dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Четвъртък, 02 Април 2020 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница

Пътепис
Флаг   България
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Без цел, само с посока...
  Публикуван от admin на 08 Юни 2007 г.
  Този пътепис е прочетен 1608 пъти, рейтинг: 3.60

  

    В края на септември ми се отвориха пет свободни дни и реших да поскитам малко. Някъде далеч от хора и населени места. Имах само смътна идея къде (някъде из Стара Планина), но без ясен изходен пункт, цел, дори и посока (до последно бях решил да си избера на изток или на запад)...без подготовка, нямах и екипировка... е, решението на последното бе просто – отодох в МЕТРО и си купих най-евтината и лека китайска палатка, чувал, шалте, брадвичка и една кутийка гел за горене.
    Останалия ми багаж се състоеше от храна за 5 дни (по мои внимателни изчисления за макс. калории в мин. тегло – буркан мед, орехови ядки, сушени плодове, кило бекон и половин кило сушен бут...и бутилка ракия разбира се), здрави зимни дрехи (въпреки жегата имах информация че от средата на септември нощем на Грамадлива е падало под нулата), кожени обувки тип “кубинки” с дебела и твърда подметка, карта от 7 части 1:100000 (доста калпава между другото), компас, 15 м. Въже, фенер, нож и други дребни джунджурийки...общо тегло на раницата към 12- 14 килограма. Ппрогнозата за времето не ме интересуваше, дори тайно се надявах да е лошо, че нещо ми беше накипяло...
   
    Случи се така, че хванах приятел на път за Троян и ето ме - сряда сутринта 10.10 на Троянския манастир. Запалих една свещичка и поех нагоре по асфалтовия път към село Черни Осъм....спомних си, че като малък съм бил на панаир в Орешака, ловил риба в реката и съм карал колело по тоя път, но за селото нямам спомени.
   
    Не след дълго стигнах Черни Осъм, купих си бутилка вода и цигари и продължих нагоре по пътя. Времето беше просто неприлично хубаво и топло и започнах с напредването нагоре да се изпълвам с леко злорадство към всички, които са на работа в града, свряни като мишоци из разни офиси (какъвто бях и аз до предишния ден). Пътя се вие край цехче за мебели, малки градинки, в които хора с мотички чоплеха земята, вилички и тук таме бетонни скелети на неща с неизвестно предназначение, а реката весело бълбука наоколо. След около час стигнах ВЕЦ-а, пих една студена вода от чешмичката там и продължих на горе. Вече нямаше никакви хора и автомобили, само един камион на горското ме задмина и се загуби по баира. Стигнах до един кръстопът и водослив на две реки, на който имаше група полуразрушени постройки нашарени с надписи “НЕ КРАДИ” и възрастна жена, която ем спря и почна да ме разпитва откъде съм. (Полу)излъгах, че съм от Велико Търново и я питах кой път на къде води. Получих енигматичния отговор: “За малък туризъм наляво ама е забранено, за голям туризъм надясно, но пазачът на вододайната зона няма да те пусне, за Амбарица пътеката по средата”...Не ми стана ясно какво точно е голям туризъм, нито ми се молеше на когото и да било да ме пуска (за това ли бях бил път до тук, за да ме пускат?!) затова си викам “Амбарица ще е”. Но както си мислех че хващам пътеката по средата, така се оказах пред входа на вододайната зона с кантона и надпис “ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН”. Е, забранен, ама пазача го нямаше, вратата беше отключена и аз си минах и си продължих нагоре по пътя. Хубав, черен път, за камиони (дори сутринта преди мен беше минал един, както личеше от следите по мократа почва), край него пълно със сочни и чисти къпини (не като тези край прашните автомобилни шосета). Наядох се здраво без да спирам. На едно от поредните мостчета спря да се полюбувам на реката. Тесен вир, вкопан в скалата, може би около 2,5 м дълбок, а по дъното се вижда всяко едно камъче...и точно по средата една хубава, тлъста пъстърва царствено помафва с опашка срещу течението и си лови мръвки, идващи отгоре. Направо ми трепна сърцето. Имах една макара корда и няколко кукички, можех набързо да си измайсторя въдичка, но дали заради повтарящите се надписи “Риболовът забранен!” и “Ловът забранен”, дали защото не ми се губеше времето от деня или пък просто не исках да нарушавам идилията и си имах достатъчно храна (въпреки, че ако хвана 2 риби и ги изям едва ли ще срина екологичното равновесие)...така или иначе продължих нагоре.
   
