dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Понеделник, 17 Юни 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:113
  Новини:823
  Снимки:2037
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3786
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   България
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Разходка в планината
  Публикуван от kaic на 09 Септември 2007 г.
  Този пътепис е прочетен 3653 пъти, рейтинг: 3.56

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Моето незабравимо лято"

    Денят е седми септември. Ставам рано след неспокойният сън, който ме споходи тази вечер. Протягам се унило и поглеждам през прозореца на терасата. Терасата ми е с изглед към Стара планина и очакваната гледка от мен е над блоковете да видя заснежените вече върхове на Балкана. Изненада ме мрачното време и мокрите покриви на съседните къщи. Навъсило се беше сякаш всеки момент ще завали. Нищо не предвещаваше денят да бъде слънчев и хубав. Плахо поглеждам съпругата си, която все още се протяга в леглото, но чула ме да ставам се размърдва гальовно.
    -Какво става, как е времето? -чувам сънен глас.
    - Не питай-викам аз, със определена доза тъга в гласа си. Настроил се бях още в началото на седмицата да направим един планински излет до х. Плевен на който да вземем и нашия малък юнак Ники, който е на три годинки и няколко месеца. Знаех, че прехода макар и лесен за мнозина би представлявал доста голямо изпитание за крехкото телце на моето дете, но нали пък човек трябва да опита от всичко в живота и да среща всякакви трудности, да покорява високи върхове и да бъде смел във всяко свое начинание.
    -Струва ми се, че този път ще ни се размине излета, язък за празните надежди и приготовления - продължавам с нескрита нотка на разочарование аз.
    -Не те чувам-вика Цветка и усещам в гласи и някакъв яд или укор по скоро. -Аз толкова време чаках да дойде тая събота и неделя и сега нямало да ходим. Тръгваме каквото ще да става! Не ме интересува.
    - Ами малкия? - питам с нескрита тревога аз
    - Ще върви - отсича жената, -аз съм сигурна, че ще му е интересно и ще върви. Ако се измори обещавам да го нося аз.
    Засмивам се, развесели ме някак си тая моя жена, щяла да го носи. С нея сме ходили на х. Плевен преди повече от 7-8 години и явно споменът и за стръмната пътека изпотила тогава цялата ни група е доста избледнял. Замислям се и в първият момент не отговарям. Хем ми се ще да отидем, хем се притеснявах както от лошото време така и от тежкия за малкия Ники маршрут, а и си викам какво ли ще правим там горе ако времето е мрачно и вали и там? Излизам на терасата и притесненията продължават, въздуха е доста хладен и влажен. Усеща се влагата и мирише на озон, сякаш идва буря. Викам си дано по обяд поне тези облаци да се разсеят и слънцето да пробие и стопли тая земя. Не се надявах да изсъхне напълно, но поне да заветря, че да не ни мокри като вървим.
    - Какво реши - пита вече станала моята съпруга.
    Поглеждам я, а тя току не ревнала, ходи и се горката, нали по цял дене седи в офиса. Маршрута и най много до в къщи и обратно, няма развлечения по различни от обичайните само едни заведения и магазини и сега когато и се отдава възможност за разнообразяване на сивото ежедневие, самата природа е готова да саботира нейните планове.
    - Тръгваме, - отсичам и отивам в банята да се измия. Излизам след малко от там и в коридора вече едната раница пълна, малкия Ники е станал и още сънено, но весело пита:
    - Тате отиваме ли на Балкана, аз много ще слушам, и ще ритаме топка, тате.
    Майка му се подсмихва леко и сръчно прехвърля дрехите с които ще пълним и другата раница.
    Не мина много време и багажа ни вече е до вратата. Натъпкали сме две раници, сякаш няма да се връщаме скоро. Предварителните ни планове бяха да спим там горе, на чист въздух, но не се знаеше как ще понесе чуждата обстановка малкото ни зрънце, много е капризен горкият на чуждо място. Правим последен оглед да не сме забравили нещо и слизаме към гаража. За сбогуване на стълбите ни изпраща и котарака "Гошо", гальовен както винаги и сякаш усеща животното, че няма да ни вижда дълго време, се търка в крака ми непрекъснато за малко да падна с раницата по стълбите. От прозореца на долния етаж ни мята и баба Верка, бабата на Ники и пожелава приятен път. Махваме за довиждане и ние и тръгваме.
