dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Понеделник, 17 Юни 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:113
  Новини:823
  Снимки:2037
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3786
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   България
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Триград и Ягодина
  Публикуван от admin на 19 Юли 2007 г.
  Този пътепис е прочетен 4447 пъти, рейтинг: 4.40

  

    Черно - оранжев плакат, забучен с кабърчета въху едно дърво, близо до Севастопол, Варна. Никой от нас не му обръща нула внимание. Валя намира черно - оранжев флаер. Фест Слънцелуна в Родопите, цена 10 лв. предварително, 15 - на място. Ще свирят музиканти от цяла Източна Европа (нали само за такива имаме пари). Въодушевление. Там сме.
   
    Доволно потривам ръце. Имам една позната от интернет в Пловдив, който се явява баш на пътя ни. Ще мога да се запозная с нея. Отпадат всякакви варианти да стигнем до Триград през София.
   
    Началото на Август. Топло е, но облачното небе редовно ни полива с някой и друг неприятен дъжд. Вдигам ъпдейт на destination-east.hit.bg и се муся, че няма да идем на феста. За щастие отлагат началото му и се появява нова надежда, но все пак кофти - организаторите не са се справили на ниво - още една случка, трупаща камъни в могилата на националното ни самочуствие, върху която сме сложили табела "Българска работа".
   
    Раницата, вече осигурена - ниско качество, но на прилична цена и със сносен литраж. Старото синьо яке от леля ми. Нож и бусула - от Даниел. Фанела, риза, шапка, чорапи и т. н. - осигурени. Два спални чувала на заем.
    2 квадратни метра найлон - лев и нещо, фенерче - лев, батерии - от наличния запас. Купих чаши, които после не взех - не се броят. Да бях помислил! До тук съм похарчел 3 лева. Тъпо е да държиш сметка за парите, ама номера е всичко да стане възможно най - евтино. Скъпо пътуване всеки може да направи.
    Ще взема натъмновски панталони с много джобове, които лесно стават къси (като ги понавиеш, не като ги срежеш), ще обуя маратонки. Горе - фанелка. И да тръгваме.
   
    Елена: ще пътуваме двамата. Останалите трима ентусиасти (даже Валя) окапаха като есенни листа. И сами войните са войни.
   
    Елена: тя е по - голяма от мен, ходила е повече и като количество и като качество, и по планини, и по равнини. Най - умния човек който познавам е и си има дори няколко недостатъка за цвят. С нея няма страшно :) Всъшност двамата сме варненци, колеги във варненската мадицина - от там се познаваме.
   
    Елена: след няколко конфликта (очи в очи и по телефона), по времето на които и на двамата ни минава през ума, че като нищо може и да не заминем, ние тръгваме. Пропуснали сме началото на феста, но почти не мислим за него. Нямаме и билети всъшност.
    Отиваме, пък каквото стане.
   
    И все си повтаряме, че така е най - добре.
   
    Пътуване с автобуса до гарата. Елена пише SMS-и на GSM с приятно изчистен дизайн. Ядосана е, и разочарована. Тя има проблем със своя приятелка, която заминава за Гармания със скритото намерение да не се върне повече.
    На мен не ми се заминава за Германия, нито за никадъде другаде, ако ще е за постоянно. Защо ли? Не мисля че знам със сигурност.
    Съвсем скоро, обаче, ще намеря обяснение.
   
    Пътуване с влак до Пловдив. Билет за учащи се - 5 лв. Елена пътува безплатно. Тя в първа класа, аз - във втора. И двамата не успяваме да заспим тая вечер. Аз - защото в купето е пълно и интересно. Тренирам наблюдателността си с вели опити да позная кой от какво боледува само с оглед. Едно детенце повръща - май от сладоледа, който е яло на плажа. И т. н. Елена - тя е в едно купе с два съмнителни субекта, които после страшно оплюва. Отивам да я видя, но в купето е тъмно и всички спят. Или поне аз с такова впечатление оставам.
   
    Първата ни работа е да посетим тоалетната на гарата за сутрешния си ... тоалет. С учудване остановявам, че мръсните надписи по стените на кабинките, познати ми отпреди няколко години, са изчезнали безследно. Браво, викам си, напредък в хигиената!
    При следващото си посещение на тоалетната (на връщане) се оказва, че всъшност съм уцелил грешна кабинка. Надписите си ги има.
   
    Пловдив: втората ни работа е да посетим една от трите автогари в града и да си купим билети за Девин - още 5 лв. После пием по нещо безалкохолно и кофеинсъдържащо на гладно - поемаме си риска от стомашни колики, ама просто няма да издържим другояче.
   