    В един момент между баирите успях да зърна мъничък отрязък от билото. Било!!! Ето това е батка, както не знаех на къде съм тръгнал, изведнъж ми се проясни – ще стигна до билото, ще седна на него и ще си запаля пурата дето си я нося и ще кажа “Уууу, яяяяяя!” (хората иамт странни мечти, а? J...ще седя и ще гледам безкрая....после ще му мисля къде ще ходя.
   
    След около час стигнах до полуразрушена хижа и няколко вилички край пътя, в няколко от тях дори имаше овошни градини и спрени коли. Чудно как стигат до тук, след като е вододайна зона и е забранен входа, дали има друг път до тук? Нейсе. Не след дълго пътя пресече реката от лявата и страна и стигнах до кръстопът, на който имаше дървена бариера, малка къщичка, обяснително табло за Централен Балкан с карта на резерват “Стенето” и куп забрани като “Забранено навлизането с дългоцевно оръжие”. Сверих си картата с тази на таблото и без да му мисля хванах десния път. Лек, широк път сред широколистни гори, който се вие по течението на реката от лявата и страна, като във всяко върче се шмугват сенките на пъстърви. Нито облаче в небето. Спрях на една полянка да хапна малко бекон, не че бях гладен, но вече беше 2 на обед и беше редно да се подкрепя. Продължих и след известно време пътя пресече реката от дясната и страна и се превърна в пътечка, която лека полека започна да се издига над нивото на реката, която се превърна в тънка, громоляща линийка на дъното на истински каньон, с почти отвесни стени! Да не съм ходил по планини разбирам да се възторгвам от всяка могилка и горичка, но не е така – това наистина беше страхотно място и единственото ми обяснение, да не е известно е че е резерват, вододайна и незнам-си-каква забранена зона...в подкрепа на тези мои мисли, насред скалната пътека се натъквам на боядисана в синьо метална решетка с врата. Ха сега! Точно където си мислиш, че човешки крак не е стъпвал (с изключение на онзи, който е бил така добър да направи тази хубава панорамна пътека, де) и се натъкваш на врата (която не може да се заобиколи) и надпис “Вход забранен”...започна да ми става леко зловещо. Обаче вратата не беше заключена и продължих напред. В ляво на отсрещния стръмен склон гората се виждаше като на длан. Видях една лисица. Отгоре на този склон се извисява характерна скала, чиито силует напомня на паметник. Пътеката взе леко да слиза към нивото на реката, а слънцето се загуби в усойното дере. Подминах няколко боядисани в зелено огромни тръби и бетонови каптажи, напомнящи силно декора от Half Life. Стигнах до въжен мост, минах по него и се озовах в покрито с бетон речно корито и някаква постройка, очевидно главен каптаж....и пътеката свърши! През цялото време си мислех че вървя по пътека за х. Дерменка (това, че никъде не видях маркировка – викам си – абе това е вододайна зона, картата е стара и тн...) и изведнъж се озовавам в задънена улица! От ляво, от където се спуска водата (вероятно Черни Осъм) – отвесна скала. Насреща – също отвесно. В ляво абсолютно отвесни скали, а сред тях изсечен каньон на дргата река, която се слива под въжение мост. Тръгнах по нея, странно – няма вода, а има речно корито и под него се чува шум от вода. Дори и само заради името но и до сега гледам картата и си мисля че съм бил на водослива на Сухата река и Черни Осъм, а от там минава и продължава пътека. Повървях 200 м нагоре по пресъхналата река, но скалите острани изглеждаха все толкова стръмни и високи, вече минаваше 3 и половина, а не ми се замръкваше тук. Върнах се по въжения мост обратно по пътеката , от която дойдох и на петнайсетина минути намерих мястото, което бях набелязал преди – малка горска къщичка (вероятно на ВиК) на 10 м над пътеката, до която се стига по метална стълба и където най-важното имаше равна площадка от два на два метра, може би единствената в района, където можех да си опъна палатката. Опънах я и докато се помотам слънцето взе да залязва. Невероятна тишина, въпреки шума на реката, въпреки птичките и шума на вятъра...въпреки шума на малкото огънче, което си запалих...въпреки цвърченето на бекона, който пекнах на едно шишче J
   
