dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Четвъртък, 02 Април 2020 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница

Пътепис
Флаг   България
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  В Родопите през лятото
  Публикуван от danichela на 11 Октомври 2008 г.
  Този пътепис е прочетен 4367 пъти, рейтинг: 3.61

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Близо до природата"

    На къде да поема, се чудя всеки път, когато имам два или повече почивни дни. Като варненка чудесно знам, че няма нищо по-хубаво от юли във Варна. Сега обаче /въпреки че е юли, бел. ред./ по ред причини тръгвам внезапно към Родопите, където често се реят мислите ми. Макар да съм била там, възторгът ми от досега с това мистично място ме очарова отново, както и първия път.
   
    Без резервация и точно определен маршрут, незнайно защо сигурна, че точно това трябва да направя, тръгнах натам и се оставих на синхронността на събитията. В това импровизирано пътешествие имаше, естествено и непредвидени ситуации, но преживях наистина едно вълнуващо, авантюристично пътуване, пълно с много късмет и положителни емоции. Като градско момиче не възприемах проблемите като цяр, а по-скоро като лошата част от живота. Пред неизвестното всички сме нащрек и активни. Всъщност, може да се каже, че за първи път се радвах на появяващите се проблеми. Защото чрез тях преодоляваме по нещо и в себе си, а това в крайна сметка ни доближава към нас, самите.
    Мисълта за няколко дни в Родопите ме изкушава до степен – хайде на път! Стартираме с дестинацията Варна-Пловдив в жп вариант. Призори градът изглежда романтичен и спокоен. Няма я сутрешната суетня, която съм свикнала да гледам във Варна - значи, наближавам Родопите... Отправяме се към Стария град, който също бавно се събужда. Всичко е точно така, както го помня от последното ми идване, само някои поправки на плочките в централната пешеходна зона променят донякъде облика на града. Едно от любимите ми места в Стария град е Рахат тепе – хълмът, от който се вижда почти целия Пловдив, съседното Сахат тепе с паметника на Альоша и Марица. Слънцето започва да препича лениво, както го прави само през лятото, преди да напече жестоко. Примижавам и оставам така един цял миг или вечност – не мога да преценя. Не ми се тръгва оттук, но си обещавам наум да се върна отново. Когато все пак напускаме това красиво място след няколко часа, там вече е пълно с гръцки туристи, които са изпълнили малките улички и музеи с хора и глъч.
    От автогара Родопи се отправяме към нашата следваща цел - с. Куклен. На 4 км. от него е Кукленския манастир. Дали от жегата, умората или недоспиването, но ми се струва, че или сме сбъркали пътя, или разстоянието е много повече. Точно тогава, като по поръчка срещаме двойка пловдивчани със същата крайна цел като нашата. Прекарахме следобеда заедно с тях и макар да зная, че едва ли ще се срещнем отново, смятам, че се сдобих с още двама приятели. В края на първия ден от необичайното пътешествие, в мен се прокрадна познатия рефрен от песента “Страхотен ден...”. Малко по-късно тя става нещо като мантра на пътуването ни и си я пеем всеки път, щом нещата са на път да се пообъркат.
    Признавам си, че за мен Кукленският манастир беше слабо познат, но ме очарова с тишината, гледката и хората, които го стопанисват. Това са няколко души (манастирът е действащ, мъжки), които са от онзи тип духовници, каквито трябва да бъдат по такива места. Построен е през 11-ти век и като вътрешно разположение и околни поляни много наподобява Соколския манастир. Всъщност името му е “Св. Козма и Дамян”, познат е още и като “Св. Врач”. На място научаваме, че Козма и Дамян са били лечители, магьосници и безсребърници, били са две двойки с такива имена и способности – едните живели през 5-ти в. и са били с египетски произход, а другите - римляни от 11-ти в. През времето на техния живот може да се каже, че тук е била първата лечебница за душевно болни у нас. Смята се, че водата в близкото до манастира аязмо е лековита, ако напълниш и от трите чучура. В Кукленската духовна обител има туристически спални, но е възможно да се преспи и безплатно на миндерите в предверието на манастира, където остават хора в търсене на изцеление.