    Вървим по улиците на града, търсейки центъра. Една любезна пловдивчанка и опитен кореняк ни упътват в посока, противоположна на избраната от нас и скоро стигаме там, където трябва - близо до внушителната централна поща на Пловдив (е, пътьом посещаваме за малко един интеренет клуб). Установяваме се на една пейка насред това, еквивалента на което във Варна се нарича Морска градина.
    Следва нелицеприятен момент с трескаво търсене на тоалетна, който завършва 50 на 50 :)
    Обаждам се на познатата ми от интеренет от един 10 стотинков уличен телефон. Рано е и май успявам да я събудя. Обещава да дойде. Ура! Правя кратка обиколка на центъра. Намирам евтини дюнери и щастието вече е пълно. Елена пази диета, така че закусвам сам, примлясквайки доволно.
   
    Паркирали сме раниците пред пощата и чакаме интернетката, обсъждайки коя от минаващите пловдивчанки ни харесва и бихме искали да се окаже Тя. А тя се оказва... ***
   
    След като се разделяме с познатата ми (която вече не е само от интернет), двамата с Елена заемаме стратегически позиции на друсащите задни седалки на тънещия в задух и спар автобус, отиващ към Девин. Билети така и не ни искат - тюх, само дето ги купихме.
    Знаете ли? В Пловдив още има павирани улици. Отбелязвам това докато автобуса набира скорост, измъквайки се от транспортната мрежа на града.
   
    Пътуване с автобус до Девин. Заговаря едно момиче, чието гласче сигурно и камък може да просълзи. Заедно с две свои приятелки тя отива в село Ягодина (нищо не сме чували за него) и им трябват още двама души, за да запълнят бройката на запазените легла. От друга страна ние сме точно двама, така че... Вярно, трябва да пропуснем още по - голяма част от феста, който вече е започнал (трите момичета не са чували нищо за него), обаче казваме, че ще помислим.
    Много ми се иска да отидем с тях (не на последно място защото ще ни излезе по - евтино). Не знам мнението на своеволната Елена по въпроса и мислом започвам да мъдря сценарии как да я убедя.
    После, обаче, забравям за тях. Имам си причина.
   
    Пътят надолу към Девин минава през тракийската низина, от която се виждат тайнствените възвишения на южните планини. Отбелязвам, че до сега съм си предтавял земната повърхност като неравномерно нагъната с различна степен на изпъкналост в отделните зони. Тия планини, обаче, сякаш са изключение, изникнали без предисловие от съвсем равната повърхност на полето. Струва ми се странно.
    Това пък каво трябваше да значи?!
   
    Навлизаме сред същите онези тайнствени възвишения, които допреди час - два се виждаха като далечни скални масиви, издържани в безброй разцветки на хлорофилно зелено и лятна охра. Боровете, покриващи като гъст килим стръмните склонове ме впечатляват малко повече от нормалното. У нас имам няколко компютърни графики, изобразяващи иглолисна гора. Изпипани са до последната подробност, всяка игличка, всяка тревичка, всеки слънчев лъч, проникващ през живия покрив - всичко е като истинско, съвсем изчистено и ясно, кристално, свежо. И въпреки това оригиналната гора е по - красива, с цялото несъвършенство, оставено по нея от вилнеещите стихии. Може би в него се крие прелестта на живота, неговата душа, непостижима за никое компютърно изображение. Тя, душата, те кара да усещаш че гората живее, диша и се развива, а не е просто безполезна, застинала поредица от нули и единици, та макар и тъй перфектна...
   
    По правило от едната страна на пътя стърчат главозамайващи скали (тук - таме начуполени от дръзновенни катерачи), а от другата дебне пропаст, мита от водите на река или язовир.
    Язовирът на места придобива съвсем невероятни цветови нюанси, редят се един след друг причудливи меандри, по скалите са накацали готови или строящи се къщи на хора с усет и възможности относно жизненото си пространство. Всички в автобуса са възхитени, та чак ми става тъпо дето повтарят "Колко е прекрасно!!!" през пет минути. Предпочитам просто да зяпам, онемял напълно.
   
    Девин: от основния път се отделя двукимолетрово отклонение, което ни отвежда между белите къщи на може би най - чистия град в България. Слизаме от автобуса и се оказва, че и Елена иска да отидем до Ягодина, вместо на Слънцелуна. Отдъхвам си.
    Трите момичета се оказат страшно готини, направо хубави хора, малко по - възрастни от нас. Имената им са Роси, Таня и Мария. Работят като учителки в едно частно училище. Тръгваме с тях по слънчевите улици да търсим басеин с минерална вода, какъвто не може да няма в известния с изворите си Девин. Оказва се, че има, но той е на прилично голямо растояние от сегашното ни местоположение, така че се спираме на по - рационалния вариант с търсене на място за по една бира.
    От автогарата, през асфалтирано мостче над ромоляща рекичка, покрай градинка с чешма, сред невисоки чисти сгради. Вървим и се чудим "тези хора не мърсят ли?!" След Варна и Пловдив кристалната чистота на това райско кътче ми се струва едва ли не плашеща и неестествена...
   
    Насред най - баровското заведение на Девин най - скъпата бира е по - евтина от срадностатистическата във Варна. Е това ако не е рай! :)
    Само дето няма ток, а готвачката си тръгва и отказва да направи по една салата. Здраве да е! Ще си купим продукти и ще си направим сами. Най - скъпите домати в Девин са колото най - евтините във Варна. За другите зеленчуци просто нямам преки наблюдения.
   
