dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Сряда, 18 Септември 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:127
  Новини:830
  Снимки:2038
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3788
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   България
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  "С хляб, сирене, домат - на път за х. Мазалат"
  Публикуван от kaic на 24 Юни 2007 г.
  Този пътепис е прочетен 3301 пъти, рейтинг: 3.32

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Моето незабравимо лято"

    Увод
   
    Представяме ви едно пътуване от Севлиево до хижа Мазалат, по случай 70 години от нейното построяване. Ние сме група ентусиазирани туристи и любители на природата и проведохме юбилеен поход до хижа "Мазалат" и обратно.
    Община Севлиево осигури безплатно два автобуса за желаещите които бяха около 80 души на брой. Ще се опитаме с няколко думи и снимки да проследим цялото пътуване и ще се радваме ако успеем да Ви направим съпричастни с нашите емоции и преживявания. Безкрайна ще бъде радостта ни ако при следващия поход ви видим в нашите редици.
    Очакваме Ви!!!
   
    Един ден в планината
   
    Всичко започна така:
    Утро е, тихо и спокойно септемврийско утро. Станал съм рано и приповдигнатото ми настроение ме кара да бързам със сутрешните си задължения. Предстои ми дълъг изпълнен с динамика и емоции ден. Днес за първи път ще се опитам да покоря един от големите върхове в живота си, а именно да се изкача до планинската хижа „Мазалат” разположена високо в живописната местност наречена „Централен Балкан”. Маршрута не е от най-леките и това ме кара да се отнеса с подобаваща отговорност към подготовката. Трескаво закопчавам последното копче на анурака, поглеждам през открехнатата врата на спалнята спящия ми две годишен син и усещам как сърцето ми бие учестено. Защо ли? – питам се аз и не мога да си отговоря. Присядам тихо до леглото и го наблюдавам. Взирам се и в полумрака и различавам малкото отпуснато телце. Ръцете му са вдигнати блажено нагоре покрай главата, босото му краче се е показало изпод чаршафа, усещам диханието му, неповторимото детско ухание каращо ме да изтръпвам от удоволствие. Виждам закачлива усмивка на личицето му, за миг замирам, слагам главата си до неговата и в полусън опитвам да надникна в мислите му. Колко безгрижен е неговият свят, къде ли е той сега, за какво мисли, на какво се радва. Уви, нищо не мога да постигна и за това решавам да тръгна.
   
    Предизвикателството да се пребориш с планината ме кара да се чувствам някак си неестествено. Внимателно отварям входната врата и се изненадвам, племенникът ми Калоян е седнал на стълбите и с широка усмивка на лицето шепне:
    -Хайде бе чиче, много спиш, ще закъснеем -не спал и той сиромаха от вълнение, че нали не всеки ден се ходи в планината. Завързвам набързо обувките и слизаме тичешком по стълбите и с някаква тъга установявам: та то няма никой в тази ранна утрин. Градът е като опустял, събота е и всички спят в този ранен час, все пак е шест и половина сутринта . Забързани се отправяме към мястото на срещата с останалите туристи, но не изминал и няколко метра чувам бодрият глас на чичо Лазар:
    -Добро утро,накъде така юнаци, чакайте да се водим.
    Обръщаме се и какво да видим, цяла група с раници и спортни екипи, че и знамена носят, а то какво било: Жоро и Виктория /мой съседи/, че взели и гостенка от Русия с тях –майката на Галя е пристигнала само преди няколко дни в България, но като разбрала къде ще се ходи и казала – „Без мене не тръгвате, аз за тоя Балкан само съм слушала, искам и да го видя, стига само сте ми се хвалили колко красив бил”.
    -Хайде вземай знамето юнак, че си най-малък в групата и да тръгваме, засмяно вика чичо Лазар на Коки. Апропо, искам да спомена, че чичо Лазар Христов е секретарят на туристическото дружество „Росица-Мазалат” и е наш съсед, който успешно успя да ни агитира да предприемем този вълнуващ поход и искам от името на всички севлиевски туристи и най-вече на тези от махалата, да му благодаря за всичко което прави за туризма в града.
