dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Сряда, 21 Август 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:136
  Новини:825
  Снимки:2038
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3787
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   Аржентина
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Водопадите Игуасу
  Публикуван от svilenpan на 03 Януари 2010 г.
  Този пътепис е прочетен 4972 пъти, рейтинг: 2.92

  
Конкурс
 Пътепис, отличен с Втора награда
в Конкурса "Екзотично пътешествие"

    След влажната и задушна нощ в шумния Буенос Айрес сутрешното преподреждане на раницата не е най-добрата дейност, която може да се измисли, но в случая е наложителна. Днес пътувам за водопадите Игуасу.
    Към обед вече съм в луксозния автобус на известната туристическа фирма “Крусеро дел Норте”, на когото му е необходим цял час, за да излезе от 12-милионния град, след което стъпваме на магистралата и продължаваме по-спокойно. Зад стъклата се носи Аржентина и природата след жълто-кафявата Патагония отново е зелена и свежа. Навън прелитат ферми, къщички и хотелчета, а от тонколоните над мен се носи тиха и мелодична музика със звучащи китари и топли плътни гласове. Идеално за писане на недовършени записки! Съседът ми отляво, мустакат аржентинец, тихо си припява в такт с музиката, отдясно млада майка се занимава с три деца едновременно, а автобусът гълта километрите. Разстоянието до Пуерто Игуасу е над 1000 км и там ще бъдем утре сутринта в седем.
    Сутринта първото ми впечатление е тъмночервената земя с ярка зелена трева и извисяващите се наоколо палми. След седмиците, прекарани сред ледовете на Антарктида, пейзажът, залят от светлината на изгряващото слънце, е доста нереален и ми трябва известно време, за да свикна с тропическия изглед. Автобусът преминава през малки, блеснали на яркото слънце градчета, около нас се носят спретнати къщички, вилички, магазинчета с ярки надписи и красиви, сякаш излезли от рекламни проспекти хотелчета със зелени морави, червени тухли и сини басейнчета, в които се оглеждат кичести палми. Неасфалтираните странични улички са покрити с остроръбести червени камъни, между които се е набил тъмночервен прах и това подсилва нереалността на гледката. Пристигаме точно по разписание, набързо се настанявам в близкото хотелче и хващам първия автобус за водопада.
    Водопадите Игуасу се намират на 15 км. от градчето Пуерто Игуасу, на границата между Аржентина, Бразилия и Парагвай. Самите водопади са част от река Игуасу, която пък е приток на река Парана, позната ми вече от Буенос Айрес. Предварителната информация, с която разполагам е, че водопадът не е едно цяло, а разделен на 295 отделни водопада, от които 18 са по-големите, дължината на цялата гигантска верига от падове е над 3 км., а височината им се колебае между 40 и 100 метра! Дотук добре, но как ли изглежда в действителност това чудо?
    По стечение на обстоятелствата преди петнадесет години вече съм бил на голям водопад в Африка – Виктория на река Замбези в Зимбабве – и любопитството ми да сравня впечатленията си от двата най-големи водопада в света расте. Много добре помня величествената гледка на срутващите се големи водни маси в пропастта и водния прах, засипващ цялата околност, независимо, че тогава беше сухия сезон и Виктория не беше в най-добрата си светлина. Сега условията тук са по-благоприятни и се надявам да направя добри снимки.
    Автобусът спира пред входа на “Национален парк Игуасу”и още от прозореца забелязвам висящия на километър над палмите облак водна пара. На входа плащам таксата за цял ден (30 песос – около 16 лв.) и тръгвам по бетонираната с червен бетон и прилежно маркирана пътечка. Пътеките са до 2 метра ширина, задължително имат дървени преградни перила, които пазят туриста, а едновременно с това пазят и природата от туриста. Още в началото на парка има богат информационен център с макет на целия парк, множество заведения за хранене, магазинчета за сувенири, пунктове, на които млади хора в бяло-зелени фланелки с надпис “Игуасу” предлагат помощ и информация, разбира се чисти тоалетни и “локуторио” (поща) с телефонни кабини и Интернет.
    Очевидно е, че системата на Националните паркове в цяла Аржентина е под едно и също вещо управление и организацията е перфектна! Нито един фас, нито една кутия от “Кока кола” или бира, нито една салфетка дори! Чистотата е смайваща! Никой ли не хвърля боклуци, няма ли вятър да носи сухи листа, няма ли отпадъци? Неизвестно! Навсякъде ясни табелки с надписи на испански и английски – не можеш да се загубиш дори и да искаш, навсякъде служители на парка или продавачи на сувенири с баджове на фланелките и всички се усмихват само като ги погледнеш! Заведенията са построени на удобни места и предлагат сандвичи, безалкохолни напитки, бира, сладкиши, сладоледи на съвсем нормални цени. Жега е и непрекъснато си купувам сокове и минерална вода за по 1,50 песос (около 80 ст.), а веднъж дори си поръчах огромна порция изстудена плодова салата за 5 песос.