    За планинарите пояснявам, че има възможност да поемат по маршрут към х. Здравец и х. Руен, но от Кукленския манастир той не е от най-леките - изкачване с продължителност около 8 часа. Друг вариант – от пловдивската автогара Родопи има автобусни линии и към тези хижи, така че до манастира може да се стигне и от тях.
    Нашето пътешествие продължи обратно към с. Куклен, откъдето можехме да поемем и към родното село на Николай Хайтов – Яврово, но... го оставяме за следващия път и продължаваме към Асенова крепост и Бачковски манастир, като следваща набелязана спирка. Но както казват, животът е това, което ти се случва, докато ти си правиш планове... В Куклен разбрахме, че автобусът за Асеновград е след три часа (?!), а за действен човек като мен, въпреки че съм в почивка това е твърде много. По съвет на жените от селото, които си имат нещо като клуб, в който се събират, тръгнахме към пътя Пловдив - Асеновград, който е далеч по-оживен и шансовете за “стоп” - много по-големи. Втората кола, на която махнахме спря и за кой ли път ме убеди, че не трябва “да посрещаме по дрехите”. В стария Москвич бяха Елена и Песета – нейното извънгабаритно куче. Елена е софиянка, женена за пловдивчанин, която най-често живее в една от високопланинските Родопски махали. Когато ни видяла с раниците, си спомнила нейните търсения. С мъжа й преди години предприемали екстремни изкачвания по планини и дори участвали в морска експедиция с плоскодънна лодка. Случайно месец преди това видях тази изложба в Археологическия музей във Варна и снимките на пловдивската група. Знаех си, че света е малък! По пътя решаваме, че може да пропуснем отбивката за Асенова крепост, за да минем оттам на връщане и да продължим с Елена до Бачковския манастир. Тя обаче предлага да ни откара до най-високото българско село – Манастир, откъдето минава, а оттам – много лесно да стигнем до хижа Свобода, където можем да нощуваме. Не се наложи да ни убеждава дълго – обсъдихме го само с един поглед. Когато стигнахме до х. Свобода видяхме, че тя очевидно е оставена на доизживяване, но гледката над нея компенсира всичко останало. В този момент разбрах къде са снимани онези клипове и филми с родопските фолклорни състави, зад които е невероятната шир и красота. Като картичка е, но аз съм в нея! Въртя се около остта си, за да “сканирам” видяното, да го запомня и снимам. Макар да знам, че няма да успея – никой апарат не може да улови това усещане за нереалност и безвремие, това е само миг. Миг, който е в теб и никога повече не е същия. Докато съм в него обаче, му се радвам от сърце. Първоначално смятахме да поемем по екопътеката към х. Преспа, който ни описаха като живописна и не за изпускане - 3 часов маршрут в едната посока. Хижарят ни посъветва да говорим по-високо, да пеем и се смеем по пътя към хижата, защото имало мечки с малки меченца и шумът ограничавал ареала им. Това силно разколеба желанието ни, защото беше вече 2 следобед, а ако няма места в малката хижа на 2000 м. височина, ще бъде най-рано 8 вечерта, когато ще се озовем на същото място, където сме в момента. Вече се бяхме разделили с Елена, но с разменени телефони и обещанието, че ще се чуем и ще останем при нея, ако не намерим друг вариант. Веднага предлагам да го направим, защото не ми се ходи при мечките и въобще не съм любопитна как бих реагирала при среща с тях, ама изобщо! Така че поемаме към не по-малко живописния маршрут също около 3 часа в обратна посока - от х. Свобода надолу към Давидково, Стърница и Хайдушки поляни. Поради липсата на табели и хора за ориентация след малко лутане и поне 5-6 разговора с Елена най-накрая пристигаме в нейната махала. Неприятната новина беше, че на другия ден трябва да станем нечовешки рано /преди 5 сутринта/, за да хванем единствения за деня автобус към Бачково. Добрата - че къщата на Елена е реставрирана без да се нарушава стила на автентичната къща, а интериора е събрал удобството на съвременния живот. Тук бих дошла на почивка – мисля си аз и си обещавам да го направя, отпускайки се в банята.