    По предварителна заявка, ще бъдем около 65-70 съмишленици, но знае ли човек, колко хора обичат планината и туризма, може да бъдат и повече. Наближаваме центъра и чуваме весела глъч, бре да му се невиди, викам си аз, изпреварили са ни вече, а аз си мислех че ще сме първи. Искаше ми се да дойда най-рано от всички и да снимам с апаратчето си всеки който идва, за да мога след това да пресъздам по някакъв начин самият поход от самото начало като следвам хронологията, но уви вече са ме изпреварили. Не е беда все пак тук са само няколко ентусиазирани туристи които явно са с доста по голям стаж от мене защото виждам че се познават и вече за завързали разговор помежду си.
    -Добро утро!- казвам с бодър глас, закъсняхме ли?
    -Добрутро – отговарят повечето като в хор:- И да знаеш че горе в планината с е поздравява с „Аиларипии” казва с усмивка едно усмихнато девойче което не познавам. Я ни щтракни с г-н Христов, да се имаме за спомен от похода.
    Веднага се съгласявам и с охота вадя апарат от калъфа. Щтрак и първият кадър увековечаващ макар и рехавата все още група туристи е факт. Изпълва ме някаква вътрешна гордост от това, че съм и аз част от тях туристите, приели ме в техните редици по бързата процедура и без никакви скрупули. Така се те „планинарите”- за тях всеки е като брат и винаги добре дошъл.
    Не минава много време и зад ъгъла отново се показва сънена глава, пристига поредния планинец и веднага грейва с усмивка при присъединяването към нарастващата вече група.
    Часът е вече 7.15, автобусът е паркирал пред Общината и отворил врати. Двигателят тихо нарежда своите бутала, разнася се миризма на изгорели газове, толкова позната задушлива миризма. Изведнъж в мен се засили желанието да се махна от града и да подишам чист, свеж планинки въздух.
    - Е хайде да се качваме вече-чувам глас.
    - Може, но ще изчакаме до седем и половина както сме се разбрали-казва ръководителят Христов, -може някой и да се е успал, а и може и жена му да не го пуска, -смее се той.
    Започваме бавно един по един да се качваме в автобуса и настава някаква суматоха в разпределението на местата
    - Който ще пее да сяда покрай мен-вика жена на средна възраст.
    - Аз ще седна до прозореца!
    - На мен ми става лошо , мога ли да седна зад вас-казва младо девойче на шофьора
    - Разбира се, заповядайте – любезно отговаря той усмихнат.
    Щтракам няколко снимки на качващите се в автобуса и се нареждам и аз на опашката, като бутам племенника пред мен, все пак нямам намерение да оставаме тука, а гледам и хората са повече от предвидените и май ще остане някой. След малко от прозореца виждам че ръководителя на групата заедно с представителя на общината г-жа Ценка Йонкова да говорят трескаво по телефона и загрижени обикалят около останалата отвън група. Не мина много време и зад нас спря още един автобус с което усмивката на лицата на „пишман туристите”се върна. Качиха се и те и в 7.45 автобусите бавно потеглиха и всички в един глас възкликват „Еееее”. В мен остава едно носталгично чувство, може би дължащо се на това че от ученическите си години не съм се возил на автобус, все едно че заминавам на далеко и никога няма да се върна в родния град, но в същото време настроението ми е повече от приповдигнато. Както се казва адреналина се е покачил до горната граница, предчувствайки емоциите които ме очакват.
    Вече сме извън града, пътуваме в посока Габрово. От там ще се качим до местността „Узана” и по точно до хижа „Партизанска песен” с автобуса и после започва нашият същински планински поход. Никога не съм предполагал колко приятна може да бъде обстановката в един автобус пълен с хора от различна възраст, но обединени от една обща идея – туризма. Хубаво ми е на душата като сетя за думите на Алеко Константинов: „Братя, напуснете навреме вашата жажда за власт, вашето суетно стремление за първенство, вашето ядовито перо, напуснете меките постелки, излезте от димните кафенета, из прашните улици, напуснете за няколко дни града и дойдете тука на тази височина от две хиляди метра, изпитайте поне за кратко едно истинско чисто наслаждение и вие, ще се преобразите, вие ще станете по-здрави, по-добри, по-уравновесени, по жизнерадостни”. Спомних си тези думи на великия „дядо Алеко” и осъзнах колко прав е бил той, как неговите думи нямат давност във времето.