    Доволни, весели и усмихнати чакаме поразбития червен автобус, който ще ни закара в Ягодина. Слънцето весело грее, въздухът дори край шосето е чист и прохладен, заобиколен съм само от приятели, а и чуствам всички наоколо като такива, дори абсолютно непознатите. Смеем се. Заболяват ме бузите да се усмихвам и ми се схваща долната челюст от хилене.
    Щастлив съм. Наистина щастлив!
   
    Качваме се на старото социалистическо возило с позацапани прозорци. Намираме място за нас и багажа сред стоварените чували и сечива. Продължаваме да се смеем. Шофьорът носи гордия прякор Бомбона - доверява ми Роси, която е родом от Ягодина. Личи му. Забравям си купения наскоро хляб на автогарата, но ме подсещат тъкмо навреме. С нас се качва някакъв попийнал господин и допълнително покачва настроението...
   
    Е, няма ли най - сетне нещо да се обърка?
    Няма.
   
    Пътят за Ягодина минава през ждрело на река, което превъзхожда знаменитото триградско ждрело по показателя страшност. На места скалите надвисват толкова близо една до друга над преминаващите отдолу автомобили, че съвсем не ти е трудно да повярваш в историите, според които елените ги прескачат когато си искат (или поне когато им се налага - аз доброволно не бих прескочил такова нещо).
    Зрелището е завладяващо и ние с Елена онемели поглъщаме всеки шикан на виещия се път, всяко скално образувание, всяко закачило се в стръмнината дърво. Жалко само, че тавана на автобуса не е прозрачен. Колко добре щеше да ни се отрази един джип като онези от Джурасик парк.
   
    Автобусът се разминава с някаква ладоподобна кола. Водачът - надсредновъзрастов пооплишевяващ ерген - с похотлив поглед оглежда пътничките и пита нашия шофьор "Има ли нещо за душата?".
    После пък гоним един ужасно голям комар през прозореца. Вярно че такива не пиели кръв (даже и женските), ама все пак си е гадно да те полази подобно нещо :)
   
    Ягодина: пътят се изкачва нагоре по стените на ждрелото, все на ръба на главозамайваща пропаст. Бомбона кара като Шумахер на Спа и когато достигаме Ягодина се чустваме като след "разходка" с влакче на ужасите. Родното село на Роси е спретнато малко поселище от красиви бели къщи, в една от които ще отседнем. Тя е на зъболекаря на селото - триетажна красавица с по американски гладка ливадка и по български пъстра градина.
   
    Не се задържаме дълго. Оставяме си багажа, напазаруваме (от един от магазините "на всяка крачка") и излизаме на разходка. Ще си правим снимки по баирите около селото. Трите ни спътнички (особено Мария) явно имат опит в живота на открито, защото започват да обясняват от коя билка какъв чай се правел и тям подобни. И ми се смяха, задето не мога да позная листата на ягодата.
    Вярно, ако се загубя в някоя гора за повече от три дни ме чака или внезапно дзен - прозрение за живота сред природата или гладна смърт. Добре, че човек е създал градовете и денонощните супермаркети :)
   
    Вечер: прибираме се доволни. В обзаведената с вкус (и с камина) гостна на домакините ни очаква приятна вегетарианска вечеря, състояща се от вино (!!!), пържени пиперки със яйца (е, не чак толкова вегетарианска :) и саморъчно набрани гъби, които пораждат доста коментари и аз а всеки случай не ям много от тях, без никой да забележи.
   
    Имам един приятел, дето си пада малко планинар. Веднъж били на поход и той набрал гъби. Хубаво, обаче те посинели - както се оказва - знак, че са отровни. Приятелят ми, обаче, му било жал да ги изхвърля, опържил ги и ги изял, въпреки дружните протести на спътниците си, които на другата сутрин внимателно проверили дали не е посинял и той.
    Жив и здрав си е.
   
    В съседната на нашата стая има някакви софиански ученици, които по едно време отиват на феста в Триград. Връщат се след десетина минути (образно казано). В Триград имало технопарти, из града се разхождали голи хора, пълно било с напушени и т. н.
    Решаваме утре да идем и да проверим тая работа!
   
    Не сънувам нищо, което е знак за здрав сън. Всъшност човек сънува винаги, но най - често не си спомня.
    А, да - сложиха ме в стаята на сина на домакините, който явно чете (или по - вероятно е чел някога) книги - игри. Намерих една, която ми е много любима, но я бях загубил преди време.
    Много се изкефих!
   
    Така общо взето завършва ден първи.
   
    Събуждам се нов човек и с безкрайна благодарност посрещам закуската, която четирите момичета са спретнали - чай от набраните вчера билки (стра - хо - тен), филии селски хляб с халва. Закусваме и потегляме.
   
