dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Петък, 10 Април 2020 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница

Пътепис
Флаг   Великобритания
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Напред и назад - до Лондон и обратно
  Публикуван от karaja на 22 Август 2007 г.
  Този пътепис е прочетен 4544 пъти, рейтинг: 3.66

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Моето незабравимо лято"

    Напред и Назад
   
    (БГ, Синьото, Зеленото, Началото)
   
    Преди години Алеко Константинов написал „До Чикаго и назад” и „Бай Ганьо”. В тях се разказват историята на едно пътуване до страната на неограничените възможности, и историята на един български... селянин, който притежава типично български манталитет. В тях, авторът с много хумор и прямота, пресъздава резкия контраст между двете реалности – БГ (приеми като България, но защо не и като инициалите на Бай Ганьо и американската сбъдната мечта.
    Не знам дали авторът е мислел това, за което ще пиша аз днес, но това не пречи да направя едно малко предположение, размишление... Ще се опитам да разкажа впечатленията си от краткия ми престой в Англия. Не бих искал аз да играя ролята на БГ. Аз ще бъда по-скоро разказвачът :)
    Надявам се, че оставих БГ-то в себе си, далеч назад, още там – на мръсната автогара, от която тръгвахме; на входа на автобуса, с който заминавахме; някъде далеч извън огромния си куфар (добре, че беше огромен, че иначе на връщане...); или поне го носех в себе си, до момента, в който напуснах селската родна действителност на КПП Калотина – най-строго охраняваната граница в цяла Европа (убедих се в това по пътя и най-вече на връщане) . Но пък кой ли знае? Всеки българин пази и носи някъде дълбоко в себе си по един БГ. Това може да се види във всяка чужда страна, където е стъпил юнашкия български крак, чете се по лицата на всички българи в чужбина (е, има изключения де!:) Може би именно този БГ в мен ме караше да се изпотявам леко и да чувствам гъдел в стомаха при вида на огромните намаления, с които Лондон ни посрещна – няма как – беше сезонът на намаленията, който властва през целия месец Юли. Дали оставих БГ, или го взех със себе си в Англия? Еми честно да си кажа, не знам.
    Но БГ е едно, а Англия е нещо съвсем друго, това са две съвсем несъвместими неща. Все едно да излееш олио в чаша вода и да очакваш двете да се смесят. Не става. Не се получава. Англия, малката част от онова, което британците гордо наричат – Грейт Бритън – е нещо съвсем различно. Човек може да пише много за Англия, да говори и обяснява, без да осъзнае, че не съумява да каже всичко, че не успява да предаде нищо, че то просто не може да се обясни.
    Не мога да не започна описанието на град Лондон с Британския музей (British museum) – най-стария исторически музей в света, създаден през 1753г., с неговите мумии и какво ли още не. Няма как да пренебрегна Бъкингамския дворец (Buckingham Palace) – домът на британската монархия. Как да не спомена Сградата на Парламента (The Houses of Parliament), построена след пожара през 1834г., а иначе, като местонахождение, седалище на парламента от 1512г. И както съм тръгнал по Темза, идва ред на Виенското колело, Окото на Лондон – най-високото в света, пътуването, с което продължава 30 минути. Надалече (не наблизо) се намира и катедралата на Свети Павел (Saint Paul’s Cathedral) построена 1708г., чийто купол е втория по големина на света. До нея пък е Лондонската кула (The Tower of London) в която от 1097 (1097, а не 1907!) са затваряли членовете на кралското семейство. И в този ред на мисли, сред толкова много бележити паметници на културата и архитектурата, човек може лесно да пропусне Уестминстърското абатство, което си е тук още от 1050г., с редки прекъсвания за пълно престрояване. Там коронясват английските крале, от толкова време, че никой не помни къде е ставало това преди! А какво да кажем за Природо-научния музей, Националната галерия и т.н.
    Но да биеш целия път до Англия си струва по един милион други причини.
    За мен, самото пътуване до Острова, беше като стъпка напред, там където хората са стигнали много, ама много напред. Където хората се чувстват хора, научили са се да уважават всеки, да ценят всеки. Където няма как да се чувстваш чужденец, защото повечето хора около теб са чужденци. И точно това, като че ли допринася още повече за разнообразието на Англия. Да, по света има много други градове, с много повече население, с голямо етническо разнообразие, с различни езици, култури. Но в Англия е по-различно. Тук имаш чувството, че си в началото, в изходната точка – там откъдето тръгват всичко и всички! Сякаш всички кораби са били построени в местните корабостроителници, а всичките пътници, роби, моряци, пирати са събрани от местните кръчми, пазари, затвори... Това естествено, не е истина. Огромни кораби са построявани далеч преди англичаните да се научат да плуват и плават :) Испания и Португалия са прекроявали картата на познатия свят, докато гордите албионци са тънели в невежество и мръсотия и са се борели с опърничавите мъже в поли от Шотландия. Испания открива Америка! Но пък, англичани и ирландци я заселват!
