dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Вторник, 17 Септември 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:127
  Новини:830
  Снимки:2038
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3788
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   България
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Северен Джендем 2006
  Публикуван от admin на 08 Юни 2007 г.
  Този пътепис е прочетен 1740 пъти, рейтинг: 3.50

  

    И така...в петък по пладне закачих бележка на бюрото си, че няма да се връщам след обедната почивка, скочих в колата и отпраших към Видима. Дали някой помни усмивката на Кевин Спейси, докато си припяваше “American Woman” в колата, с джоийнт в ръка и пляскаше в такт волана? ... Тара-дара-та-тара-ъъъъъ ...... Тара-дара-та-тара-ъъъъъ!
   
    И аз се усмихвах по същия начин и брутално изпреварвах всички летовници, запъплили от обяд към морето, които ме забавяха с ценни минути и крадяха времето ми от Джендема. Не бях стъпвал над кота 712 вече половин година!
   
    В три и половина стигнах Мазането. Сега, когато дните са дълги, имах поне шест часа за вървене – повече от колкото може да иска човек. Поех нагоре по коловете на кабела към Ботев, но когато насред гората видях прясно скована пейка с масичка, разбрах, че мястото ми не е тук. Хванах хоризонтала на изток, сред стръмна и рядка букова гора. Преди съм бил по тези места или зиме или през есента – тогава сред оголените дървета над мен се виждаше целия скален масив и ходенето сред гората предлагаше чудесна гледка. Сега всичко над мен беше зелено, дори небето рядко прозираше през високия свод на буковете листа. Скоро излязох на тясна, но слънчева речна долина, разположена между двете ребра и тръгнах нагоре покрай реката из високите треви. Високо на юг застрашително наближавах скалите под Ботев, все по-далеч надолу оставаха гористите хълмове около Мазането. Излях старата вода, която се бе стоплила и налях нова от реката. Беше толкова студена, че бутилката се изпоти. Легнах сред високата трева край ручея, разперих ръце, вдишах аромата на недокоснатите от добитък билки цветя на тази потайна и скрита старопланинска долинка и бавно издишах. Работният ден беше към своя край. Полежах около десет минути и продължих няколкостотин метра нагоре по ливадата, след което свих отново на изток в гората. След стръмно изкачване между пръснати по склона скални купове, най-сетне стигнах до превала на реброто. До тук беше неговата проходима част – нагоре се издигаха назъбена поредица скални жандарми, наредени като трион, които свършваха далеч, някъде около лятната пътека за Ботев. Ако изобщо съм имал някакви смътни планове, те бяха да бивакувам някъде тук, сред удобни скали и изобилие от дърва... Но още бе рано, затова реших да продължа още на изток. Склонът след превала представлява почти отвесна гора, започваща от скалните жандарми и свършваща на около двеста метра надолу в бучаща река. Внимателно и бавно заопипвах стръмния терен, както се опитва непознато вино или манджа с гъби. Първо пробвах да вървя плътно по скалата, по животинска пътечка, но в един момент пътечката свърши и се озовах на отвесна тревна тераса под мен, а пред мен и в страни скали, които се губят в небето. Единственият път беше назад, и то много внимателно. Въпреки, че се наложи да се връщам, не съжалих за усилието – пред тревната тераса за пръв път се откри цялостната гледка на острещната стена на Джендема. При вида и онемях (не че бях казал нещо през целия ден), дори мислите ми спряха. Същата гледка е позната и от хижа Плевен, но тук, от толкова близо, сякаш ако протегнеш ръка ще пипнеш отрещните скали, всичко изглежда едновременно нереално детайлно и смазващо огромно. Една безкрайна мозайка от сиви скали и зелени тревни туфи между тях.
   
    Върнах се на петдесет метра назад по хоризонтала и се сурнах по дърветата надолу, докато хванах нова паралелна пътечка. Тя се оказа по-дълга и продължих на юг по нея през гората, пресичайки няколко пресъхнали деренца, докато отново не се озовах на стръмна поляна, която бе надвиснала над пропаст, а под нея – около петнайсетметров водопад. Легнах да се полюбувам на гледката и на грохота на водопада. “Няма как – до тук си!” си рекох със съжаление. Дори да има скално или ледено катерене (в които съм невежа), то за тревно катерене не бях чувал. Нито има къде да си забиеш железата, нито можеш да разчиташ на опората на шепа трева. Да не говорим, ако си с раница, Отдалеч тревните участъци между скалите в Северния Джендем изглеждат зелени и приветливи, като моравки пред английска къща. Всъщност са недокоснати от хора и животни ливади, обрасли, като брадата на индийски факир – дълги, гъсти и жилави, стръмни, неудобни и опасни за ходене. Все пак се изкуших...вързах раницата с въже и внимателно запълзях от туфа на туфа нагоре, а на всеки няколко метра, като намерех стабилна опора, изтеглях раницата след мен. След недълго, но мъчително катерене, най-сетне стигнах до малка тераска, където реших да хапна – не бях слагал залък в уста от сутринта и вече треперех от слабост. В този момент с ужас установих, че съм изгубил водата си. “Дявол да те вземе, колко си прост! Защо държиш водата във външен джоб?!” Панически се заоглеждах из скалите зад гърба ми. На едно място капеше. Сложих канчето. Кап....три секунди....кап....три секунди...кап...двайсет капки за минута, хиляда и двеста капки за час...не съм Екзюпери в Сахара и тези количества хич не ме радваха. Възмутено си събрах багажа и запълзях отново нагоре. Минавайки през поредното сухо дере сред отвесните камънаци, открих капки вода. Подложих една клечка и по нея протече тънка струйка. Напълник резервното шишенце (едва половин литър), напих се като камила, защото предчувствах, че това ще е последната вода за деня. Продължих нагоре и след половин час мъките ми бяха щедро възнаградени! Стигнах Мястото! Още щом го зърнах и се влюбих в него! Едно от поредните каменни зъбчета на триона на хребета водещ до билото, заобиколено с пропасти от трите страни, предлагащо гледка на югоизток към Големия Джендемски Водопад и към още половин дузина по-малки, бликащи от скалите отсреща, на югозапад – билото и връх Жълтец, а на север – безбрежните гори, сред които бях пълзял половин ден. Над главата ми на юг – следващия скален зъб, а по него на фона на пропастта, надвиснали растат самотни ели, контрастно ярки, като извадени от японска гравюра. Под връхчето имаше малка тревна седловина, удобна за спане, а преди стръмния склон на запад - няколко дървета, под които намерих сухи клони.
   