    Замислили сме дълъг преход до Триградското ждрело, за да видим какво става с феста. Тръгваме, а времето е прекрасно и хълмовете около село Ягодина ни посрещат топло, приветливо. Вървим по пътечките и се наслаждаваме на пейзажа.
    След като си прекарал голяма част от живота си затворен между четири стени, гледката на безкрайното открито пространство на планината действа като внезапен пристъп на наркотично опианение. Поразява ме плашещата за ограничения ми мозък лекота, с която природата е струпала толкова огромно разнообразие от форми и цветове на едно място. Чисто прахосничество! Ужасно е! Внезапно вдигаш поглед от пътечката и в главата ти неканени нахлуват хилядите околни картини, по - въздействащи и впечатляващи от най - дивото лазерно шоу в най - зверската дискотека. Сигурно така ще се чустват първите хора стъпили на Марс, прекарали цяла година в тесния си космически кораб. Сигурен съм, че ще изперкат до един :)
    А по хълмовете се спускат величествените сенките на преминаващи облаци, като огромни скатове - манта по океанското дъно.
   
    Забелязваме стъпки от мечка по пътеката, пресни. На спрея на Таня пише да се използва срещу атакуващи диви животни, така че няма страшно. То пък кой гражданин би приел сериозно мисълта за съществуването на мечка извън зоологическата градина?
   
    Покатерваме се по един хълм, за да разгледаме Адамовата пещера. Тя е една бая малка и тясна пещеричка, в която се влиза само пълзейки. Никой не се решава да влезе, обаче, тъй като ни се счува, че в пещерата нещо ръмжи. Не знаем какво е, ама едва ли е групова слухова халюцинация.
    Паркираме раниците и част от екипа отива да събира билки.
   
    Вървим по пътека сред приятно прохладна борова гора и многобройните ми молби да ми се покаже най - после дива ягода са възнаградени с крехко стръкче, овенчано с трогателно малко плодче. Умирам да се смея! По пътя подминах поне десет такива, мислейки ги за някакви неядливи червени бурени. Свикнал съм ягодите да са доста по - внушителни :)
    Не минава много време и успявам сам да си намеря и откъсна ягодка. Вкусна е!
   
    Спираме да правим снимки. Някаква жена ни настига (и то "тагадък тагадък" както коментира Елена) и благодари, че сме я изчакали. Ние пък изобщо не я познаваме. Продължаваме пътя коментирайки шоколадовите бомбони, които мадамата носеше.
    Обясняват ми, че в планината е нормално хората да се поздравяват едни други. Вярно, и аз забелязах подобно нещо. Таня, която е навътре в разни окултни истории, твърди, че според някаква книга след време количеството на добрите хора (такива, дето сърдечно се поздравяват на пътя без да се познават) ще достигне едно критично ниво и човешката цивилизация ще тръгне по нов, по - добър път.
    Ами айде де! Света определно не отива на добре и някои реалисти предвиждат даже края му. Кога ще минем критичното ниво? И то печелещите избори 51 процента ли е ?:)
   
    Прехвърляме билото на едно особено внушително възвишение и започваме да се спускаме. А отсреща - ждрелото край Триград. Огромни скални стени, бдящи над малката рекичка, която милиметър по милиметър е дълбала гръдта на планината, създавайки си удобно корито, което да я приюти "на стари години". Скалните масиви са пронизани от безброй пещери. Ако се вгледаш внимателно можеш да забележиш пъстроцветните екипировки на пъплещите из тях хора.
    Ние сме на отсрещната стена на ждралото и Елена иска да снима краката си, стъпили на ръба на откриващата се пред погледа ни пропаст. Ще има възможност да го направи, но при малко по - други обстоятелства по- късно.
   
    Вече сме долу, при реката. Тръгваме на север (според вярната карта в джоба), към пещера, носеща респектиращото заглавие "Дяволското гърло". Малко преди да я достигнем попадаме на мястото, където Триградската река прави самоубийствен скок към нищото и пропада в земните недра, образувайки на пръв поглед малка и безобидна каскада сред препречващите пътя и скали. Точно над това зрелище се извисява неголяма скала, от където се вижда изхода на "Дяволското гърло". Качваме се там.
    Поглеждам надолу. Реката се пени и вълнува, премята се и се гърчи, докато земята я поглъща жадно. Отново и отново. Поглеждам нагоре. На скалите е поставена мемориална плоча на двама от изследователите, загинали при някой самоотвержен поход към недрата на дяволския зев. Погрешно съм преценил ситуацията. Едно падане в на пръв поглед малката и безобидна пропаст би направило живота ми по - обречен и от този на хората в онкологията.
   
    Простете това беше цинично...
   
    Пътят на реката е преграден от малка сравнително суха скала, върху която можеш да се озовеш с премерен скок. Решавам да напомпя малко адреналин и отивам там. Впечатляващо е.
   
