dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Неделя, 16 Юни 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:113
  Новини:823
  Снимки:2037
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3786
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   Аржентина
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Из патагонските Анди
  Публикуван от svilenpan на 03 Януари 2010 г.
  Този пътепис е прочетен 4029 пъти, рейтинг: 3.00

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Екзотично пътешествие"

    Внезапно лампите светват, събуждам се и през прозореца виждам преминаващи светлинки, които забавят ход и спират.
    ... Разтривам очи и в паметта ми бавно нахлуват последните спомени - полетът от Ушуая до Ел Калафате с аржентинските авиолинии, безрадостната жълтокафява пустош на патагонската пампа под крилата, безкрайните хълмове, осеяни с черните струпеи на малки храстчета и нарязани от криволичещите корита на изсъхнали реки, после ледниково-зелените води на езерото Архентино и виещата се в плавни завои река Рио ла Леона; жалното дрънкане, чукане, скърцане и тракане на чарковете на автобуса, дългият шлейф от прах по каменистия път и накрая страхотното червено зарево на залеза и носещата се заедно с автобуса в мрака огромна романтична луна ...
    Това трябва да е Ел Шалтен ! Оттук тръгват пътеките за Серо Торе и Фиц Рой – световноизвестните върхове-мечта за всеки алпинист. Сега вече се събуждам окончателно!
    Слизаме със спътника ми Милчо и в тъмнината веднага ни блъсва силен вятър, който се опитва да ни вземе якетата. Информационният център на фирмата “Кал Тур” (“Калафате турисмо”), с която сме пътували, макар да е минало полунощ, работи и смесицата от моя лош английско-испански и Милчовия френски дава резултат – показват ни малки хотелчета отсреща. Тук хотелчетата, наречени “хостерии” са почти еднотипни – десетина стаички с по 4-6 легла на два етажа, кухничка, тоалетна и баня. Нещо като подобрена планинска хижа. Такъв е и хотел “Патагония”, в който се настанява Милчо, а моят е наречен с гръмкото име “Кондорът на Андите”. Уговаряме се утре в ранни зори да тръгнем нагоре по туристическия маршрут за Фиц Рой и след като си подреждам багажа в дневната, тихо влизам в стаята и се покатервам на горното легло. Наоколо са наблъскани раници, обувки, якета, носи се леко похъркване, а навън вятърът вие и блъска някаква разпрана ламарина.
    “Утре ще видя Серо Торе” е последната ми мисъл за деня ...
    Сутринта времето е обнадеждаващо и макар, че вятърът духа все така силно насреща, някъде в далечината се виждат осветени бели върхове и мирише на снимки. Тръгваме по единия от трите туристически маршрута, но откъм върховете се носи мъгла, заросява лек дъждец и от височината над Ел Шалтен виждаме, че надеждите за хубав ден са отлетели! Все пак, поради силния вятър оставаме 10-процентови оптимисти, като на всеки 200-300 метра правим консултации да се връщаме ли или не. В крайна сметка продължаваме, независимо от усилващия се на моменти дъжд – пари сме дали, пък и сме само два дни тук!
    Пътеката се вие през горички с дебели, покрити с лишеи от южната страна дървета или през равни каменисти места, вятърът ту утихва, ту се усилва. Макар да е облачно и дъждовно, местността е интересна – отгоре се виждат широките разляти завои на реката Рио де лас Виелтас, а зад тях все още прозират някакви далечни върхове. Короните на дърветата недвусмислено показват силата и посоката на вятъра, който най-често идва от Тихия океан, оставя носената влага в Андите и се спуска надолу по планинските склонове към пампата. Между дърветата се чуват песните на зелените папагали, мяркат се и топчести врабчета, но естествено гледката на носещ се по вятъра голям кондор е най-впечатляваща! Успявам да заснема величествената птица, но видеокамерата трепери в ръцете ми от вятъра. Минаваме и покрай няколко малки езерца с набола тръстика, едно от които се казва “Лаго де лос патитос”, т.е. езеро на патиците, само че тях ги няма.