    Пред нас започват да се редят селата, Драгановци, Драгиевци, Враниловци, все села разположени покрай главния път свързващ Севлиево с Габрово, но всяко скътало в себе си нещо уникално. На места подминаваме няколко каручки пълни със сено, явно стопаните им са станали рано за да приберат реколтата докато не се е показало слънцето. Съжалявам, че немога да снимам от автобуса защото кадрите които виждам са сами по себе си уникални, но си обещавам в най-скоро време да прескоча до тук и да се нащтракам на воля. В ляво от нас величествено е извисила снага „Витата стена”-един естествен монумент показващ могъществото и фантазията на природата. Дълга няколко километра, тази каменна скала поразява със своите съвършени форми. Тук природата е дала фантазия на въображението си и е изваяла красиви фигури в скалната маса. Покрита от гъста тревиста маса, тя съчетава величието на камъка с мекотата на горския мъх, и дава топлината на горския масив. Отминаваме я прехласнати от това което тя представлява и весело си говорим, че тя поне ни е близко и винаги можем да си спретнем едно организирано посещение до там някой уикенд.
    Навлизаме в Габрово, вече напълно се е разсъмнало. Минаваме покрай голямата бяла статуя на „Жена на кон”, поставена все едно да пази града от влизане на лоши хора.
    На един дъх прекосяваме града на „Рачо Ковача” и тръгваме по тесният планински път водещ към местността „Узана”. От ляво и от дясно започват да се мяркат дебели дървета, който навяват спомени за миналото. Някой е отворил прозорец и в автобуса се усеща вече свежият планинки въздух., влиза и приятен лек хлад. Изведнъж автобусът рязко спря, настана суматоха и всички наскачахме по прозорците. Оказа се че перипетиите започват от сега, пътят на един завой е пропаднал и няма да може да се премине. Опасенията са за това че единият от автобусите е много голям и няма да може да мине по тясното место от мостчето устояло на природната стихия преди месец. Слязохме всички от автобуса и с уплашен поглед проследихме майсторската маневра на нашия шофьор, като не пропуснахме да му даваме съвети с които надали сме му помогнали, но поне успяхме да огласим гората с викове. Малкият автобус премина успешно, но „сетрата” не посмя да рискува и остана от другата страна на моста като се разбрахме вечерта да ни чака там. Натъпкахме като „сардели”се колкото можахме в малкото автобусче и потеглихме отново. Пристигаме пред хижата в 8.50h. Слизаме от автобуса и като по команда по голямата част от нас тичешком се отправиха към мястото за усамотение наречено “WC”. Починахме десетина минутки, а през това време автобуса се върна да посрещне и докара и останалата част от групата. Събрахме се всички и след кратък инструктаж от страна на водачите в 9.12h бе даден символичния „старт” на похода. Водачеството на колоната пое дългогодишния турист и спасител на който така и не разбрах истинското име и Лазар Христов-секретар на дружеството. Пресичайки поляната бавно навлязохме в гората. Оформи се дълга колона, която помежду си нарекохме „Индиянска нишка” защото определено по пъстроцветното си облекло и по начина си на придвижване приличахме на преселващо се индиянско племе. Дори и знамената които носехме, навяваха подобни мисли, но това в кръгът на шегата. Не изминали и стотина метра и се натъкнахме на ново препядствие, „кал до колене” както се казва. Предния ден беше валяло и тежките камиони превозващи дърва бяха изровили пътят като бяха оставили дълбоки коловози вече пълни с вода. Започнахме да се придвижваме на подскоци и прибежки, като се стараехме да се окаляме колкото се може по малко, но уви, май не ни се отдаваше много. Някой избираха по-заобиколен маршрут като навлизаха в гората за да избегнат калните локви, но там пък росата вършеше своята работа и ги мокреше прилично.