    Стигаме до входа на дяволското гърло и сядаме да обядваме на едни дървени пейки. Долу, пред самия вход гайдар свири родопски мелодии, а няколко дълбоки мъжки гласа му припяват, допълвайки атмосферата.
    Знаете ли, веднъж Слави каза, че пещерата, през която Орфей е слязъл в царството на сенките трябвало да бъде означена, рекламирана и предлагана на туристите, а отпред би следвало да се продават кебапче Орфей в комплект с кюфте Евредика. Е, тази пещера е "Дяволското гърло". И слава богу отпред не се подават подобни артикули, щото щеше да е ебати простотията.
    Но от реклама има нужда! Малко по - агресивна, не тъй срамежлива както сега.
   
    Посещението в пещерата струва 2,50. Преди да влезем екскурзоводката (?) ни събира пред входа и обяснява каква е историята около "Дяволското гърло". Оказва се, че пещерата е по - голяма по обем от катедралата Св. Николай ІІ Освободител в София, а водопадът вътре е висок 62 метра. Реката се движи по тунели дълбоко под повърхността и е завлякла там огромно количество паднали в коритото и дървета, които все още си стоят, защото под вода дървесината не гние. Освен легендата за Орфей се носело поверие, че навремето хвърляли тук тракийските вождове (не стана много ясно, но предполагам, че са ги хвърляли чак след смъртта им).
   
    Влизаме. До същинската пещера се стига по изкуствено прокопан тунел с изключително ниска температура - идеален за съхранение на каси с бира :). Самата пещера е наистина огромна и както каза Роси - повече страшна, отколкото красива.
    Чуството е отвратително. Съзнаваш, че над теб има поне 200 метра и не знам колко тона скали (видял си ги преди да влезеш), а ти се намираш в дупка, сътворена от дива водна стихия, която съвсем не е мислила за стабилността и, когато я е дълбала. Не знам дали това е клаустрофобията в нейната класическа форма, но през цялото време се страхувам, че таванът ще се свлече и ще ни направи на катми.
    Е, нищо подобно не се случва.
   
    Подът е мокър от капещата навсякъде вода. Тесните, неравни стълби се хлъзгат и селяват в душата чуство зе несигурност, подсилващо страха от сгромолясване на тавана, който ви описах по - горе. Започва да ми се повдига и искам час по - скоро да се измъкна от тук, да видя отново слънцето.
    Вече разбирам какво са имали предвид древните гърци под "страната на сенките", подвластна на мрачния Хадес. Тук долу наистина е един малък, тъмен, студен, мокър, гнусен ад.
   
    Все пак се стягам и започвам да гледам по - позитивно на нещата. Все пак съм студент по медицина, една пещера не може да е уплаши! Виждал съм къде къде по - страшни неща (изпити по биохимия :)
    Дори завладян от някакъв порив си оставям новогодишната късметлийска паричка в едно вирче. Какво ли е поверието - че ще се върнеш пак? Ами, добре...
   
    Разочарован съм - няма ни сталактити, ни сталактони, нито никакви други интересни феномени. Екскурзоводката ни казва, че можем да правим снимки - така или иначе нямало да станат. За всеки случай се щракваме с Елена пред едно подземно езерце.
   
    После ни показват от къде пещерата носи името си. Там, където реката слиза под земята под формата на 62 метров водопад се е образувала неравна дупка, през която нахлува слънчева светлина. Лъчите осветяват една скала (точно под стълбата водеща към изхода), в чиито контури дори без много въобръжение можеш да съзреш мъжко лице с остри черти, гърбав нос и дълга брада - "Лицето на Дявола".
    Докато търся въпросните очертания съзирам още два дяволски контура из скалите, но първообразът им си е наистина най - достоверен.
    Над него прелитат бързи, почти невидими прилепи - истинска храна за суеверия и предразсъдъци.
   
    Тръгваме да се изкачваме към изхода. Това става по тясна метална стълба, построена успоредно на дялоското лице. Цялата е мокра и хлъзгава от стичащата се вода. По - късно Елена ще ми каже, че е имала чуството, че никога няма да се измъкне от пещерата, докато се е изкачвала нагоре. И при мен е горе долу същото, само дето се стремя да не мисля за това и в края на краищата се намирам на открито преди да се усетя и доста по - бързо, отколкото всъшност искам. Май изпуснах доста интересни гледки, а и не снимах "Дявола".
    Другите са вече горе. Щастливи сме, че най - после ни огрява слънцето. Аз лично чуствам краката си като след маратонско бягане - не заради стълбата, ами от адреналиновия шок, от страха, който тя предизвиква. Правим си снимки... и ми идва една идея наум.
   
    Измъквам фотоапарата от Елена и тръгвам надолу по стълбата, за да заснема дяволския профил. Подхождам, обаче, малко непредпазливо и се окзва, че трябва да се спусна по кошмарната стълба държейки в една ръка фотоапарата и оглеждайки се непрекъснато за гледката, качващите се нагоре хора и кривите стъпала едновременно. Нищо чудно, че още по средата на пътя се хързулвам и едва успявам да се задържа, като замалко не изпускам фотоапарата (който е собственост на Елена). Решавам, че ми е дошло множко, правя снимка (без скалата да е заела подходящо положение - т. е. не прилича хич на дявол) и тръгвам нагоре.
   