    Вече сме на повече от час път от Ел Шалтен, когато времето съвсем се влошава – вятърът се усилва и носи дъждовните пелени на талази, дъждобранът ми плющи и ме удря по лицето, а горатексовите ми панталони започват да пропускат. За пореден път вземаме погрешно решение и продължаваме с почти нереалната надежда слънцето да пробие през препускащите облаци и да залее местността със светлина. Никакви върхове не се виждат, освен височините от двете ни страни, около нас и в двете посоки се движат разноезични ентусиасти и никой не се отказва. Явно красивите гледки са голям магнит, но сега всичко е скрито от дъждовните завеси. Само веднъж се показва един от по-близките върхове със син ледник в долината под него, но скоро и той се скрива в мъглата. Подминаваме разклонения за езера и къмпинги, всяко разклонение е акуратно отбелязано на табелка с жълти букви, а на някои табелки дори има указание откъде да минават пешите и откъде конните туристи.
    Да, впрочем тук се отглеждат и коне с цел конен туризъм и на няколко пъти виждам малки хергелета да минават по пътеката нагоре.
    Дъждът вече не е толкова проливен, но вятърът го хвърля на талази срещу нас и Милчо, който е по-мокър, се връща обратно. Аз се колебая, но ме обхваща магарешки инат и продължавам нагоре, заедно с двама японци с големи раници. Фланелката ми е мокра отдавна, панталонът също, обувките май и те вече не са от най-сухите, а раницата натежава все повече. На два-три пъти спирам в горички, където дъждът и вятъра отслабват и си оправям дъждобрана, но особена полза няма – вятърът си играе с него както си иска.
    Накрая стигам до табелка, от която става ясно, че “Лаго де лос трез” ( Езерото на тримата ) е на час и двайсет минути път и се предавам. И да стигна жив до това проклето езеро, пак няма да видя нищо в мъглата!
    На връщане настроението ми е лошо, но както и трябва да се очаква, близо до Ел Шалтен времето се подобрява и след седем часа вятър и дъжд влизам тържествено в обления от слънцето туристически оазис с омекнали крака и горящи рамене.
    След леко поизсушаване, отивам да си прибера голямата раница от “Кондорът на Андите” и да я донеса в хостерия “Рефухио”, където ще спим тази вечер. И пак изненада – от долния край на селището, зад веригата от хълмове, обграждащи Ел Шалтен, иззад мъглите се показва величествено грандиозен връх, който макар и далеч, просто смазва околните височинки с надмощието си! Ето ти го и Фиц Рой – върхът-легенда, който със своите 3405 метра доминира над цялата околност. Сега вече ми е ясно какво кара туристите да се стичат на тълпи тук и да плащат доста песос в това никакво градче. “Почакай до утре!”- заканвам се мислено и оставам да му се любувам още дълго време.
    На сутринта се будя още по тъмно и ставам да проверя какво е времето. Облачно е, леко припръсква дъжд и прогнозата не е много ясна. Снощи мислех да тръгна още в ранни зори, за да стигна в подножието на Серо Торе при все още ниско странично осветление, но това явно няма да стане точно така. Докато обмислям вариантите “за” и “против”, си оправям раницата – трябва да освободим стаята до десет часа. Милчо решава да не идва до горе – доста път е (26 км в двете посоки), а да се качи само на околните височини. Очевидно нямам какво да губя, пък и това ми е шанса – не знам дали ще попадна втори път тук – стягам си “опинците”, мятам фотораницата на гръб и поемам по пътеката.
    Няма начин да се загубя – още в началото на пътеката стои табелка с надпис “Национален парк Лос Гласиарес” (Ледниците) и карта на целия район. Стрелка сочи къде съм аз и на къде да вървя. От вечерта съм проучил подробностите по туристическата карта и всичко ми е ясно. С изключение на непредсказуемото време!
    След първия километър нещата започват да придобиват очертанията на вчерашната несполучлива одисея – облаците ме затискат, дъждът се усилва, липсва само екстрата “вятър”. Съвсем скоро съм изцяло мокър – отвън от дъжда, отвътре от сгорещената пот. Вървя бързо по криволичещата пътека, която още не е станала кална, дъждът ме плиска и отново ме обхващат пораженчески мисли.
    Къде съм тръгнал в това време и не е ли по-добре да стоя на топло и сухо и да си купя от туристическите картички, които се продават навсякъде. Второто ми “аз” обаче напомня, че да попадне човек тук не е лесно и че хората чакат снимки, а не хленчещи обяснения за лошо време. ”Да, ама какви ти снимки в това време, не видя ли какво стана вчера?!” – пак настоява първото “аз” и второто замлъква. Слава Богу, магарешкият инат отново се намесва и с натежало от черни съмнения сърце подминавам уж бодро някакви французи, спрели колебливо под едно дърво. Ще вървя, пък каквото ще да става – казвам си за стотен път, стискам зъби и се мъча да мисля за друго. Раз-два, раз-два, броя си крачките, после ги обърквам, опитвам се да си внуша, че всъщност е много приятно да се разхождаш на чист въздух, да слушаш как пеят папагалите, е, има и малко водица, но какво от това! Това е то приключението! Нещо не се получава! Раз-два, раз-два. Местя якето в другата ръка, оправям дъждобрана, изтривам с ръка мокрото си лице и пак раз-два, раз-два, раз-два...