    Сядам на една пейка в началото на парка и под птичите песни от близките дървета проучвам дадената ми листовка с ясна карта на околността и програмите, които се предлагат. Изборът е богат. Мога да избирам измежду какво ли не: “Еко”-обиколка по реката и гората с наблюдение на флората и фауната; пълна обиколка с включени всички екстри; сафари с джип; обиколка на аржентинската селва; познатата ми “Авентура наутика”- доближаване на водопадите от долната им страна по вода с лодка; пътуване с влакче до “Дяволското гърло” и дори мога да огледам целия парк от птичи поглед от борда на хеликоптер.
    Правя си сметка на времето, интересите и финансовите възможности и се спирам на следната програма: днес обиколка на “Circuito interior” (Вътрешния кръг) и “Circuito superior” (Външния кръг) около водопадите, а за утре остават “Catarata Garganta del Diablo” (Дяволското гърло) и остров Сан Мартин. Засега се колебая дали да се кача на лодката (там емоцията е да се омокриш целия и никакъв шанс да заснемеш нещо), а въпросът с хеликоптера не се обсъжда по финансови причини.
    Мятам решително раницата на гръб и при засилващия се шум на падаща вода, тръгвам по горния кръг. И двата кръга са всъщност пътеки, които вървят по дължината на падовете, единият от горната, а другият от долната страна и довеждат туриста до най-удобните за наблюдение точки. Първите 650 м. ги минавам за около три часа, тъй като непрекъснато ми се струва, че това е най-добрата гледна точка за снимане на красивото творение на природата, а само след двайсет метра се оказва, че имало и по-хубаво място!
    Нямам никаква представа колко километра изминавам през този дълъг ден нагоре-надолу по пътеките на двата кръга, но когато паркът затваря, се мъкна като изпотено и пребито куче с раница и статив на гърба.
    Времето е разнообразно – през повечето време е облачно, понякога просветва за малко слънце, а понякога превалява от наситените с влага облаци над водопада. Снимал съм пет филма и непрекъснато ме гони неудовлетворението, че това чудо не може да се предаде нито на снимка, нито на видеофилм.
    ...Бавно влачещите се по реката води, които леко забързват при наближаването на прага и внезапно, без предупреждение се втурват безтегловно надолу в бездната, могат само да се видят, но не и да се запечатат! Трябва да се види и как потоците вода се срещат във височината, сливат се, разсипват се в обща бяла маса от воден прах и със сила се стоварват върху извиращите отдолу облаци от бели мъгли, които скриват от погледа клокочещите води там долу. Цялата тази омагьосваща картина е придружена от грохот, които заглушава околните шумове и човек остава с впечатлението, че на света няма нищо друго освен падаща, падаща и падаща вода. Наоколо туристите възклицават на десетки езици и бързат да се снимат на фона на спускащите се водни потоци, като че всеки момент водопадът ще спре! През деня снимам не по-малко от двайсет единични или двойки туристи, които впечатлени от техниката, която мъкна, ме молят за снимка с техните си фотоапарати. Някои от тях моля за обратната услуга и така вече и аз съм документиран тук.
    Над водопадите бавно се носят големи птици с черни крила, които се движат по въздушните течения, правят широки кръгове, спускат се надолу или се издигат нагоре и оживяват грандиозната панорама. Лешояди! Знам, че тук могат да се видят също и тукани, крокодили, тапири, коати (вид енотоподобни бозайници), дори пума и ягуар (така пише в листовките), но освен множество малки птички и един прелитащ между дърветата тукан, понесъл нанякъде огромната си оранжева човка, не успявам да видя никое от изброените животни.
    За сметка на това цял ден наблюдавам от различни гледни точки шоуто, които се предлага на туристите. Десетки пъти пълните с ентусиазирани търсачи на приключения гумени моторни лодки с по два мощни двигателя, шеметно се засилват по водите на реката, стигат до подножието на водопада, влизат в плътните водни мъгли и излизат от тях, завъртат се и пак влизат. Туристите пищят и викат, един с видеокамера на носа на лодката ги снима, всички са със спасителни жилетки на врата и са във вихъра на забавлението. Не е скъпо – 15 песос за 15 минути и със сигурност ще се помни дълго!...
    ...Дългият ми интересен ден завършва с много плодове и сок, ранно лягане и безброй комари, тъй като имам неблагоразумието да спя на отворени врата и прозорци, поради влажната и задушна нощ.