    Изкачихме първото възвишение и пред нас в ляво вече се откри макар и скрита под мъгла, великолепна гледка. Независимо че бяхме все още ниско в подножието на планината, красотите на майката природа бяха очевидни. Величествени дървета извисяваха снага покрай нас, прави и губещи върховете си в небесата. На места покрай нас тревата бе добила жълто-златен цвят, което я правеше великолепна, а зеленият мъх покрай дърветата контрастираше със своят силно наситен зелен оттенък и ни караше да се чувстваме наистина като в приказките. Отдалечих се малко от групата и с изненада установих: Колко дребнички сме ние хората на фона на тази гора, почти като „елфи”. Уж сме близо сто човека, а като погледна групата една такава малка, малка…една шепа хора както се казва. Тук се сетих и за думите на „Никой не е по-силен от майката природа” и прозрях колко много истина има в тези думи. Тук в планината се преплитат величие и мощ съчетано с красота и уют, но човек трябва добре да познава планината, за да не се разочарова от нея и да усети и лошата и страна.
    Ето я и първата почивка. Изминали сме вече петдесет минути от предполагаемия три часов маршрут и доста от нас са „зачервили бузките” и с радост присядат на тревата. Някой се втурват по склона да опитат от едва зачервилите се къпини, други трескаво вадят шишета с вода от раниците. Изведнъж се разнесе звук на позната песен от хармоника. Изумени всички се обърнаха към мястото от където се бодро се носеше мелодията. Седнал на един пън чичо Лазар весело надуваше хармониката. Изведнъж сякаш умората изчезна от лицата на хората. Повечето наскачаха, наизвадиха се фотоапарати, диктофони, имах чувството че никой не е знаел за скритият талант на г-н Христов, а той явно с видимо удоволствие изсвири на „бис” мелодията няколко пъти. Починахме десетина минути и отново поехме по не лекия маршрут. Пред нас са вече и първите сериозни изкачвания. Независимо от калта и тежестта на раниците настроението се е запазило и от всякъде се чуват шеги и закачки, с две думи всеки един от нас изпитва видимо удоволствие от това че е се катери по тия „чукари”. От ляво на нас се открива великолепна гледка, но за съжаление времето е доста мрачно и апарата ми неможа да фокусира както трябва и снимките не се получиха. Продължаваме нагоре и след не дълъг преход излязохме на билото на едно възвишение. Гледам първите от колоната се скупчили на нещо и след малко със смях някой от по малките побягват гонейки се. „Нещото” се оказва една добре построена чешма, която става оазис за всеки турист тук високо в планината. Надписа на нея е „Корита 1492 метра” което явно показва на колко метра сме от морското равнище в момента. От един от по старите планинари разбирам, че чешмата е наречена така на местността в която се намираме в момента а именно „Корита” . Почти всички минаха през чешмата да заредят „батерийте” както се шегуват по улегналите туристи, не пропуснах и аз. Починахме отново десетина минути, щтрак още няколко снимки за спомен и колоната пое отново нагоре. Пред нас е поредното сериозно изпитание, баирът от чешмата нагоре не е за завиждане, доста е стръмен и почти всички излизаме горе запъхтени и се наложи отново спиране за кратък отдих. Някой наизвадиха сандвичи, други кроасани, за да се подкрепят, макар и с малко защото явно умората си казва думата. . Оглеждайки с любопитство нашата колоритна група, откривам един уникален турист с нас. Облечен с официален костюм и куфар в ръка /да да, не с раница, а с куфар от ония меките от преди 30 години/ този човек се откроява от всички и заради това че възрастта му е за завиждане, цели 73 години. Завързвам разговор с него. Бай Иван Грозев както се представи се оказва голям „зевзек” в добрият смисъл на думата. Кани ме да седна до него и да го щтракна с апарата, но да внимавам да няма млади булки до него, че жена му много го ревнува и ако види снимката нямало да го пусне друг път с нас. Посмяхме се с него от сърце и решихме да тръгваме отново. Тръгваме по билото и пътят навлиза в гориста местност. Изненадващо пред нас започна да се стели мъгла, навлизаме бавно в нея и усещаме нейния хладен полъх. Колкото повече навлизаме навътре в нея толкова по гъста става тя, сгъстяваме колоната от страх да не се загубим, чуват се и подвиквания от страна на по големите. Започнахме да усещаме и влагата, започна лекичко да роси. Мнозина вдигнаха качулките, а други наложиха шапките. Започнахме да коментираме, дали не ни излъга и този път прогнозата за времето защото уж времето щеше да е слънчево а то…”Да ама не” както обичаше да казва един приятел, само след няколко минути път и мъглата взе да оредява, разнесе се така бързо както беше дошла. Оказа се, че сме били минали през облак слязъл ниско над планината. Странно явление за мен, за първи път се движех в облаците /смях/, ще има да разказвам после.