    На другата сутрин в 6 вече сме в съседното село и буквално на магия попадаме на улицата, по която вече пътува нашето микробусче, а аз съм готова да се хвърля под колелата му, за да не го изпуснем. Вече в автобуса се опитвам да си приготвя сутрешното кафе, балансирайки между раницата, чашата, пакетчетата нес кафе и захар и шишето с вода. Дебна краткия момент, когато не сме в завой и не друса от дупките по стария път. Явно съм много интересна гледка, защото действията ми са зорко наблюдавани от една родопска баба, която “уместно” подхвърля: “А ние вкъщи кафето си го правим с топла вода...”. Вкъщи и аз така си го правя, но сега не съм там просто. Когато най-сетне пристигаме в Бачково, се озоваваме на нещо като “магистрала”, по която всеки бърза да премине пеша, с кола или продава какво ли не по пътя към манастира. Тук комерсиалното определено властва навсякъде. И в този шум и движение на хора трудно може да се долови духовността на светата обител. Точно затова решаваме, че няма да спим там, въпреки че имахме такова намерение и докато е време потеглихме на 5 часово изкачване към х. Марциганица. Случайно, точно тогава срещнахме двойка от Варна, решили да прекарат 10 дни из Родопите. За начало на тяхното пътешествие избрали Бачковския манастир. Имаха и подробен план /за разлика от нас/. Така че тръгнахме заедно по маркировката от Бачковския манастир, през аязмото и резервата “Червената стена”. Толкова много пеперуди не съм виждала никога, като че ли. Когато стигнахме до пещерата, където е намерена иконата на “Св. Богородица” и първата църква, построена преди векове разбрах защо е известен този манастир. Или по-скоро го усетих. Стенописите, опушени от огъня на свещите, придружавали толкова молитви... Но поне никой не ги хвърля преди да са догорели, си мисля аз. Виждам монети пред и по овалния стенопис на Богородица. Първоначално помислих, че са залепени, но се сетих за поверието, което ги кара да не падат. Взех монета и я поддържах известно време, докато приеме енергията ми. Тя залепна като магнит и не мръдна през 10-те минути, които прекарах там. Мястото и случката ми въздействаха така, че ми идеше да заплача без конкретна причина.
    Добре маркираната пътека към х. Марциганица минава през красива букова гора. Ние вървяхме през сипеи, които са корито на река, очевидно. Заради безводието в момента те бяха сухи, но нямам представа колко пълноводна може да бъде реката и откъде се минава тогава. На места има метални стълби, въжета и скара, имаше и цяло родословие оси. Слава Богу, преминахме без инциденти оттам!
    Привечер стигнахме до Маргицаница и малко предварително й се зарадвахме. Докато не установихме, че тя всъщност е новопостроена, но нефункционираща. Тук отчаянието беше на път да вземе връх, когато забелязахме кола, а малко по-късно и самия хижар. Оказа се, че по хижата има какво да се дооправя, но той ще ни настани с условието рано сутринта да я напуснем. Вечерта забелязваме, че някъде пред нас, сред тишината и тъмнината на Родопската гора идва светлина от кръста на Кръстова гора. Маркировката за Сини връх ще ни отведе и натам, решаваме ние, но преди това ще се отклоним първо към Белинташ. Нямах предварителни очаквания към това място, въпреки че го бях чувала. Може да се каже, че не знаех много – единствено това, че долмени свидетелстват за тракийско мегалитно светилище, което като всички останали в страната е величествено красиво. Пътят до там не е лек за пешеходци, а и жегата определено не ни помогна. Знам, че през зимните месеци ще си спомням с усмивка тези моменти, но сега съм по-скоро изтощена от жегата, раницата и измамното усещане, че ей сега сме там. По-късно, когато се порових в Интернет разбрах, че изпитанието е част от атракцията на мястото. Много хора като че ли въобще не са били “допускани” до скалния хълм, странно контрастиращ със съседните. Времето се влошавало и осуетявало достъпа. Местните хора разказват, че мястото е специално и им се отразява върху продължителността на живота, която била до към 100 – 105 години. Не се учудвам – селцата са сгушени между Кръстова гора и Белинташ – и двете известни като високоенергийни зони, където компасите се въртят като електромер, забравяйки предназначението си. Красотата и спокойствието са налице, стресът го няма – не виждам причини да не доживееш преклонна възраст! Какво точно е имало на това място и откъде идва мистиката му, са все непотвърдени версии. А те са много и оригинални – от халката, придържаща Ноевия ковчег, през неизучените още тракийски ритуали, до площадка за НЛО. А думите на Ванга: “Белинташ ще разкрие своите тайни след като 8 души загинат там” още кънтят в ушите ми. Доколкото знам 2-ма души са намерели смъртта си там и като се замисля не е трудно да изгубиш живота си на това място. Не е обезопасено, туристите са любопитни, предприемат толкова непремерени рискове дори за една ефектна снимка, искат да надникнат навсякъде, където има пукнатини и стръмнини, а лекият наклон на места е дяволски хлъзгав...Може би някои тайни трябва да си останат такива.