    Скоро излизам от горичката на хълма и тръгвам по обширна речна долина, по средата на която тече зелената река Рио Фиц Рой. Отляво и отдясно са склоновете на дълги планински вериги, които са съвсем близо, както ми се струва, и завършват с високи бели върхове, а зад тях, потънал в гъсти мъгли би трябвало да е връх Серо Торе с ледника и езерото Лаго Торе. Не е за вярване, че само до езерото има поне 7-8 км и ми се струва, че ще стигна след петнайсетина минути. След петнайсет минути съм почти на същото разстояние от най-близкия връх и очевидно трябва да коригирам мерната си система.
    Внезапно от завоя изскача бягащ млад японец по къси гащета и това е последното, което съм очаквал да видя в Андите под дъжда! Знам, че утре в най-южния град на планетата, Ушуая, се провежда световен маратон под името “Маратон на края на света”, но Ушуая е поне на 700 км от тук и не ми се вярва япончето да стигне навреме. Иначе посоката е вярна, доколкото мога да преценя! Все пак кимам приветливо, все едно, че всеки ден срещам бягащи японци и се разминаваме. Раз-два, раз-два, раз-два...
    Покрай мен се редят ниски зелени храсти и хилави дръвчета с разклонения по “патагонски”, пресичам кални разливи от реката и поточета по дървени трупи вместо мостчета, някъде в близките горички се чуват птичи песни... Дъждът леко намалява, после съвсем спира и мога да сваля дъждобрана. Подминавам акуратно надписано разклонение за къмпинг, отново табелки – оттук за туристи, оттук за коне (то и аз вече се чувствам като кон!), пресичам малка горичка и се изкачвам на поредното хълмче. Гледам си в краката и мислейки си, че оттук вече трябва да се вижда далече ли е езерото, вдигам поглед.
    Е, няма как да не се закова на място и да не ахна! Отсреща мъглата е прорязана от гигантска тройна скала-игла, чиито остри бели върхове са забити високо в небето! Веригата отляво, на която толкова се възхищавах преди малко, бледнее пред чудото, което се е възправило пред мен. Слънцето зад гърба ми огрява неочаквано околността и тя придобива съвсем друг вид. Хвърлям на една страна якето, на друга – дъждобрана и паникьосан, че ще изтърва мига, вадя фотоапарата.
    Ето ти го и Серо Торе! Върхът-кула, за който мечтаят много алпинисти, върхът, който със “скромните” си 3102 м. по трудност на изкачване сигурно е съизмерим и със самия Еверест, върхът, който е пред мен и пълни очите и душата ми със страховитата си неземна красота! Мокрите ми дрехи и обувки, болящите ме рамене и крака вече нямат никакво значение – сега сме само аз и върхът! Гледам и снимам, снимам и гледам!
    Виждайки, че времето ще се задържи поне час-два хубаво, продължавам напред. Езерото наистина вече е близо, след малко изкачвам каменист сипей и то блесва пред мен. След чудото, което видях преди малко, езерото даже малко ме разочарова – кръгло зелено езерце, няколкостотин метра в диаметър с ледена бариера отсреща, където завършва спускащия се отгоре ледник. И отново за кой ли път греша – “лаго”-то се оказва близо два километра и когато тръгвам за горния му край, са ми необходими около 40 минути. Слънцето грее, близо до брега се плацикат малки бели ледени парченца, отчупени от ледника отсреща, наоколо се изправят огромни планински върхове със снежни навеи и ледници, леки облачета като мъглица се носят – изобщо не разбирам как съм се колебал да тръгна сутринта! Само веригата на Серо Торе не е пряко огряна от слънцето, но върхът грее от отразената светлина.
    Погрявам се, поизсушавам се и поемам нагоре, където на картата е указано, че има “мирадор” (добра наблюдателна точка). Пътеката обикаля езерото от едната страна и върви по издигаща се каменна дига с височина от десетина до повече от сто метра. Малко прилича, че езерото е изкуствено оградено, подобно на язовир, но не е така – природата сама си е създала и езерото и каменната бариера. Пътеката изглежда кратка и лесна и така е до момента, когато в другия ù край забелязвам движеща се черна точица – друг турист. Засичаме се чак след двайсетина минути.