    Налях си ракия в металното канче, изпуших една цигара, повъртях наляво на дясно в недоумение картата, аджеба, къде съм се наврял, като изпих канчето стигнах до извода, че всъщност какво значение има – утре цепя направо и на юг, пък квото ще да става. Легнах и започнах първата си неспокойна и (почти) безсънна нощ в планината. Докато изцяло дивата пустош крие чар и величие, пустоща съчетана с остатъци от (далечно) присъствие на човек носи едни такива призрачни и зловещи тръпки. Опънах кордата на металната стълба, така че всичко, което се опита да мине по нея да събори канчето, в едната ръка стисках брадвата, в другата фенера и се стрясках при всяка пукнала клечка, при всеки шум на криле. Нейсе, заспах. Станах 15 мин преди зазоряване, напалих си огънчето, направих си кафенце в канчето, дръпнах една цигарка, шепа орехи с мед и йееееее, отсреща се подаде слънцето над склона. Покъртителна гледка. Хем ти идва да заревеш, хем се чувстваш велик като ди Каприо на носа на Титаник...пък да кажеш нещо, пък то едно нищо - някакво спане на открито, някакви скали, някакви гори, никакви хора J
   
    Страховете ми от животни се оказаха напълно оправдани – в раницата ми, поставена на масата пред бунгалото през нощта е влязла някаква животинка и ми беше нагризала хубавия кожен портфейл...сега за нищо не става!
   
    Набързо скатах багажа, заличих всички следи от присъствието си и в 8 бях отно на оглед на въжения мост. Сега на сутрешна глава насрещният склон не ми се видя чак толкова стръмен. Сухо дере, стръмно, на места почти отвесно, но многото големи скали и обли камъни, които мие, позволяват да се минава на зиг заг. От двете му страни са стръмни скали. Бая трудно, но щом с 13 кила раница, без алпийска подготовка и екипировка го минавам и то без критични ситуации...значи е кашкавал баир J Все пак бая се изпотих. Ако някога ми кажеха, че ще се радвам на хартийка от лукче, щях да се изсмея, но факт е, че намерих една между камънитие и благодарно се усмихнах: “значи се минава!”
   
    След около час и нещо пълзене по не по-дългото от километър трасе стигнах до “върха”, който на практика е начало на нов баир – широк, разлат, полегат – една безспирна вековна рядка букова гора. Тук-таме по пътя нагоре си мислех че хващам пътека, тук таме срещах изрязани в буковата кора имена с дати (най-прясната беше 2000, болшинството бяха от 80-те), но факт е че пътека нямаше. Посоката беше точно юг. Стигнах до страничния “ръб”на склона, в ляво имаше стръмни скали и долината на реката, която условно наричам “Сухата”, без да съм сигурем дали е тя. Движех се нагоре, по протежение на този “ръб”, защото имаше страхотна гледка, виждаха се дори поляните на билото в ляво на югозапад. Почти се сблъсках с една сърна. И ето! В 12.00 гората свърши и излязох на голяма поляна. Почти на бегом я прекосих за да стигна до билото...и в момента в който го направих, сякаш като във филмов декор от всички страни на гората запълзя мъгла и след 5 мин. Сякаш бях в мляко. Духаше силен вятър от юг и се наложи да си облека дебелите дрехи....за 300 метра се променя цял един сезон – от топлата уютна гора, където цареше слънцето на циганското лято се гмурнах в късно-есенната мъгла и режещия вятър. Така и не я запалих тая пура. От много баир бях останал без дъх, а и не се чувствах никак триумфиращ. По скоро се питах “ами сега накъде, копеле!?”. Признавам, че представата ми за билото на Стара Планина е доста абстрактно геометрично, един вид “качваш се на него и вървиш по него”. Направих няколко тегела на зиг-заг за да хвана пътека, но не намерих. После си казвам “айде сега, баба ти все по пътеки е вървяла”, хванах курс изток и тръгнах...ха нагоре, ха надолу, нали не бързам за никъде, пък и в тая мъгла не изпускам някакви гледки J
   