    Асфалта е мокър, на места има и доста големи локви, което ме кара да се замисля колко много е валяло през изминалата нощ. Минаваме през селата Сенник, Душево, Столът, Млечево и ето вече навлизаме в Априлци. Един отскоро създаден град, обединил три села, сега вече е доста уреден с красив център и много кокетни къщи. Още с влизането в града ми прави впечатление колко чисти и подредени са дворовете на стопаните. От всеки дом лъха на някаква собствена индивидуална подредба и стил. Няма обичайните селски дворове, със слама и каруци в тях, определено си изглежда като град. Нямаме време да го разглеждаме обстойно, само спираме на центъра да си купим вестници и продължаваме напред. Попитахме случаен минувач, за да не се объркаме, надясно ли беше след втория мост и газ напред. Минаваме под арката, с незнайно предназначение строена преди много години, започнала вече да се руши и продължаваме по тесният и вече поразбит път.
   
    Пристигаме на "кофата" както я наричат накъде около 11.30. Позакъсняхме с приготовленията и ето как сега ни се струва, че изоставаме с предварителният график който си бяхме направили. Питаме учтиво пазача на паркинга колко време имаме за изкачване до горе, а той пита по коя пътека мислим да тръгнем. Едната била лятна и бърза и се качвала за около час нормален ход, а другата е зимната, която е по обиколна, но по лесна и по нея се стига малко по бавно.
    Споглеждаме се със жената и тя вика:
    -Чакай ще питам. -Звъни веднага на Камелия-една наша приятелка мед.сестра, която в момента е на работа и е с нагласата след като и свърши смяната да тръгват и те с нейното семейство. Идеята беше децата ни да си играят горе заедно и да имаме малко свободно време и ние възрастните. Според Ками добре е да тръгнем по лятната пътека, защото зимната много заобикаля. Добре е, ама знае ли тя какво е времето тука. Не стига,че е мокро навсякъде, студено е, ами и започва леко да препръсква. Поглеждам небето-не вали, оглеждам се и ми става ясно: мъглата която се стели на талази покрай нас носи тези малки капчици подобни на ситен дъждец и мокри дрехите ни. Подготвени като стари и изпитани планинари вадим дъждобраните от багажа и се обличаме като ескимоси с тях. На Никито му е много смешно, не ни е виждал с мама така облечени и тичайки покрай нас ни дърпа весело. качихме багажа на кофата и поехме бавно надолу. Казвам надолу защото рекичката която слиза от върха, бе доста придошла от проливните дъждове и нямаше как да я пресечем. За това слязохме малко и преминавайки по малкото мостче поехме бавно нагоре. Пред нас се открива великолепна гледка, гората е хем мрачна, хем по своему красива, обагрена от майката природа. Падналите листа са керемидено червени, постлали се като килим навсякъде около нас, мокри те са още по красиви. Корените на високите дървета са излезли над земята и като гигантски октопод са се врязали в почвата. Големи камъни, обрасли в чудно зелен мъх се подават почти навсякъде. Може би е нужно на човек да има малко фантазия за да може да прозре истинската красота на тази природна картина, но повярвайте ми на мен това ми се отдава. Усещам с цялата си душа тази приятна атмосфера, незнам защо но я обичам тази пуста природа, пълни ми душата когато съм в нея. Може би съм роден да живея в гората, а не в тази шумотевица в която работя, но съдба какво да се прави.
    Отплеснах се малко, но продължавам да разказвам.
    Вървим нагоре и ни става все по трудно. Вече сме махнали дъждобраните и дори сме съблекли якетата, защото започнахме да се изпотяваме. Не е труден прехода, но за нас нетренираните направо си е натоварване. Малкият Ники вече започва да хленчи и майка му весело го побутва отзад, като котка котенцето си. Започваме да спираме все по често и да се любуваме на гората. За радост на детето то намира красива шишарка и демонстративно ми се хвали, колко голяма и ценна е неговата находка. Продължаваме напред, а отгоре започва да се стели мъгла. Рядка е все още, но си е мъгла. Гората прозира през нея и картината е приказно чудна. Ето, че дойде време и за първа почивка. Разстиламе дъждобрана и сядаме уморени на един дънер. Мама вади от нейната раничка, приготвената по рано сладка баничка и всички дружно сладко и гладко правим своята първа закуска сред природата. Почиваме си десетина минутки и пак нагоре. Не след дълго попадаме на красива находка. Мек като кадифе мъх, полепнал на голям камък впечатлява със своята красота, както малкия Ники така и мама.