    Пред нас съзираме указателна табела на български и английски език „ Добре дошли в Национален парк Централен Балкан”. Много бях чувал за този парк, чието лого е една страшно застанала „мецана” на фона на планината и ето че вече съм пред неговите врати. Продължаваме по тясна пътека и излизаме на път над който е издигната огромна арка от дървета и с уникално направен надпис на нея „Национален парк Централен Балкан” който сякаш ни вика „Добре дошли”. Поспираме се да погледнем указанията на таблото в близост до символичния портал и продължаваме нагоре, загледани в облаците които се стелят от ляво на нас по ръбът на планината. Наистина гледката е смазващо добра, чуства се, усеща се духът и величието на Балкана, някак си сме като в приказките. Продължаваме напред и не след дълго срещу нас се показва един руски автомобил „Нива”. От вътре ни мята председателя на туристическо дружество „Росица-Мазалат” Пенчо Пенчев, качил се е по другия, по-пряк, но доста труден маршрут и сега слиза към нас за да проконтролира до къде сме стигнали. Махваме за поздрав и ние и продължаваме нагоре. Минаваме отново покрай обяснителни табла за маршрута към хижата. Оставам приятно изненадан колко уредени са нещата тук горе, макар и на такава височина. Доста трудно е да се загуби човек надявам се, защото навсякъде има маркировка и жалони указващи пътят към целта, не липсват и указателни табели. Много труд са хвърлили стопаните на тази огромна местност за да осигурят безпроблемно предвижване на туристите и с право, все пак си е планина, а тя винаги може да изненада с лошо време. Заприказвани с моят колега Веско Десев /доста усилия ми костваше да тръгне с мен/, неусетно сме изминали оставащото разстояние до последното възвишение към хижа „Мазалат”. Малко преди върхът съзряхме малка табелка указваща посоката към хижата, но някак си не ни се вярваше че сме успели да се изкачим толкова лесно и бързо. Улисани в разговори сме засили темпото и сме едни от първите които съзираме нашата цел. Щтраквам отново снимка за спомен и присядаме да изчакаме отново основната група. Не след дълго се събираме всички и под радостни възгласи короноваме за знаменосец най-колоритния турист бай Иван. Изминаваме последните метри до хижата с някаква особена еуфория, приповдигнала настроението ни толкова високо, че трудно си спомням в детайли какво се случи. Още с появата ни на склона от върхът се чу хорово изпълнение на най-популярната туристическа песен за планинското цвете което единствено тук може да се намери ”Еделвайс”. На входа се е събрала внушителна група посрещачи и сред тях ярко се откроява стопанинът и от близо 30 години и Николай „Мазалатския” както му казват всички. До него е и синът му Краси, който сега е управител и се грижи за хижата. Посрещат ни с такава топлота и чистосърдечност, която кара сърцето да тупти с един особен ритъм и сълзите да напират в гърлото. Какви добри и сърдечни хора са тези планинари, може само да се усети, не и да се преразкаже. Пожелавам на всеки четящ тези редове да опита от това гостоприемство за да се убеди в правотата на моите думи, но нека продължа нататък.