    Тръгваме си от "Дяволското гърло", коментирайки факта, че никой не преброи посетителите на влизане и ако някой е останал случайно в пещерата ще го намерят... може би никога.
   
    Елена и Таня си купуват герданчета от симпатична малка сергийка, близо до рок-кръчма, окупирана от банда облечени в кожа метъли. Там се навърта и един приличен на Обеликс русоляв българин, който проси пари. При това го прави някак готино, даже си води преводачка за чужденците.
    Не, че му давам нещо...
   
    Отиваме до Триград. По пътя Мария ме пита, след като се интересувам от българската православна църква (така е, за това ще стане дума по - нататък), какво трябва да почуства в един християнски храм. И по - точно, защо нищо не е почуствала до сега?
    Само че аз не знам...
   
    Връщаме се по обратния маршрут. През хълмовете към Ягодина. Този път ярката утринна светлина е заменена от морния полусумрак на захладнялаваща вечер, която шепне нежни думи за топло огнище и мека постеля.
    По пътя минаваме покрай страхотен къмпинг, ситуиран върху равна, изумруденозелена ливада. Незнайно откъде се чува музиката то филма Туин Пийкс и сякаш пренася цялата месност в друго измерение.
   
    Следва дълъг преход, по време на който доволно разговаряме и опитваме да намерим виц, който Елена не е чувала - идея фикс. Та тя ги знае всички!!! После Таня започва да пее - а тя пее страхотно.
    Идилия.
    В селото една възрастна жена ни предлага от явно много популярното тъдява френско грозде, просто така - съвсем спонтанно и приятелски, без да иска нищо. Аз пък и давам една китка от горски ягоди.
    И отново започвам да чуствам абсолютното щастие.
   
    Вечер: стаята е топла и уютна, а ние се занимаваме с тълкуване на бъдещето. Мария носи стилно изработени камъни с вълшебни руни и гадае чрез тях и тесте ситно изписани цветни листчета. Всички сме впечатлени и искаме да се пробваме.
    По принцип аз съм скептично настроен към такива шмекерии, но след посещението на дяволската пещера, сред вълшебната атмосфера на Родопите и след като два сходни въпроса получават сходни отговори решвам да се пробвам.
   
    Тук е момента да ви разкажа за българската православна църква, от която се интересувам напоследък. Мога да твърдя, че в последната една година сблъсъкът на моят шлифован от науката интелект с християнското разбиране за света до голяма степен промени живота ми. Към по - добро. Въпреки това имаме различия с църквата - не съм съгласен с всичко, на което тя учи. Не съм склонен да дам това, което иска и не всичко, което предлага ми се струва стойностно.
    От друга страна църквата е на принципа или - или. Или си с нея или не си. Тя твърди, че трябва да си твърд в избора си. Да знаеш какво искаш. Това по принцип е нещо хубаво и позено, обаче аз твърдо вярвам, че когато няма средно положение, когато няма соломоновско решение, нещо куца.
    Така че когато ми предлагат да приема светото кръщение, аз отказвам. Смятам, че за да направя тази крачка (от която всъшност няма връщане назад) трябва да съм съвсем наясно искам ли да живея "праведно".
    За това когато трябваше да задам въпрос на "Вселената" чрез руните, аз не попитах дали ОНОВА хубаво момиче ме харесва, а запитах дали трябва да се кръстя.
   
    Става ми забавно - църквата по принцип отрича всякакви рунически тълкувания, карти Таро, екстрасенси, Карлос Кастанеди и Ванги. Така че ако руните ми кажат да се кръстя, ще е бая нещо парадокс.
    И може би ще значи, че църквата е част от нещо по - голямо и разкрепостенo, както ми се иска да бъде. Въпреки, че духовниците упорито твърдят, че църквата всъшност е над всичко.
   
    Мария позна в общи линии за какво става дума (брях!). После ми предсказа, че ще стана част от голяма група хора (църквата преди всичко представлява общество и твърди, че е единственото истинско общество - другото са просто групи хора). Довери ми, че това изпитание ми е изпратено, за да добия увереност в себе си (вярно, че имам нужда).
   
    И накрая изтеглих един голям празен камък без руна, който означавал "Очаквай неочакваното".
   
    Парите, които без друго не са много вече свършват, за това решаваме, че днес трябва да тръгнем към Варна. Но преди това ще посетим още една пещера - Ягодинската. Рано сутринта се сбогуваме с домакините (плащаме по 12 лева общо за двете нощувки) и заедно с трите пловдивски момичета тръгваме по пътя към главното шосе. Това е същия път, по който пристигнахме - виещ се по ръба на огромна пропаст, обаче чуството когато го вървиш пеша е съвсем различно. Например можеш да къртиш кристали от околните скали, да гониш гущерчета, а ако нещо ти хареса не ти се налага да спираш цял автобус, за да го огледаш както трябва.
    Роси разказва за един местен род, чиито мъже били прокълнати да свършват преждевременно в ждрелото, заедно с автомобилите си. И като си помислиш, че по този път се качвахме с една доста бясна скорост... добре че пътят не е заледен.
   