    - Тате тате, я виж - Ники сочи с малкото си пръстче в краката си.
    Всички поглеждаме там където е устремен погледа на малкия и виждаме малка гъбка сгушила се в листата, една такава мъничка, оранжево-розова. Намираме си и две малки, но красиви камъчета, които грижливо прибираме в раничката. Ще ни потрябват по късно за играта горе в хижата. Тръгваме отново нагоре и не след дълго се оказваме пред нерешима дилема. Парапета свърши и ние незнаем на къде да вървим. Мъглата се надвеси над нас, обгърна ни застрашително и ни накара притеснено да се споглеждаме с мама. Излязохме на една полянка на която се виждаха останки от съборен дървен мост и пътят натам свърши. Ами сега накъде? звъним отново на Камелия и тя ни успокоява, на прав път сме били. Над нас между два стълба някъде нагоре в мъглявината се губи въжена линия. Това ще да е въжето на кофата с която качват багажа за хижата си викаме и смело продължаваме напред. Заровени почти до кръста в прясно падналата шума бавно и подхлъзвайки се пълзим буквално нагоре. Изминаваме така стотина метра и след поредното оттегляне на мъглата забелязваме постройка в далечината. Оказва се трафопоста, а след десетина метра по нагоре е и самата хижа Плевен. Подхождаме от задната и страна, заобикаляме я и влизаме от страничния вход. Още на вратата ни посреща едно огромно рунтаво куче, подушва ни и спокойно се отправя в неговата си посока. Влизаме в хижата и на вратата на столовата ни посреща усмихната млада дама/по късно разбирам че това е управителката на хижата/. В хижата е топло и уютно, няма много хора и ние се разполагаме на първата маса до вратата. Изморени се тръшкаме на столовете. Поглеждам краката на Никито, а те мокри. Събухме го, но се оказва, че обувките са пропуснали вода и чорапчетата му са мокри на места. Притеснени започваме да се чудим какво да направим понеже багажа ни не е качен още с кофата, а дрехите на всички ни са там. Разбрала за нашия проблем хижарката бързо хвана радиостанцията и наставнически се скара едва ли не на човека който качва багажа долу. Нареди му веднага да ни качи багажа и то с такъв тон, че на нас ни стана направо неудобно. Покрай нас се завъртя и едно младо момче от персонала, което така и не разбрах как се казва и какво работи в хижата, но след много кратко време се върна и носеше едни чисти чорапи в ръката си.
    - Хей юнак, а обуй тия чорапи, че ще замръзнеш така - вика на малкия, а той като се притесни горкия, като се сви в майка си - ни вопъл ни стон. Срамежлива работа. Благодарихме от сърце за отзивчивостта и навременната помощ на момчето и останахме приятно изненадани от гостоприемството което ни предложиха тези мили хора. Та те ни виждаха за първи път, не ни познават, не знаят какви сме, от къде сме, а веднага се отзоваха за да ни помогнат. Благодарим им от сърце за тая топлина и човечност която даряват на хората.
    Настанихме се в стая за трима. Качихме се горе в нея включихме радиатора и полегнахме уж да си починем за малко. Оставих Ники и мама да си дремнат, а аз излязох да поснимам малко. Реших да се разходя и да пообиколя наоколо, макар и времето да бе мрачно и мъглата непрекъснато да идваше и да си отиваше смятах да направя някоя и друга снимка. Минах покрай хижата на планинските спасители и се отправих нагоре към ски пистата. Разхождайки се неусетно я изкачих и навлязох в гората нагоре. тук гората наистина бе приказно красива независимо, че есента бе вече към своят край. Гъстият килим от листа ме завладя и полегнах на меките, макар и влажни листа. Вдишвах дълбоко и гърдите ми се пълнеха с чистият въздух на балкана, изпитвах една такава неуписуема радост от живота, че съм тук. Така лежейки си дочух в далечината някакъв рев, немога да опиша на какво приличаше, но определено почувствах страх. Чуваше се доста надалеко, може би дори като ехо, но мен ме достраша. Скочих и побягнах надолу, сърцето ми се разтуптя учестено, започнах да мисля трескаво. Айде бе, да е мечка, няма точно мене да изяде я, може да е елен или чакал да вие. Мисля си ама бягам надолу, чак като свърши пистата спрях запъхтян да си отдъхна малко. То надолу надолу, ама си е доста изморително да се тича. Качих се в хижата и несмея да кажа на жената, не ми се иска да я разсмивам, а и да плаша и нея. Ще питам викам си някой от местните тука на хижата, може и да знаят какво е. Попитах един господин с червено-оранжеви дрехи какво може да е, а той ме успокои с усмивка; ако е идвало от ляво може да е мечка, казва навъртала се една наблизо в "мечото дере" имала бърлога, но не нападала хора,а най вероятно някой елен е ревал горе покрай Млечен чал. Не ми подействаха успокоително думите му, но по усмивката и по ведрото лице разбрах, че това е нещо обичайно тук горе в планината.