    Най-после стигам до края на пътеката и се разтоварвам. Тук мога да стоя повече от час и да се любувам на пейзажа. Пътеката завършва с малко утъпкано място и рязко прекъсва с дълбока и стръмна урва, по която и дива коза да съм, не бих се спуснал. Пред мен в целия си сиво-зелен блясък е легнало езерото, някъде долу в краката ми се срещат лед и вода и се чуват периодично трясъци, а отсреща е многоетажният бял връх Серо Соло (2121 м.), който гледам от сутринта. По чукарите му пълзят мъгли, които скриват за кратко задните му по-високи “етажи”, после внезапно мъглата се разкъсва и върхът става призрачно двоен и троен. По склоновете му някъде отгоре се спускат ледници, които синеят между черните сипеи. По-надолу от тях започват да се стичат ручейчета, които прорязват долните две трети на масива като рекички със скачащи водопадчета и накрая се вливат във Рио Фиц Рой. Обръщам се – зад мен е същата красота на отсрещната верига от бели върхове! Между двата масива и езерото се спуска широката ледена река, наречена “Гласиар Серо Торе”. Началото ù, на много километри оттук, не се вижда. По средата, където ледникът прави завой, вече ясно се забелязват отделни пукнатини, а долната част ми напомня напукана на хиляди малки пирамидки захаросана торта. Средата на ледника по дължината му е чисто бяла, със синкави ивици и петна, а по краищата, там, където ледената река се опира в ограждащите я склонове, е мръсносива от навятия прах. Естествено най-впечатляваща е долната част, където безкрайните редички от връхчета и пукнатини преминават в островърхи кули, отделени една от друга с дълбоки врязвания, които светят с някаква мистична синя светлина. Замръзналата река завършва с 30-метрова отвесна стена, от чиито неравни издатини понякога внезапно се отчупват малки или по-големи парчета лед и увличайки със себе си още късове, се посипват във водата като бял леден водопад. Тогава равната и гладка езерна повърхност закипява под лавината, водните пръски хвърчат високо, след малко се чува екот като от гръмотевица, който се носи между върховете, а образуваната вълна бавно утихва към средата на езерото.
    Ето го и тържественият момент на срещата ми със Серо Торе. Погледът ми бавно се плъзга отдолу-нагоре, като се опитвам да запомня този миг. Никак не е трудно! Трудното е да се опише с думи това, което виждат очите. Масивният пиедестал на основата му постепенно изтънява във височина и изведнъж стремително прорязва небето в три отделни остри ледени игли. Скалата, сивкава долу и червеникава по-горе, постепенно става все по-бяла и накрая завършва с пълно обледеняване на върховете. Телеобективът ми приближава най-високата от трите игли и страховитият заострен шип, стърчащ стотици метри над околните върхове ме кара да почувствам едновременно тръпки на страх и желание!
    Не знам имената на покорителите на Серо Торе, но със сигурност и дързостта и лудостта им са очевидни! И ако са останали живи им свалям шапка!
    Вече просрочвам определеното ми време и още не ми се тръгва, когато прозрачните воали, плъзгащи се под кулите, бързо се превръщат в гъста мъгла и плътно закриват Серо Торе. Намекът на природата е пределно ясен: “Момче, взе, каквото взе, стига ти! Сега си върви!”. Представлението е свършило, завесата пада и с нежелание тръгвам надолу.
    Сега трябва да побързам и виждайки по-пряка пътечка свивам по нея, за да спестя няколко минути. По някое време се залутвам в някакви храсталаци, под краката ми жвака кал и пътят свършва. “На ти пряка пътека,” – мисля си почти озлобено, защото съм притеснен с времето, а вече съм и изморен. Връщам се, няма как. Отново се качвам на дигата над езерото и нещо привлича погледа ми – някакви черни многоточия по ледника, които преди ги нямаше! Броеницата удивително ми напомня пингвини върху айсберг, само че в Андите пингвини няма! Слагам телеобектива и подозренията ми се потвърждават – хора! Редичката от двайсетина туристи се движи бавно по средата на ледника и се сещам, че в туристическата карта се говореше за “мини-трекинг” по ледника, горещо препоръчително с водач! Но хората, Боже мой, колко малки са хората спрямо ледената река! Мащабът най-после ми дава възможност да усетя истинските размери на цялата околност. Просто е – умножавам всичко, което виждам, по три и сметката излиза. Тогава ширината на ледника трябва да е поне километър, разстоянието до хората – два, а излиза, че Серо Торе, който е едва ли не на една ръка разстояние, е на над десет километра от мен!