    Стигаме до входа на Ягодинската пещера и тя приветливо ни лъхва с близо минусовата температура на недрата си. Сбогуваме се с нашите спътнички, разменяме си телефони и имейли, разменяме си пожелания за щастие и обещания за вечно приятелство.
    Дай боже всекиму!
    После с Елена оставаме сами.
   
    Човекът който отваря пещерата същия ден се сбогува за последно с майка си, но е обещал че дори да не слезе, ще прати сина си. Обаче обиколката на подземните тунели се отлага за един часа. Постепенно се насъбират хора - явно мястото е било неизвестно само за мен.
    Ние с Елена стоим до една изоставено сергия, зяпаме неработещия атракцион "Асансьора на Тарзан" и си говорим за това което измина и това, което предстои. Май стигнахме до извода, че Елена по - добре се оправя с хората, което ми дава възможност да я пратя тя да се реди за билети :)
   
    Идва синът на човека, отварящ пещерата и я отваря. Тук билетът за учащи се е само 2 лева и ние бързо минаваме за такива.
    Влизаме, заедно с доста голяма група, та на момчето му се налага да обяснява някои неща по два пъти. Пещерата е на три нива, дълга 10 километра и кусур, като достъпна за туристи е само една десета от нея, но пък за сметка на това в нея се срещат всички красиви образувания, характерни за пещерите.
   
    Екскурзоводът е страшно забавен докато обяснява. На едно място има сталакТит (Т - щото виси от тавана) и сталагмит (М - щото стърчи от мазето), а между тях - 13 см. Наричали го "Неосъществената целувка". Човекът ни кани след 500 - 800 години, когато стълбовете се целунат и образуват сталактон, пак да дойдем да ги видим.
    В една пещерна зала има украсена коледна елха. Тук всяка година празнували пещерняците от областта. В същата зала се са състояли цели 17 сватби. Разводите, както казава екскурзоводът, се правеждали в Дяволското гърло :)
    Наложи се да минем между два срутени скални блока, които се крепят един на друг, а под тях - пролука. От сеизмологичния институт били съобщили, че щяло да има леко земетресение, вметна екскурзоводът.
    Като са сеизмолози да не са врачки, мисиля си аз и нервно се засмивам. И все пак...
   
    Ягодинската е наистина красива пещера. Освен изброените рожби на земята и водата има още много забележителности, които си струва да се видят, като някои от тях са уникални за Балканите, та дори и Европа. Не знам правилно ли е да ги описвам с подробности, но поне ще изброя някои от тях - леопардовата кожа, перлите, полилея, дядо мраз и седемте джуджета и още и още.
    Километровият пробег под земята завършва и освен чуството за преклонение пред ваятелските способности на природата оставя лекото разочарование, че не си успял да видиш, почустваш и запомниш всичко.
    Но можеш да дойдеш пак... например, за да се ожениш в залата с елхата.
   
    В пещерата е студено и когато излезеш Слънцето ти се струва най - приятното нещо на света. Когато повървиш километър и започнеш да чакаш за автостоп, отношението ти към него се променя.
    Избрали стратегическо място чакаме някой от върволицата коли, връщащи се от Ягодинската пещера да ни вземе поне до Пловдив. На първо време, обаче, няма желаещи. Мърморим. На повечето от колите не възлагаме надежди - те са снобски и ги карат хора с вид на сноби. На такива по принцип не им пука, че нямаш кола и не можеш да си позволиш транспорт. Не им пука даже да умираш на пътя.
    Надеждите ни са отправени към по - старите и съветски автомобили, карани от хора на средна възраст, които обичат компания. Имаме едно наум и за това, че планинските хора според досегашните ни наблюдения са добри. Само дето тези които ходят с колите си до пещерата не са планинци...
    Общо взето с Елена разчитаме на хорската добрина, а тя е дефицит в днешно време.
   
    Не върви и не върви. До нас, на разклона продава чайове един възрастен човек. Без да сме го молили, без да сме искали нищо от него, той приема проблема ни присърце и прави всичко възможно да ни осигури транспорт.
    Да е жив и здрав! Наистина му желая всичко най - хубаво. Жалко, че добрината му едва ли ще се върне стократно, както ми се иска... но той едва ли чака награда за нея. Което го прави наистина велика личност, макар и никому неизвестна.
   
    Просто е прекрасно да знаеш, че има такива хора. Изпълва те с надежда за бъдещето.
   
    Приятел на този добър човек ни качва до Девин. Благодаря и на него от сърце! Малко съжалявам, че не узнах имената на тези хора - можех поне да ги запиша тук, че някой да научи... но няма чак такова значение, струва ми се.
   