    На другата сутрин ставам рано, плащам си стаята и успявам да хвана първия автобус за водопада. Слънцето вече напича и обещава още по-горещ ден от вчера, когато изгорях само за половин час на слънце. На входа отново си плащам 30-те песос (няма как!) и заедно с други ранни посетители се качвам в 8:30 ч. на първото за деня влакче към т.нар. “Дяволско гърло”. Влакчето обикаля през целия парк, минава през гората, където се виждат дебели, колкото електрически стълбове и също толкова високи бамбукови стволове, движи се по брега на реката и след десетина минути спира на последната си спирка. Оттук до водопада е 1100 м. по метална пътека, издигната на няколко метра над водите на река Игуасу. Реката тече лениво и нищо не подсказва, че само след няколкостотин метра внезапно ще покаже скритите в себе си неподозирани сили и ще впечатли всеки един от милионите туристи, идващи тук всяка година. Между впрочем, не знам колко туристи пристигат тук, но влакчето побира 250 човека и по цял ден се движи пълно. И най-простите сметки показват, че във всеки един момент в парка има минимум 1500 души.
    Вървя по металната платформа, която вибрира под стъпките ми, пред мен са три момчета с надписи на елеците – “Фотографо професионал – Национален парк Игуасу”, зад мен са две японки – майка и дъщеря, които бързо ситнят, за да са първи. Наближаваме, отдалече се вижда огромният облак воден прах и въздухът става все по-влажен. Шумът се засилва и нетърпението да видя това “Дяволско гърло” по-отблизо расте. Пътеката завършва със стоманена триъгълна площадка, която почти виси над водопада и която цялата е в мъгла от ситни капчици вода.
    Предният ден снимах това “гърло” от голямо разстояние от единия от “кръговете” и знам приблизително какво ще видя, но мащабите и величието на гледката наистина ме впечатляват. Тук, на това място, реката силно се разлива, разширява се до 3 км. и от три страни се събира в едно гигантско латинско “U”, за да се стесни долу само до някакви си 400 метра! Отсрещната страна на “U”-то е на около двеста метра - това е бразилският бряг, но за водата граници няма! - тя се събира и влиза в прага. Като за тренировка тоновете вода минават първата 4-5 метрова тераса, събират сили и изведнъж се сгромолясват с рев от стометровата височина надолу. Жълто-зелените струи на реката се сблъскват във въздуха, смесват се в яростна пяна, побеляват и образуват някаква дяволска смес от вода и въздух, която потъва надолу. Някъде там, в Дяволското гърло, се чуват непрекъснати взривове и валма от водна пара изригват и закриват на моменти кафяво-червеникавите скали, обрасли с дебел зелен мъх. Всичко е във вода, вече съм достатъчно мокър и без притеснение вадя техниката. След всяка снимка бърша обектива от фините капчици, но особена полза от това няма. Наоколо почти непрекъснато се чува “А-а-ах” от увеличаващите се туристи и работата на фотографите, качили се на специални стълбички потръгва.
    Надвесен над ревящото гърло, се сещам едновременно за две неща – за вица, който чух в Зимбабве (защо крокодилите в река Замбези са плоски? - след падане от такава височина няма как да останат кръгли!) и заедно с това си представям, че ако ледникът Перито Морено, когото гледах преди два дни, внезапно се размрази, сигурно ще представлява подобна гледка!
    По някое време се сещам да си погледна часовника и се изненадвам – минал е час и половина и трябва да тръгвам за следващия си обект - о-в Сан Мартин. Още снощи успях да си купя билет за обратния автобус за Буенос Айрес в 15 часа и трябва да си правя сметка за времето.
    Качвам се на влакчето - то пак е пълно с групи от различни националности и този път слизам на “Естасион Катаратас”, откъдето по познатия ми вече вътрешен кръг достигам до малкото пристанище.
    Оттук тръгват както туристическите зодиаци за подножието на водопада (вече цари голямо оживление - едни нахлузват оранжеви спасителни жилетки, други вече порядъчно мокри, но усмихнати ги свалят), така и безплатната лодка за о-в Сан Мартин, който е само на двеста метра. Островът не е голям, не повече от 500-600 м., покрит е с гъсти гори и има няколко места за наблюдение на водопада отсреща.Стъпвам на жълто-червения пясъчен плаж и поглеждам нагоре към най-близкия водопад. Той е само на няколкостотин метра и се извисява величествено над мен. Отгоре, сякаш от нищото, извират безкрайни количества бяла вода и красиво се разсипват надолу, по дълбокото синьо небе плуват бели облачета, а над всичко това виси великолепна ярка дъга!