    Поемаме към другата загадка – Кръстова гора. Пътят до там (през Мостово) също се оказва голямо изпитание. До 1991 г. хората са били стопирани с бариери да не стъпват там. Разказват, че Тодор Живков и приближените му не са имали обяснение какво точно има на Кръстова гора, но са усещали въздействието му, затова са лягали направо върху земята, без дрехи, за да черпят от енергията. Едно от предположенията е, че в недрата на хълма има залежи от желязна руда, която действа така положително върху човешкия организъм. Мястото “подарява” на всеки по сувенир – камъче с кръстче. Признавам, че и аз като повечето хора бях скептична. Да не говорим, че на място трудно можеш да различиш кое е естествен, кое е строителен остатък, но е факт, че кръстовете са като печати на всеки камък! Предполагам, че преди цялото строителство, което е преживяло мястото и настаняването на всякакви хора заради големия пътникопоток всичко е изглеждало много по-различно. И вероятно по-истинско. Ние обаче не можахме да спим на открито, защото свободно нецементирано равно място просто няма, а там, където си избрахме ни посъветваха да не рискуваме, заради гастролиращите крадци и други злосторници. В крайна сметка и на закрито не спахме, защото когато настаняват в туристическата спалня не питат “Хъркате ли?”. Както и да е.
    Не само изкачването към Кръстова гора беше проблемно – такова се оказа и слизането. Предварителната ни информация, че оттам пътуват микробуси към Борово и Лъки се оказа напълно невярна. Микробуси пътуват, но предварително заети с екскурзианти. Не ни остана нищо друго, освен отново да подложим вярата си на изпитание. 8-те км. по асфалтовия път към с. Борово превземаме сравнително лесно, защото утринта беше свежа, а и гората ни подари сянка през повечето време. Оттам обаче следват 10 км. до гр. Лъки (който е нещо като гара разпределителна за Родопите) и ние се надявахме до там да стигнем на колела. Но за буквално минутки, сме изтървали единствения автобус до Пловдив, така че не ни остана нищо друго, освен да бъдем изобретателни. Докато се суетим из така наречения център на селото, където има чешма, затворена църква, спирка и павилион с пакетирани хранителни стоки и кафе, вниманието ни привлече преминаваща кола. Веднага спазарихме шофьора да ни откара срещу заплащане поне до Лъки, а оттам да търсим транспорт до Пловдив. Тогава късметът ни проработва отново – човекът ще ни откара чак до Пловдив, където така и така имал работа, а нашите приятели - до Лъки, за да продължат из Родопите на стойността на автобусния билет. Цената е направо нищожна в сравнение с това, което щяхме да изхабим като време и сили! Малко по-късно ни става ясно, че в живота няма нищожна цена. Радостта ни е била прибързана, предвид това как и с колко кара нашият водач в завоите. Но нямахме голям избор, така че се облегнах дискретно назад, дишайки дълбоко, но тихо и се молех да стигнем живи и здрави. Тогава си изтананиках наум “Страхотен ден” – стана ми нещо като навик тези няколко дни да го правя, когато не знам какво ни очаква и малко ме е страх. Но, както казват – всичко е добре, когато завършва добре. В крайна сметка пристигнахме предсрочно в третия по големина град в България (след като Варна “преля” и зае второто място) и дори имахме време да се поглезим с обяд, какъвто не бяхме виждали през последните дни. Какво друго да си мисля в такива моменти, освен, че животът е прекрасен?! Просто имахме още един СТРАХОТЕН ДЕН.
   
    Даниела Георгиева

Добави във Facebook   


Снимка 1Снимка 2
Снимка 3Снимка 4

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
listani
2008-12-11 21:55:50
  Куклен е град, нов, но ГРАД.

  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до България
Цени на билети до България
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Европа | България | Планински туризъм | В Родопите през лятото
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info | 
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2020. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com