    Така както си говорехме с него и на вратата хоп пристигат Ками и Радо с малкия Мони/и той на годините на Ники/. Решили и те в последния момент да се разнообразят от сивото ежедневие и да се изкачат при нас на хижата. Помагаме при настаняването им и слизаме долу в столовата да ги чакаме. Не минава много време и децата вече намерили се тичат по стъпалата към нас. Играе им се на душичките, какво да ги правиш, деца. Възрастните наобикаляме масата и подготвяме вечерята. Тъкмо сядаме и на вратата с уморен вид, но жизнена усмивка се подава Ичо /Христо - председателя на спортен клуб "Верикален свят" -Севлиево/. След него влизат дъщеря му Цвети и голяма група от отбора по спортно катерене в Севлиево. Оставят раниците и уморено се тръшват по столовете. Всичките тия луди глави тръгнали сутринта направо от кофата нагоре към вр. Ботев, качили се там и сега слизат от върха. Направили единадесет часов преход, като горе на върха вятърът е бил направо ураганен. Слагали котки, гети, че и шлемове защото на места щяло направо да ги отвее. Сега всички ентусиазирано обясняваха какви са били емоциите, но Ичо загрижено разказваше как на места вятърът направо щял да отвее Цвети, тя нали е едва на единадесет години и тежи не повече от 35 кг. както и да е важното е, че всичко е минало добре и сега на масата всеки разказва някаква негова история за преживяното пътешествие.
    Неусетно часът наближи 23 и на повечето от нас им се доспа. Набързо струпахме остатъците от яденето във единият край на масата и бегом по леглата.
    Спахме като къпани, радиаторът в стаята разнасяше мека топлина и сутринта направо не ни се ставаше. Събудих се рано някъде около седем, измих се набързо и излязох да се поразходя. Исках да подишам утринен чист планински въздух. Излязох навън а то като се изяснило, направо не е за вярване, нямаше и следа от вчерашната мъгла. Повъртях се, повъртях покрай хижата, а то всички спят. Викам си, така и така съм бил пътят до тука, я да се кача и до Ботев връх, че да има за какво да разказвам като се върна. Речено сторено. На бегом горе в спалното, взех си малката раничка, метнах в нея парче салам и две филии хляб, една минерална вода и беж нагоре. Минах отново по вчерашния маршрут, но сега дали заради ранния час или заради липсващата мъгла някак си нямах притесненията и вчерашния страх. Започнах изкачване по стръмния склон на върха срещу хижата. Вървях нагоре с наведена глава, забил поглед в краката си умислен в сивото си ежедневие. Неусетно се бях изкачил на доста голяма височина. Обърнах се назад за да видя до къде съм стигнал и замръзнах: пред мен се откри неописуема гледка. Гъсти облази като килим от памук бяха скрили низината, на места се подаваха върховете на определени баири и всичката тази гледка изглеждаше някак си величествена. Имах чувството, че се намирам в някаква приказка, искаше ми се да се гмуркам в тия облаци, да мога да плувам в тях, да се търкалям до насита. Не е истина викам си, неможе да има такава красота. Поглеждам към върхът-коренна разлика, студен величествен но строг, сякаш навъсен и непрестъпен, обръщам се надолу, а там мекота като на кадифе. Природа, какво да я правиш, има си свои правила. Стоя известно време и се любувам на прекрасната гледка, но преценявам, че трябва да тръгвам, доста път ме чака. Слаган на един камък апарата, включвам на самоснимачка и щтрак за архива. Продължавам нагоре. Излизам на място където следите по които вървях се отклониха наляво от маркировката. Замислих се но само за миг и тръгнах и аз наляво. Да ама не, както казваше един журналист. В първият улей по лятната пътека имаше сняг който преодолях с лекота, но не бе така с втория. Там снегът бе вече размекнал от напеклото вече слънце и започнах да потъвам до коляно в него. Във един момент