    Още тук, до водата, разпъвам статива и правя “тропически” снимки с поляризационния филтър. Красиво и екзотично място е! Един дългокрак, приличащ на щъркел турист, се раз-хожда по брега и ми служи за мащаб. Естествено правим си взаимно снимки и се разделяме с традиционното “Грасиас!”. Усещам как времето изтича и трябва да прекося острова на бегом. Качвам се по стръмните стълби, по тясната пътека се разминавам не само с туристи, но и с едри, половинметрови игуани и изморен стигам до другия му край, откъдето се открива гледка към сухите скали между водопадите. Точно тук, на няколко дървета са накацали десетки лешояди, които си сушат крилата след полетите над “Игуасу”. Червените скали, зелените палми, бялата вода на падовете и черните птици предлагат незабравима гледка и аз пак забравям за ограниченото си време. На следващата площадка земята е залята с вода и от близкия водопад по въздуха се носят завеси от ситен дъжд. Няма никакъв смисъл да вадя техниката, затова оставам само да се полюбувам на гледката, която и тук е поразяваща. Съвсем близко съм до един от големите водопади и под краката ми се изливат огромни количества вода, които неспирно пропадат надолу. Там някъде, в мъглата, кръжат туристическите лодки и туристите поемат своята доза от мокрото си приключение.
    Поглеждам си часовника, правя набързо последна обиколка на острова и след малко лодката с шарената тента вече ме носи към отсрещния бряг. Оттук следва дълго и изморително изкачване по стръмната пътека в жегата и трудно разминаване с новодошлите. По алеята се движат млади и стари, бели и черни, семейства с деца, баби и дядовци по къси гащета, дори срещам няколко бебешки колички с ококорени бебета, бутани от ентусиазираните им майки! Постепенно суматохата намалява, вече съм в горичката и се спирам пред една от многото сергии за продажба на сувенири. Те пък са десетки и най-разнообразни: дървени тукани, пуми и ягуари; кожени чантички, портмонета и колани; ръчно тъкани “пончо” и бамбукови индиански свирки; лъкове, резбовани маски и какво ли още не! Цените са достъпни, но как ще ги нося в бездруго претъпкания си багаж?
    Все пак след дълъг размисъл купувам една-две дреболии, поглеждам си часовника и изтръпвам. След 7-8 минути тръгва автобусът от входа на парка, а аз съм на 15 минути нормален ход. Следващият автобус е след час и ако нещо се случи, направо изпускам “Крусеро”-то за Буенос Айрес. Няма време за мислене и умуване, стискам здраво статива и хуквам. Минавам на бегом покрай “Естасион Катаратас” и десетките туристи с интерес наблюдават следната необичайна гледка – някакъв, вероятно умствено недоразвит тип, с тежка раница на гръб и дълъг черен калъф в ръка (сигурно оръжие!), с мокри от пот фланелка и панталони, тича, изплезил език в 40-градусовата жега, без някой да го гони. Да де, ама те не знаят, че изтървам автобуса!
    Шансът ми е почти нулев, но нямам избор! Тичам, по-скоро се клатушкам по алеята, дишам тежко и всеки момент очаквам да получа слънчев удар. По бетонираната пътечка задминавам елегантен двуместен електромобил, в който гордо се вози някаква богата бабичка с 5 км/час! Накрая, на сто метра от входа, виждайки, че няма автобус, се предавам и се тръшвам на една пейка. Все пак след малко се довличам до спирката да търся такси и внезапно виждам разписанието на една табелка, което е с пет минути разлика от моето в джоба. Благословена да е тази грешка на някой диспечер, защото след минута автобусът идва и аз вече съм вътре!
    Надеждата ми, че в хотелчето ще се изкъпя като бял човек, пропада, още когато виждам, че багажът ми е на рецепцията. “Дуча?” – питам администратора, а той ми обяснява, че душът в стаята вече е недостъпен. Жалкият ми мокър вид обаче явно го кара да се смили и ми съобщава, че мога да се изкъпя в “писиеро”-то. Сигурно е нещо като перално, мисля си и тръгвам в указаната посока.
    Е, последните или губят, или печелят, разсъждавам философски в синия прохладен басейн, заобиколен от зелени храсти с яркочервени цветове, който се намира в задния двор на хотелчето и за който не съм и подозирал, когато се настанявах. Спокойно правя няколко дължини, гмуркам се и усещам как кожата ми отново се връща към нормалната си температура. Колибрито, което прехвръква за секунди от цвят на цвят, е нещо като черешката върху тортата!
    Осемнайсетчасовото завръщане в Буенос Айрес минава добре в още по-луксозен автобус. Този път съм на единична широка седалка, която може да се превръща и в легло (в билета така и пише – “кама” т.е. легло), до прозореца съм и снимам на воля обширните зелени равнини на прелитащата край мен Аржентина. Вечерята е в крайпътен широк и чист ресторант, има първо, второ и допълнително, вино, безалкохолно, сладолед, уиски и шампанско!!! И оркестър, който пее мелодични латиноамерикански песни в такт с плясканията на ентусиазираната публика. Развеселените ми съседи ме питат дали съм от Бразилия и когато чуват думата “България” един от тях вика: “О, София, София!”, но по-нататък нищо не разбирам от бързата му испанска реч.