    Ходя си аз из мъглата и изведнъж на 3 метра пред мен изплува огромен силует...с мърдащи уши. Крава! В следващия момент три гадни мелеза между каракачанки, колита и не знам какви мастии ме наобикалят с бесен лай и стесняват кръга. На виковете “Ей, има ли хора” не полуавам никакъв отговор, затова бавничко и заднишкомсе опитвам да се отдалеча в мъглата. Хеле, успях да им избягам, след 10 минути даже хванах и пътека....после още една...и още една...оказвам се в плетеница от пресичащи се кози/крави пътеки, които вървят по/успоредно на билото. Както ги бях хванал, така ги изпуснах всичките, продължих си аз на изток в мъглата...обаче почнаха едни скали, ха тая да заобиколя, ха оная, нещо съвсем ми се обърка представата за света. Взех и да се сговнясвам :”абе пич, къде си тръгнал, като не си за тука, кво се луташ из тия мъгли, я си ходи обратно, кашкавал такъв”...хем сто пъти си бях казвал “няма как да се загубиш, защото просто не ти трябва да знаеш къде си – вървиш и това е”. Хванаха ме дяволите и се шмугнах обратно на север в гората, с идея да повървя ден два из горите и да се прибирам. Но 50 м под горския пояс хванах една прясна кравешка пътека по хоризонтала и реших все пак да тръгна по нея на изток. Може би съм вървял около час и нещо, когато стигнах до разрушен краварник или кошара, от където започваше дере. На склончето от другата страна на дерето намерих хубава равна поляна, след която започваше стръмен, обрасъл с гора склон. Казвам си “Тук правя лагера, утре се спускам в гората). Опънах палатката, а мъглата прерасна в гаден ситен дъждец. Напалих си огън и понеже не ми се пиеше от гадната вода дето бяха газили и срали кравите (друга нямаше по пътя) си накъсах малко мащерка, листа от ягоди и малко мента и си спретнах в канчето един нелош чай с мед. Запалих си вечрната цигарка, за ракия не ми се помисляше. В тая мъгла и дъжд се чувствах самотен и объркан (вече не ме интересуваше къде се намирах по картата, в интерес на истината мислех, че съм някъде в подножето на вр. Гердектепе, края на гористия пояс, при началото на някое от деретата, които се вливат в Черни Осъм и по-всяка вероятност съм бил прав), втори ден не бях виждал човек (а уж за това тръгна, а?!) и вече не мислех, че съм толкова корав. От отсрещните гори започнаха да се чуват мощни ревове (ами ако е мечка?! Споко, това е сръндак...а накрая се оказа че били елени). И изведнъж, о чудо! От север облаците се изпариха и точно преди да залезе слънцето, успях да го зърна! На юг над мен планината бе все така мъглива и дъждовна, но на север се откри огромна величествена речна долина, тук таме от влагата и изпарението на дъжда се вдигаха струйки мъгла. Веднага и настроението ми се оправи...вече не се чудех какво правя тук – ето за тази гледка бях тук. Реших да поогледам мястото около лагера ми – беше малко плато около 50 м2, завършващо от три страни със стръмни скали. Полежах край огъня и легнах да спя. Вече страховете ми имаха материален образ в лицето на овчарските кучета (ами ако ги пускат нощем?), обаче бях толкова скапан от ходене, че заспах като заклан. Сутринта, докато си правех кафето на 15 от мен в гората зарева елен, обаче го напсувах на майка и избяга. Казах сутринта....ама каква ти сутрин, слънцето изгря над една напълно променена планина – тюркоазено небе, изумрудена планина, нито полъх на вятъра, нито облаче в небето. Естествено не бях толкова луд да напусна този рай и да се върна в гората. “Напред и нагоре!” Качих нагоре двайсетина минути и се пуснах по хоризонтала по първата срещната козя пътечка. Релефът е много характерен – няколко долини започват от малки деренца, точно от границата на горския пояс. Показвайки се иззад поредната долина съзирам пасторанка гледка – стадо крави пръснато из цялата долина, в средата малка колибка с пушещо коминче а на върха на отсрещния склон стои елен. Едно бяло куче с бясна скорост се набира към елена, който продължава да стои неподвижен. Чак когато го наближи на 5-6 метра, еленът се обърна, погледна с досада и бавно и с достойнство зкрачи към гората. Аз през това вреем съм седнал като в амфитеатър на другия край на долината и наблюдавам представлението....без през ум да ми минава, че следващото забавление на кучето съм аз...и че нямам рога като на елена, поне доколкото знам J
   