    Следва здрависване с ръководителя на групата и знаменосеца, прегръдки и пожелания за добре дошли. Изведнъж се чуват няколко гърмежа като с пистолет. Дам, дам, дам, отекват изстрелите и ехото ги умножава няколкократно. Изненадани поглеждаме към мястото от където идват и какво да видим: колоритна група от двайсетина туристи вече е на фаза „Ти уважаваш ли ме, или не ме уважаваш” привлича вниманието ни с гърмежи за да ни поздрави с песен. На специален кът с дървени пейки и маса и с нагладен вече огън, са седнали все изпечени планинари. В последствие разбирам че това са поканени за празника горски стражари и хижари от съседни хижи, специални гости на Коце и Каьо, все хора свързани работили и помагали в и за Мазалат. Най-голямо впечатление ми направиха двама господина, изпечени от слънцето и с полу набола прошарена брада, облечени в дрехи на планински спасители прегърнали в скута си по една китара. Тези хора направо ме впечатлиха с уменията си да свирят и пеят, а всички от групата им пригласяха все едно, че бяха един голям оркестър. Песните бяха изключително веселяшки, а атмосферата се допълваше от димящият огън в средата на компанията. За първи път завидях макар и благородно на тия хора. Та те чувстваха живота някак си истински, пееха веселяха се, прегръщаха се, майтапеха се. Незнам дали в реалния живот се виждат често и дали там са приятели, но тук горе в планината ги свързва някаква магнетична сила, която ме накара да се замисля, колко малко е нужно на един човек да бъде щастлив, а те наистина бяха. Виждаш неколцина закоравели и изпечени от живота вече улегнали мъже, да пекат сами наденица на огън запален от самите тях в дебрите на една гора, да режат домата направо на дървената маса, да го солят и ядат с пръсти, да не се притесняват че пият от една чаша и да делят къшея хляб с най-близкия до него. Това са истинските приятели, събрали се от различни краища на страната и дошли тук горе в планината, макар и за кратко да се почувстват истински хора. Никога няма да забравя тези лица, усмихнати, сияещи, носещи радост и веселие. В очите им виждах, че надали има по стойностно нещо от това да са тук заедно. Това е техният дом-планината.
    Отплеснах се малко, но все пак това е нещо което ми направи огромно впечатление и исках да го споделя. Пак повтарям атмосферата при тия хора е направо магнетична.
    Пред хижата започнаха да се събират хората на групи, подготвяше се тържествената част. На импровизираната трибуна /стълбите на входа/ застана секретарят на туристическото дружество и даде думата на председателя Пенчо Пенчев да произнесе тържествено слово. В топлите думи отправени към всички, бе разказана накратко седемдесет годишната история на хижата, от нейното построяване, стопанисване та до наши дни. Не бе пропуснат надявам се никой който заслужаваше да бъде споменат, като голямо внимание се обърна на сегашните стопани „ДКВ-Транс инженеринг” ЕООД и най-вече на Николай и неговото семейство, които са се отдали изцяло на каузата да бъдат добри и гостоприемни стопани на този планински оазис. След приветствено слово дойде и нещо много приятно. Лазар Христов прочете свое есе или поема, незнам как да го нарека, в стихотворна форма за хижа „Мазалат”, което развълнува всички и бе съпроводено от бурни аплодисменти на събралото се множество. Поздравително приветствие бе прочетено и от г-жа. Ценка Йонкова, от името на кмета на Община Севлиево, от представител на РТА „Стара планина”, от кметицата на с. Кръвеник, подаръци бяха предоставени и от редица организации свързани с туризма. Секретарят на дружеството лично подари и националният трикольор с надпис на него „Хижа Мазалат -1.09.1935г.”. Големият турист и запален планинар, учителят Новоселски изпрати като подарък уникална картина. За голямо наше и негово нещастие, той счупи ръка наскоро и нямаше как да присъства лично. Изненада за всички бе и хоровото изпълнение на шест членния самодеен състав при читалището на с. Кръвеник, който поздрави с две изпълнения на акордеон всички присъстващи. Атмосферата се допълни и от акомпанимента на китара от останалия за мен неизвестен планинец, който още от първите акорди пое мелодията и я накара да бъде различна. Повярвайте ми хора, беше прекрасно. Почти в края на тържество, председателя на туристическо дружество „Росица-Мазалат” Пенчо Пенчев обяви и връчи уникална по себе си награда за най-активен турист, който е посещавал хижа Мазалат. Наградата бе връчена на бате Станко от Габрово, а тя бе дълъг повече от метър шпеков салам. Призьорът обеща да сподели наградата си с всички които наобиколят огъня.