кракът ми пропадна до бедро и в старанието си да се измъкна се озовах до кръста в сняг. Ами сега, бавно започнах да се издърпвам и лазейки по корем излязох на края на снежната пряспа. Няма да стане от тука , викам си я по добре да се върна и по желоните, пък където ме заведат. Реших да скося пътят към желоните и отново попаднах в плен на снежна пряспа. Бях я почти презполвил когато десният ми крак потъна изненадващо до бедрото в сняг. Имах чувството, че пропадам в дупка. Спрях и не мърдах в продължение на минута сигурно, хем си почивах, хем мислех как да излеза. Бавно, бавно, на лакти и колене, почти пълзешком успях да излеза и от тази клопка и изморен легнах да си почина на завет. Междувременно вятърът се усили. Хем слънце пече, а вятърът един такъв бръснещ, направо пропива в костите. Тръгнах нагоре и гледам стоманено въже опънато и води до самият връх. Замислих се кой ли го е качил и поставил тук, как ли са успели да го направят, доста труд ще е коствало да се постави тука. Вървя по въжето, а в краката ми едни камъни, направо не е за разправяне. Стъпвам от камък на камък и току се хлъзна нанякъде. Доста опасно място бе това, напомни ми за морските камъни наречени морени. Направих няколко снимки и о ужас, батериите ми свършиха. Извадих резервните, но по закона на Мърфи и те горките от студ ли, от какво незнам, но отказват да работят. Ядосан прибирам апарата в калъфа и поемам нагоре. Остава ми много малко до изкачването на възвишението, запъхтян вече виждам победата пред поредния природен стожер и отново нещастие. Скачам от един камък на друг, кракът ми се хлъзга по мъха и попада в някаква дупка. Изревавам от болка и несмея да мръдна, ами ако съм навехнал глезена или съм счупил нещо. Стоя така на коляно, полу паднал, подпрял се на лакът и длани и бавно започвам да вадя крака си. Боли. Изваждам го и изненада. Подметката на обувката ми се е отпрала. Да да отпрала се почти на половина. Явно конците на вече тригодишните ми обувки явно са изгнили и не издържали на напъна са се скъсали. сядам ядосан вече истински и нервно и трескаво започвам да мисля какво да правя. Да продължавам, не си и помислям, на Ботев има сняг до коляно, ама как ще се върна. Правя опит да вървя и на третата крачка надолу и се спъвам. Глезенът ме боли, а и подметката се обръща. Няма да стане така, да се събуя бос, пак нестава, ще минавам отново през снежни преспи,а и тревата е влажна все още. Изведнъж ме озарява идея. В раницата си нося храна, макар и малко, но съм я сложил в найлонова торбичка. Седнах до едно заслонче, вятър ни вятър извадих салама, хляба и хапнах. Не ми беше толкова вкусно колкото ми се искаше, но се пак се наядох. Взех найлонката и я усуках да стане като въженце. Вързах с нея подметката си през пръстите на крака и така тя се прибра. Заслизах куцукайки надолу, като същевременно пробвах и апарата дали ще може да снима. Оказа се че след като се постоплят батериите могат да направят снимка две, но пак изгасват. Не било толкова лесно и слизането по тази урва. Добре, че добри хора са сложили това телено въже, та да може човек да се подпира за него. Как да е, слизам си аз надолу и по едно време чувам нещо като човешки говор. Бре, викам си аз до сега не си и помислях да срещна тука ни звяр, ни човек. Гледам доста на ниско под мене завиват към лятната пътека за Ботев момче и момиче с раници на гърба. Чинно ги изчаквам да преминат през една не толкова малка пряспа с тайната надежда да ми направят пъртина по която да мина за да не се намокря. Поздравяваме се по планинарски и с тайна макар и благородна завист ги оглеждам отдолу до горе. Добре екипирани, с туристически обувки, клинове, гети, а и двамата носеха доста солидни апарати за снимане, явно са хора обичащи да снимат и знаещи къде тръгват-не са като мене.