    Запалих си огъня навръх скалата, напълних канчето с червено вино, проснах се на оскъдното местенце, останало между огъня и пропастта, отпих първата глътка и въздъхнах...за втори път този ден. От двете ми страни гърмяха буйните реки, даващи началото на Видима, а слънцето се канеше да залезе – идваше най-красивата част на деня. На запад, малко под връх Купата, червеното слънце се спускаше под скалите, а огромната стена на изток – от самото си дъно, вече в сянка, до своя връх, завършващ с със светеща точка на кулата на Ботев, променяше нюанса си от бледо оранжево до наситено пурпурно.
   
    Дръпнах малко жар в единия край на огъня и хвърлих в нея вратна пържола и три чушки. Помагах си с ножа – единствените прибори, които носех бяха канче, нож и малка лъжичка (на тръгване жена ми ме попита с учудване “Защо ти е лъжичката?”). Бях забравил дори подправки и сол. Когато месото зацвърча и започна да загаря от двете страни, наскубах шепа мащерка, растяща за гърба ми, накъсах я върху скалата, хвърлих месото отгоре и за да не е безсолна, намазах с ножа дебел слой солено овче сирене. От горещото месо, сиренето се разтопи и се размаза върху цялата пържола. Накъсах и опърлените червени чушки отгоре, грабнах получилото се ястие с ръце, направо от скалата, с полепнала мащерка по него и жадно го заръфах, покарвайки с обилни глътки каберне...това беше първото свястно ядене от доста време насам. Огънят пращеше в краката ми, плюех стръкове мащерка в него, пиех си винцето полуизлегнат на лакът, мракът падаше наоколо, а аз се усмихвах глупаво и се опитвах да не мисля за нищо, за да не развалям момента. Бях свободен...свободен от какво?! Хич не ми и пукаше. Обърсах мазната си брада с опакото на ръката , огледах се наоколо ухилен в здрача, седнах на ръба на пропастта и с едно въгленче от огъня до мен си запалих пурата....запусках кълбета дим, които бавно отплаваха на изток над Джендема...като малък мечтаех да стигна края на света, да седна и да махам с крака в Нищото....ето, че една моя детска мечта се изпълни.
   
    Вече беше тъмно, за разлика от есенно време, липсваха ревове на разгонени животни, можеше да се каже, че беше една деликатна лятна вечер..почти нямаше хора.
   
    Изпих последната глътка вино, хвърлих угарката от пурата в гаснещия огън и полека се смъкнах в подножието на скалата. Мушнах се в чувала и се унесох в неспокойни сънища, прекъсвани от крясъци на нощни птици, пукане на клечки и грохот на водопади.
   
    Събудих се преди съмване, още бе тъмно, когато запалих огъня, набрах две шепи мащерка и няколко стръка боровинки, заедно с плодовете по тях и с последната си вода сварих в канчето чай. Тъкмо разбърквах меда в него и ето, че слънцето се показа отсреща. Изгрева няма какво да се описва – същото като залеза, само че от обратната страна на скалите и в обратния ред ...всичко е сиво, отпиваш от канчето чай, закрил лице в него и като поглеждаш отново след две секунди – всико е светло.
   
    Изпиках се в огъня, събрах всичко в раницата и в шест часа отново поех на път. Запровирах се по отвесния склон, този път плътно по скалата от западния ръб, често се налагаше да се връщам, когато стигах твърде стръмни отсечки...казват, е за този терен са необходими клеми и френдове...моите френдове си пиеха бирата в града и хабер си нямаха да ходят на планина ...опипвах терена като слепец – надявах се все пак да открия проход нагоре към билото. И ето – след два часа пълзене излизам триумфиращ на лятната пътека за Ботев! Услях! Проснах се на тревата, дишайки тежко. По съседното ребро се качих на билото за около час, легнах отгоре му, за да погледам за сетен път красотите на Балкана, хапнах малко мед с орехи, въздъхнах за трети, последен път, станах, стегнах коланите на раницата и почти на бегом заслизах надолу...имах запазена маса за ресторант в София за обяд с жена ми дъщеря ми и се налагаше да побързам.
   
    Автор: Борис

Снимка 1Снимка 2
Снимка 3Снимка 4

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до България
Цени на билети до България
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Европа | България | Екотуризъм | Северен Джендем 2006
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com