Добави във Facebook   


Общ изглед към водопадаОбщ изглед към водопадаОбщият брой на отделните падове е 295Общият брой на отделните падове е 295
Поглед от горния кръгПоглед от горния кръгЕдин от най-големите ръкавиЕдин от най-големите ръкави
Горната част на Дяволското гърлоГорната част на Дяволското гърлоРеката след Дяволското гърлоРеката след Дяволското гърло
Бразилската част на водопадаБразилската част на водопадаПоглед към водопада откъм островаПоглед към водопада откъм острова
Дяволското гърлоДяволското гърлоТуристите се наслаждават на уникалната гледкаТуристите се наслаждават на уникалната гледка

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
hektor
2010-01-03 22:11:59
  С най-добри намерения - моля, надпишете прекрасните си снимки!

svilenpan
2010-01-04 15:41:43
  Hektor, благодаря, постепенно ще добавям текстове към снимките, не го направих в началото по липса на достатъчно време.

listani
2010-01-07 18:39:36
  Специални поздрави за наградата, бяхте сред фаворитите ми!

wave
wave
2010-01-08 09:10:12
  За мен бе удоволствие да чета всичките ви пътеписи!
  Поздравления!

valeria
2010-01-27 14:58:50
  Шоуто, което сте описали се нарича " макуко - сафари" и е наистина незабравимо преживяване. Понеже лодката минава под водопадите, никой от нас не можеше да снима. А и при качването в лодката всички сме само по бански и със спасителни жилетки, по тази причина снимат с камера, а после ни раздават дискове със запис на цялото приключение.
  Поздравления за хубавия разказ, това наистина е впечатляващо място, особено, ако се види и от едната, и от другата страна.

Мари
Нерегистриран
2013-02-16 22:43:46
  Страхотен пътепис!Планувам посещение на Игуасу изчетох доста разкази но Вашият ми се стори най-изчерпателен и интересен. Поздравления и успех!

  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация
Най-новите оферти за Аржентина ...



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до Аржентина
Цени на билети до Аржентина
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Южна Америка | Аржентина | Международни екскурзии | Водопадите Игуасу
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com