    Та след 5 минути бях отново нападнат от 3 кучета (не знам дали са същите от предния ден) и на виковете ми към къщичката с димящ комин отново никой не откликна никой. Чак после разбрах, че тези копелета си лежат в тревата и гледат сеира на туристите, но своевременно реагират на въоръжени лица, които могат да им застрелят злобнте псета. В едната ръка с брадва, в другата с тояга енергично заотстъпвах нагоре по склона, предполагайки, че кучешката логика е да защитават кравите и краварника в долната част на долината. Накрая остана само едно – най-злобното, което упорито продължи да ме преследва на 3 метра и да лае дълго след като беше загубило визуален контакт както с краварника, така и с другите кучета. В един момент ни писна, пък и се издразних – нито съм на негова територия, нито ми е на положението (аз – венеца на еволюцията, с брадва в ръка, то – гаден помияр). Обърнах се и му се усмихнах с недвусмисленото намерение да атакувам черепа му с брадвата. Явно не ми е харесало усмувката защото хукна надолу по живо по здраво. Аз в крайна сметка бях благодарен за ситуацията, защото набрах добра височина под действие на адреналина – без него щех да пуфтя нагоре на зиг-заг цял час.
   
    Продължих по някаква козя пътечка и се озовах в долината под вр. Левски (както успешно го идентифицирах по картата още тогава). Вече бях останал дори без мътната си вода от вчера, слънцето зверски припичаше, а всички деренца по пътя бяха сухи. Суха беше и в частта си, която пресича пътеката “реката” която започва малко под върха, но затова пък около самия извор, високо нагоре видях отблясъци в скалите, което значеше вода. Така или иначе не бързах за никъде, реших да се кача на близкото баирче (билото на изток от върха), а после да подсека вр. Левски надолу по диагонал, минавайки през рекичката, която се спуска по него. Беше кошмарно трамбоване на зиг-заг нагоре без пътека, краката ти тотъват в боровинките и гъстата трева и не могат да азконтрят, глезените ми се гънат като кашкавал...разбрах какво значи “пиле в калчища”. Разгеле, качих се на брулещия склон с трепета, че за пръв път ще зърна южна България...нищо особено – хълмове, гори, хълмове, гори...за юг от Левски тръгва голо било, изкуших се дали да не тръгна по него, изкуших се и да се кача на върха (който беше на 300 м от мен)...обаче умирах от жажда и хукнах по диагонал под върха към изворите на реката. Изпих 5-6 канчета, напълних бутилката, хапнах една скумрия, хвърлих консервата на видно място, така, че който минава да види как блести...хехе, майтапя се за това последното.
   
    Тръгнах надолу по рекичката. Стените отстрани ставаха все по-високи и по-стръмни и на края се озовах в капан – ни на горе, ни на долу. Пред мен 3 м. водопад, нагоре пак подобен (по който лесно се слиза, но трудно се качва), аз с 14 кила обемиста раница. Добре, че беше въжето – спуснах раницата под пръскащата вода до площадката, а после без багаж беше фасулска работа да сляза по скалите. Вероятно имаше и други подобни, а може би и по-високи препятствия по стръмната рекичка, затова при първа възможност излязох извън руслото и продължих слизането по диагонал по сипеите под върха. Най после хванах официална пътека и о, чудо, на третия ден в планината зърнах първата маркировка! Жълта! Амбарица! Ех, как бях закопнял да ходя по утъпкана пътека, не сред клек, боровинки и клонаци...стори ми се сякаш летя по нея J
   
    Скоро пристигнах и в самата хижа. Посрещна ме тлъст котак и лаещо куче...отново! Хора – йок! По едно време се показа брадат мъж в камуфлаж с пищов затъкнат в колана – хижарят бай Дончо. Настани ме, платих си, излязох на двора, той също...бях единствения гост на хижата...направо трогателно. Помълчахме неловко, позяпах със замечтан взор отсрещните масиви, па накрая казах магическите думи: “Бай Дончо, ще пиеш ли една ракия с мен”...не след дълго бяхме първи приятели, пиехме чай с ракийка в неговата стая, печката бумтеше, гощава ме с дроб от дива коза...после дойдоха едни юнаци от Черни Осъм, негови приятели...естествено носеха още ракия, така че вечерта свърши към 3 часа. Подарих му пурата в знак на уважение, човекът много се зарадва. Спах в хижата само за да не обидя Дончо, бях си свикнал в палатката на открито...в стаята ми се стори задушно и пълно с гадинки...мушнах се в чувала и заспах.
   