    Добрият шофьор ни откарва до Девин и ни оставя в компанията на един таксиджия. Човекът твърдеше, че автобуси няма, но за сметка на това пък такситата вземали по 5 лева до Пловдив, колкото е и автобусния билет. Нямало и да ни "рекетират" за повече пари...
    Обяснихме на таксиджийчето, че като си намерим още двама души (без тях трябва да платим двойно) ще ни откара до Пловдив. Той се съгласява, поразговаряме се и аз накрая решавам все пак да попитам колко всъшност ще ни иска за транспорта.
    Оказава се, че човекът си е правил тънки сметки - иска ни повече ни по млако по 10 лв на човек, дори да си намерим още двама. "Аха!" казваме си с Елена и се изнизваме по терлички, все едно че отиваме да търсим хора.
   
    - Няма да дам 10 лева - отсича спътничката ми самоотвержено и аз напълно съм съгласен с нея. По - скоро ще спим навън и утре да си хванем автобус, околкото да ни изнудват по този начин! Обикаляме автогарата, поразговаряме се с разни други стопаджии - ще спят в Девин - и след лека подкрепителна закуска тръгваме към шосето, за да си автостопираме някой.
   
    Не сме изпълнени с надежда. Хич даже. На идване успяхме да преброим поне 7 - 8 стопаджийски отряда и шансът да ни вземат не е кой знае какъв. Допълнително ни обезукуражават едни други стопаджии, отиващи към Девин - те вървели 27 километра пеш от Триград!!!
    Ужас!
   
    Девин отстои на 2 - 3 километра от шосето, до което води кратка асфалтирана отсечка. Кратка, ако си с кола. Вървим и обсъждаме положение - главно таксиджията. Оклюмали сме. Нещата даже успяват да се влошат - по пътя зад нас се появат двама цигани и съвсем ни взимат страха. Елена се изнервя, а аз премествам ножа от раницата в джоба си. Майтапя се, че случката може да завърши с два трупа в канавката - тези на циганите след като ги заколя.
   
    И въпреки всичко, въпреки отчаянието и лошото стечение на обстоятелствата нещо ми подсказва, че ще се прибера във Варна още с нощния влак. Няма го онзи реализъм-песимизъм в душата ми, който гласи, че щом хората са решили да не спират ти нищо не можеш да направиш. Той ме следваше при предишните пътявания и няколко пъти ми се е налагало да вися до безкрай по шосетата. Сега има нещо различно. Нали бях оглашен, почти част от църквата, нали ми бяха предрекли да очакам неочакваното!
    Бог беше с мен, чуствах го! За това питаше плавдивчанката на пътя за Триград - ето това тябва да почустваш в храма. И още по - добре - трябва да го чустваш винаги - във всичко което правиш, за да има то смисъл и да ти носи щастие и радост.
   
    Може и да не беше Бог, но имаше нещо добро...
    Имаше нещо!
   
    Автостоп (този път настина "стоп"): до известно време изобщо не ни идва на ум да стопираме минаващите покрай нас коли. До такава степен сме отчаяни. Обаче в един момент вдигам палец и профучаващата покрай нас кола спира на десетина метра отпред. Елена до такава степен не може да повярва, че някой ни е спрял, та трябва да я побутна. Да се събуди. Аз пък от вълнение не успявам да обясня засъде сме.
    Важното е, че в крайна сметка се качваме, а младият господин зад волана на хубавата черна кола и неговата майка отиват право в Пловдив! Признавам, двамата с Елена им дължим извинение - щяхме да ги преценим като безчуствени сноби, ако ги бяхме видели при други обстоятелства. А те не само, че ни вземат, ами даже се извиняват лично на всеки стопаджия, който не могат да вземат заради нас.
    Повярвайте ми, бая народ чакаше този ден.
   
    Седя на удобната задна седалка, вятърът вее в косите ми през отворения прозорец, а краката ми направо се подкосяват при мисълта какъв късмет извадихме и какво щеше да се случи ако не бях стопирал тъкмо тези хора.
    В колата звучи черна музика, която, от опит знам, много върви за пътяване с кола.
   
    И така до Пловдив, откъдето си взехме нощния влак.
   
    Ами това е... нашето пътуване, струващо около 50 - 60 лева на човек. За три дни в Родопите, смятам че не е лоша цена. Можеше да бъде и по - евтино - ако спиш на палатка и се движиш главно на автостоп. Така дори би било по - интересно...
   
    Е, може би догодина!
   
    Автор: pytepis-trigrad.hit.bg

На една оградаНа една оградаАз, Елена и ждрелотоАз, Елена и ждрелото
Ягодинската пещераЯгодинската пещераТритонният полюлейТритонният полюлей

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
Йордан
Нерегистриран
2010-12-19 17:14:04
  благодаря за настроението! Но все пак ако не се вцърковиш (за източноправославие пиша де) то едно е сигурно - АД!!! Успех в борбата "живот"

  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до България
Цени на билети до България
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Европа | България | Пещерен туризъм | Триград и Ягодина
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com