    Тържествената част приключи и след няколкото снимки за спомен бяхме поканени вътре в хижата. Какво да ви кажа, за първи път влизах в подобно място и някак си се чувствах притеснен. Още от вратата ме лъхна приятна топлина, стопаните бяха запалили камината и мека топлина се разнасяше навсякъде. Всичко вътре бе облечено в дърво, което допълваше уюта и те кара да се отпуснеш. По стените са накачени множество картини, свързани по някакъв начин с обстановката и всяка със своята история. От стената в трапезарията стърчат рогата на благороден елен, а до него е разпъната страховито кожата на голям глиган. До вратата организаторите предвидливо бяха окачили информационно табло със стари снимки показващи развитието на хижата през годините от самото и основаване до днес. Навътре в стаята за гости заемаща почти половината стена е окачена историческа карта на „Велика и обединена България” говореща без думи за миналото на страната ни. Погледнахме и към витата стълба, но не посмяхме да се качим на втория етаж където са спалните, понеже се показахме като некултурни гости и не се събухме още при влизане. Част от нас седнаха на масите за хранене, а други отидоха да се подкрепят с чаша топъл билков чай в кухнята .
    -Хайде на курбан чорбата, -любезно кани домакинята на хижата-много е хубава, а и топла, тъкмо ще се сгреете.
    Благодарим от сърце и си отсипваме в металната шоличка. Отново се замислям колко добри и гостоприемни са тези мили хора, готови да разделят залъка си с непознати, та те мен не са ме виждали преди. Докато опитвам от чорбата виждам че настава леко объркване. Двама мъже с усмивка на устата обясняват че ще крадат казана и наистина го грабват от двете страни и го помъкват навън. Оказва се, че повечето туристи са се настанили отвън и ще е по добре казана да бъде на достъпно място за всеки. Малко смешно стана, но вместо всеки да отиде до казана, то той обиколи всички маси и акостира най накрая до колоритната група от Габрово. В крайна сметка всичката чорба бе изядена до дъно и надявам се стигна за всички. Явно чистият планински въздух е "отворил" апетита на мнозина, защото всеки един от нас "лакомо" изпразни и съдържанието на своята раница .
    След вкусният обяд реших да се изкача на високия хълм срещу хижата, за да се полюбувам на великолепният изглед към планината. Съжалявам само, че захласнат в това което гледах и заслушан в тихия шепот на „Пеещите скали”, просто забравих, че с мен е апарата и направих твърде малко снимки. Легнах на тревата с лице към планината и замечтах, какво съм си мислил и сега не помня, но знам че времето явно е минало много бързо защото чух колегата да ме вика и скочих набързо.. Гледам вече доста от групите се приготвят за тръгване и за това и той притеснен, а и балкана нещо се затъмнил, може да се наложи да побързаме, че знае ли човек какво ни чака. Тука в балкана времето се мени за минути, докато е слънчево изведнъж може да завали като из ведро. Щтракаме се за последно за спомен пред хижата, сбогуваме се с персонала и поемаме бавно и без желание надолу. Кога ли пак ще се върнем, кога ли отново ще усетим неповторимата атмосфера и величие на големия Балкан? Скоро ще е обещавам си аз, и знам че ще го направя, защото не се забравя лесно това което ти е доставило истинско удоволствие. Вървим надолу и на всички ни настроението ни е някак си унило, все пак хубавото свърши някак си много бързо. Не след дълго зад нас изръмжава джип, поглеждаме Кaьо тръгнал да ни изпрати, не си бил взел довиждане с всички. Леле какви хора, махат ни усмихнати за сбогом, но нищо не може да прикрие тъгата в очите им. Остават отново сами там горе в планината и чакат поредния уикенд за да посрещнат отново такива като нас, да разменят някоя дума и отново сами. Съдба с която са се орисали.