    На другата сутрин реших да се кача на Големия Купен, пък после да реша къде да ходя – х. Плевен, вр. Ботев или deep down South…пътя до там няма какво да го описвам – всички знаят за езерото (почти пресъхнало), въжения парапет (който минах на ръце, защото раницата ми е толкова широка отдолу, че не мога да вляза с нея в тесните скални улеи) и стадото от 21 коня и една бяла кобила, пасящи на южния склон на КупенЪТ (както му казват черноосъмчани). Мога по памет да цитирам какво пише на гърба на картата ми: “Това е най-трудният, но и най красив алписки участък в Стара планина и блаблабла” ...за 2 ч.45 м се добрах с морни от предните дни нозе до върха. Чудо невиждано! Троян, Карлово, вр. Ботев...Олимп, Бяло Море, Айфеловата кула...я, това там не е ли моя гръб?! Шегата настрана, но няма Рила, няма Пирин – тук ми е хвърлен пъпа. Хапнах, подремнах, писах в книгата оставена в кутията и лека-полека запъплих надолу...Кръстците, Костенурката...по едно време се усещам че няма маркировка...оглеждам се и на 30 м. нагоре в скалите виждам червено петно. Хванал съм без да усетя дублираща пътека, която неусетно подсича билото и стига х. Плевен. Реших, че няма да е Плевен! Изпълзях до пътеката почти по отвесен тревист склон...ако се бях хързулнал надолу, щеше да стане голям купон....поне това се случи с ракията ми (която Дончо ми доля сутринта, да си имам за изпът), която незнайно как се откопча и се търкаля поне 200 м
   
    Реших че е време да поема на юг, хванах един разклон с пирамидка...в началото тук таме мярках зелена маркировка, но после я изгубих, изгубих и пътеката...ама за какво му е на човек пътека в тази прекрасна огромна долина?! Цепих на югоизток, влязох в буковата гора и все така по диагонал по картата и компаса улучих пътеката за х. Левски на 10 мин. преди нея. От странично ходене без пътека из треволяци и хлъзгава букова шума, глезените ми бяха станали на задник. Предадох на хижаря на Левски една торба билки, които Дончо му пращаше (ако не бях отишъл там щех още да си пия от неговия чай), поисках му разрешение да си опъна палатка в горичката пред хижата. Намерих находище на гъби рогачки току до хижата, напалих си огън и си ги сварих в канчето. Тъкмо се псувах заради падналата ракия, когато един около петдесет годишен пич с дъгга коса и лента, с радиостанция и вид на стар хипар ме фиксира: “Момче, ще пиеш ли една ракия с мен”....оказа се майна като мен, радиолюбител (LZ-незнамквоси), цяла вечер пихме и водихме корабите в океана
   
    Проснах се в палатката и заспах като заклан, за ужас на ортодоксалните туристи (типични бабки и дядовци с клинчета, стил хор “Планинарска песен”...абе що така няма млади хора (като мен) в тая планина, бе!?)...”абе момче, ще замръзнеш в тая палатка, бе” На другия ден си събрах багажчето и куцук-куцук надолу (вече и коленете ми сдадоха багажа), Балкански Рози, Хубавец, все край рекичката и се дотътрих до гарата на Карлово. Пътническия влак до София и цурюк в къщи.
   
    В момента в който се качих на влака, заплющя зверски дъжд и си спомних какво ми каза Дончо в петък вечерта: “Като духа тоя топлия вятър от юг, след два дена дена се разваля времето”...беше неделя следобед. Дано тези, които са останали в планината имат топли дрехи и дъждобрани.
   
    Автор: Борис

Снимка 1

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до България
Цени на билети до България
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Европа | България | Планински туризъм | Без цел, само с посока...
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info | 
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2020. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com