    Вече наистина нямам време, бързам по пътеката и задминавам малкото туристи днес. Отдолу обаче, прииждат още, независимо от сравнително късния за качване час. Между другото, удивително е колко приятелски и доброжелателни са отношенията между срещащите се по пътеката. Французи, германци, американци – всички те поздравяват с испанското “О-ля” и се усмихват като стари познати. Музика за ушите е да чуеш как японски турист поздравява старателно с “О-ля!”. И аз не отстъпвам по-назад, а надписът на червеното ми яке “Bulgarian Antarctic Expedition” впечатлява – явно ме смятат за велик учен. Впрочем, веднъж една белгийка дойде специално да се запознае с мен и да ме поздрави. Само защото беше прочела надписа на гърба ми!
    По обратния път се спирам да прочета табелката до голямото изгоряло дърво, което видях на идване под дъжда. Табелката гласи, че това е монумент на човешката недобро-съвестност и, че това дърво е запалено от небрежно захвърлена цигара. Тука си спомням и кратките, но съдържателни и въздействащи надписи в националните паркове на Аржентина. “Гледай и пази!” – се чете на дървена табелка с изобразено някакво рядко животинче от рода на катериците. “Виж и го остави същото” пише на друго място и т.н. Никъде не видях надпис “Глоба – 100 песос” или “Забранено хвърлянето на отпадъци”, но навсякъде беше чисто. Сещам се още, че у нас съм виждал немски туристи, които почистваха Пирин от хвърлените боклуци и сега, поглеждайки през техните очи, не се чувствам никак добре!
    Капнал, но доволен, се прибирам навреме и дори успявам да се изкъпя в “Рефухио”-то. Изпивам почти литър ябълков сок и се настаняваме в автобуса, който е съвсем нов и луксозен, та чак ми става жал за него, като знам по какви пътища ще мине! Излизаме от Ел Шалтен и за последно се обръщам да видя дали се вижда пак Фиц Рой, както вчера.
    Направо се изумявам от гледката! Ниското вече слънце е осветило зад височините над селището такава грандиозна верига от върхове, че пейзажът прилича на научно-фантастичен филм. Фиц Рой и Серо Торе се извисяват над всичко и гледайки синкавите зъбери на Фиц Рой, чак сега разбирам със съжаление, каква гледка ще да е била вчера, когато се лутахме в дъжда с Милчо, а над нас е била надвесена тази гигантска, но невидима от мъглата скала! Внезапно от средните седалки, които са заети от испанско говорящи млади американци, се разнасят разочаровани възгласи “О, но, но, порке?!”, явно и те не са имали късмета да видят върховете отблизо. Дали заради възклицанията или защото шофьорът е свестен човек, автобусът намалява, спира и всички се изсипваме навън с камери и фотоапарати. Гледката е величествена, а мястото за наблюдение – великолепно и то само на километър от Ел Шалтен. След десетина километра пейзажът се променя, но все още върховете властват над всичко и автобусът спира още веднъж. “Ще знам за следващия път – една палатка извън селото за една седмица и гледай само как се правят картички”- си мисля със смесено чувство на съжаление и възхищение и хвърлям последен прощален поглед на удивителното творение на природата!

Добави във Facebook   


Южните Анди - едно невероятно мястоЮжните Анди - едно невероятно мястоКълвач в АндитеКълвач в Андите
Река Рио Фиц РойРека Рио Фиц РойВръх Серо СолоВръх Серо Соло
Леденото езеро Лаго Торе с връх Серо Торе в дънотоЛеденото езеро Лаго Торе с връх Серо Торе в дънотоОбщ план на вр. Серо ТореОбщ план на вр. Серо Торе
Ледена приказка - вр. Серо Торе (3102м.)Ледена приказка - вр. Серо Торе (3102м.)Ледникът над езерото Лаго ТореЛедникът над езерото Лаго Торе
Трекинг по ледникаТрекинг по ледникаВръх Фиц РойВръх Фиц Рой

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация
Най-новите оферти за Аржентина ...



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до Аржентина
Цени на билети до Аржентина
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Южна Америка | Аржентина | Международни екскурзии | Из патагонските Анди
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com