    Продължаваме надолу тичешком, защото племенника ми е съзрял две момиченца на неговите години, които палаво го стрелкат с поглед и сякаш го викат. Зад нас са Мишо и Павел които също се включват в закачките с тези момиченца. Тичат, бягат, гонят се, при тях няма умора, все пак млади са децата и за тях този излет е начин да изразходят енергията си. Снимам ги за спомен и тях до една от указателните табели, като се надявам да покажат снимките в училище и да предизвикат интерес сред своите съученици, защото едно е ясно, че види ли някой какво предлага планината, не би устоял. По пътят си надолу срещаме група от четирима туристи, тръгнали за Мазалат. Успокоихме се – Каьо и семейство, няма да скучаят и тази вечер.
    Продължаваме надолу и на една поляна Павел съзира изсъхнало дърво което има странни форми, наподобяващо герой от детски филм, снимаме се и с него за спомен. Посядаме и за кратка почивка за да дочакаме основната група. Колоната се е разкъсала и май се оказва че спускането е по трудно от изкачването, но в крайна сметка се събираме. Ставаме и поемаме отново напред. Зад билото е „Корита”. Слизаме по урвата надолу към чешмата и какво да видим. Цяла група от моторжии окупирали чешмата. Облечени по всички правила на мотокроса с екипи, каски, надбедреници, нагръдници, тези момчета май знаят колко е рисковано да се кара по непознати маршрути в планината. Поздравяваме се и присядаме до тях. Изброявам седем мотора, все „расови”. Учтиво разпитваме за къде са тръгнали, обясняват ни че всяка събота или неделя те катерят планината със своите мощни мотори. Сега са тръгнали към връх Ботев, ще спят там и ще се върнат чак утре вечер. Блазе им, дощя ми се и на мен да съм един от тях, но като знам, че с моето ролерче едва ли ще мога да измина и сто метра по тая пресечена местност, бързо ми се охлади ентусиазма. Все пак всяка жаба трябва да си знае гьола и възможностите, нали? Изпращаме мотористите с радостни възгласи и с добри пожелания. Постояваме още малко, по точно полежаваме, разменяме още някоя дума с веселяка бай Иван и тръгваме пак надолу. Какъв е живота, едни тръгват нагоре, други надолу, живот м….му както се казва. Улисани в разговори и внимаващи да не се доокаляме пропускаме една отбивка и слизаме доста надолу от предвидения маршрут. Разсмиваме се, изминахме километри път в планината, а сега тука на края да се загубим, голям смях ще падне. Успокояваме се бързо защото след завоя виждаме в далечината автобуса който ни докара да се белее. Събираме се цялата група и заемаме местата си някак си бавно и без желание. На никой от нас не му се тръгва, иска ни се да останем колкото се може повече време тук горе в планината, но уви няма как. Тръгваме бавно и с носталгия поглеждаме за последно към зелената гора. Обещаваме си да се върнем непременно и да бъдем още повече и за по дълго.
    Благодарим ти България, че те има, че те има да ни радваш и да се гордеем с теб и с твоите богатства и природа, с човеците които си създала, дето днес са хора. Прекланям се пред твоето величие, няма по красива страна от тебе.
   
   
    Патилата си за вас разказа:
    Николай Заръбов
    /пишман турист за сега/
    Севлиево-Мазалат
    повече снимки в: http://mazalat.atspace.com
   
   

Добави във Facebook   


х. Мазалатх. МазалатТръгванеТръгване
Снимка 3Снимка 4
Снимка 5Снимка 6

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до България
Цени на билети до България
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Европа | България | Планински туризъм | "С хляб, сирене, домат - на път за х. Мазалат"
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com