    Те отминаха а аз продължих надолу. Вървя аз ама найлона с който съм вързал обувката се закъсва, ами сега? Седнах да си почина и докато се чудя ме озарява идея. Събувам чорапът на другия си крак. Обувките вътре са ми с вата и няма да ми е толкова студено. Правя опит да обуя чорапа върху скъсаната обувка за да може да държи подметката прибрана. Не се получава, чорапът е твърде тесен, но аз не се отказвам, напъвам и успявам до някъде, но чорапът се скъса. Все пак получи се нещо като обувка на обувката. Успявам да тръгна. На петнадесетина минути път надолу, чувам отново говор в далечината. Ослушах се, сега пък нищо. Продължих слизането и след малко забелязвам в далечината на една скала двама души. Гледат със бинокъл наляво и надясно и си бърборят. Приближих ги и се заговорихме. Оказаха се семейство запалени по планински туризъм хора, дошли чак от Шумен. Чули техни приятели, че щели да идват по нашия край, стегнали раниците набързо и без почти никакви приготовления, хайде ей ги тука в подножието на Ботев. Разпитах ги как е по техния край, но те бяха категорични, че такива красоти като тукашния балкан от многото им ходения са виждали само при походите им из Рила. Постоях с тях да се полюбувам на красотите и аз и не след дълго поехме надолу отново. Изминахме доста и тъкмо наближихме гората, хопаа, срещу нас Камелия и Радо. Бе гледам и немога да повярвам, Добра среща в планината.Тръгнали и те да се поразходят ей така, уж за малко, а стигнали доста нагоре. Побъбрихме и с тях, посмяхме се на моите неволи, разгледахме с бинокъла къде какво има и хайде обратно.
    Долу още на поляната пред хижата ни посреща силна група. Налягали на земята, още снощни както се казва, групата на алпинистите поема последните за сезона слънчеви лъчи с пълни шепи. При разказа за моите патила започват да валят къде смехотворни, къде съчуствени упреци, къде съм тръгнал сам, защо не съм се обадил, как може с тия обувки да тръгна, все такива едни... Тръгвам към хижата, а на вратата малкия Ники се качил до спрялата вече чешма и с радостни възгласи ме посреща. Починах си и аз малко, хапнахме вкусна, ама вкусна шкембе-чорбичка и решихме да си тръгваме обратно. Снимахме се за спомен пред хижата и поехме надолу. Решихме този път слизането ни да бъде по зимната пътека, нали трябва да обиколиш родния край за да го опознаеш както се казва. В интерес на истината оказа се, че тази уж по заобиколна и по лесна за качване пътека, хич не е лека за слизане. Дали защото бях се изморил от не лекия си преход или защото Ники поиска на няколко места да го носим, но ми се стори доста изморителна. Спряхме да си починем на добре уредено място, скътано в малка красива горичка, с дървена маса и пейки. тук децата направо полудяха от удоволствие, ровиха се в шумата, тичаха на воля и се замеряха с листа, неописуемо удоволствие изживяха. Стояхме ние възрастните до тях и с радост в душите си мислехме, колко малко му трябва на човек да бъде щастлив. Тръгнахме надолу и децата вече издадоха багажа както се казва. Явно изморени от многото игра поискаха и двамата да бъдат носени и то не как да е, а на конче. Естествено в нашето семейство за тежката работа има кой да се грижи и тая роля бе иззета от "мама" Цвети. Стигнахме така ту на едните, ту на другите рамене до едно приказно мостче, на което се вее националния трибагреник, щтракнахме по една снимка, полюбувахме се някак си с тъга, за последно на красивата природа, защото знаехме, че престоят ни в това райско място е към своят край и поехме към автомобилите.
    Така завърши нашият двудневен тур под полите на вр.Ботев.
    Благодарим от сърце на гостоприемните стопани от х. Плевен и им желаем да са все така здрави, весели, засмени за да посрещат нас туристите дошли да вкусим от красивата природа, тук горе в планината.
    С уважение към вас!!!
   
    За вас патилата си разказа....
    /нека бъда неизвестен/

Добави във Facebook   


Снимка 1Снимка 2
Снимка 3Снимка 4
Снимка 5

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до България
Цени на билети до България
Избрахме за вас...

Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Европа | България | Пешеходен туризъм | Разходка в планината
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com