    От всякъде те блъска усещането, че Англия е първообразът, който после е бил копиран хиляди пъти в опит на заселниците да пренесат със себе си поне частица от миналото си. Разхождаш се в Лондон по улици като Оксфорд стрийт, която преди хиляди години е била част от римски път и все още е тук! За разлика от своите създатели римляните! Да, тук идва логичният въпрос: „Не е ли тогава Рим началото, а Англия и много други – продължението?” Наистина, историята е един постоянен диалог между цивилизации. Какво щеше да е Рим, ако не беше Гърция? Кой щеше да е чувал за Гърция, ако персите я бяха превзели и унищожили до основи? В този смисъл – всяка следваща култура наследява нещо от предходната. Нали човешката история е диалог, наследственост, а не само поставяне на табелки, маркиране на територии. Затова, не може да се каже: „Ето – оттук започва всичко!” Но това не пречи понякога да си го помислиш. Да си помечтаеш, че и ти си там, в началото, че полагаш първия камък, че децата и наследниците ти ще завладеят половината свят, а езикът на който се разбирате с любимата, един ден ще се говори по цялото земно кълбо – дори на места, за които днес на си чувал, че съществуват! Да се чувстваш така, както тези хора, които са поставяли основите на света, какъвто го познаваме днес, в ерата на ТВ и интернет. В днешно време никой не говори гръцки (освен гърците!), латински (освен....?), персийски, но всеки разбира английски – има го по филмите, рекламите, ем-пе-тройките. Не можеш дори да отидеш на интервю за работа, ако в CV-то ти не пише, че владееш писмено и говоримо този така „завъртян” език. (Веднъж един приятел ми каза, че за да говориш правилно английски език, трябва да сложиш в устата си горещ картоф и да се опиташ, по-скоро да се опитат, да те разберат...)
    Чрез своята експанзионистична политика и недостижимо корабоплаване, Англия не просто е завладяла огромни територии. Страната е пренесла, разнесла своя начин на живот, своята култура и разбиране за живота по целия свят. Древните египтяни са мечтали за това, римляните само са се докоснали до него...
    Оттук са тръгнали основателите на САЩ, откривателите на Австралия (май!?) и безброй други знайни и незнайни, знойни и стройни поданници на короната. Но човек обикновено не се сеща за тези неща. Поне, не и преди да се разходи по улиците на Лондон.
    Между другото, най-лесния начин да се опознае града, да се обиколят по-голяма част от улиците му, е да се качиш на автобус. Един от онези, големите двуетажни рейсове, известни още като “Double deckers”. Отиваш на втория етаж, сядаш на най-предната седалка и започваш да гледаш. (Не си качвай краката горе – не е прилично, шофьорът ще те види на камерите и заради теб ще спре целия рейс!) Пред теб, там в ниското, като мравчици ще преминават и отминават жителита на града – лондончаните от всички краища на света. В този смисъл, в този момент, дори самият ти ставаш лондончанин. Те бързат, всеки си има някаква работа. Колите профучават. Опааа, автобусът тръгва да завива, аха да се блъсне на завоя, но го взима „на една боя разстояние”. Всеки път. Шофьорите на рейс са най-психически стабилните и търпеливи хорица в този град, честна дума!
    Не е зле, докато гледаш през прозореца на своя рейс, все едно си Роман Абрамович и те возят с открита лимузина за мач на Челси, от време на време да се вслушаш и в разговорите на хората окоро теб. Това също не е прилично, но поне шофьорът не може да го види :) Понякога ще чуеш нещо на английски; има много араби, индийци. Но ако имаш малко късмет, може да чуеш и българска реч. Сърцето затреперва, ушите стават като сателитни чинии. И като че ли човека, който си чул, вече ти става почти приятел, нали е българин като теб, нали и той е тръгнал от същата автогара, нали е чувал за жълтите павета и прасетата на мезета, виждал е българската красота, събрана във всяка жена, плувал е в българското черноморие. Какъв приятел? Та той ти е почти роднина! Но пак ти е някак неудобно да го погледнеш в очите, за да не си помисли, че си някакъв английски ксенофоб :) И просто си седиш и го слушаш, забравяш за улиците, хората, колите и намаленията ( което вече е прекалено :). Той разправя цветущо за Нели, която почнала нова работа в Лондон и Цоньо, който я уредил там. После се похвалва, че си е намерил друга квартира с по-нисък наем (включващ сметките за ток, вода, газ, смет), кварталът не бил много добър, но и без това, догодина мислел да си тръгне. Вчера бил ходил на концерта на някаква българска фолк-фурия (една от многото, които българите в Лондон канят постоянно на концерти). Било супер яко, не се бил забавлявал така от години. Тук той се сеща да направи кратка ретроспекция на преживяванията и впечатленията си от страната и нейният „чепат”, по думите му, характер. Англия не била приятна страна. Тук ти плащали повече, само и само, за да харчиш повече. Било еднообразно, скучно и мъгляво. Но след това, разговорът продължава за това как той върнал новия си плазмен телевизор с плосък екран две седмици, след като го купил, защото не пасвал съвсем с холната му гарнитура. И даа, днес с жената са отишли до българския склад, купили си българска лютеница и семки, и кашкавал. После пак става дума за Цоньо, дето беше уредил Нели. А пък тя ходела с англичанин (ударила джакпота с него – като се оженят, взима английски паспорт и светът е нейн!) . Той обаче, не искал никъде да я уреди на работа, защото не било морално да съдействаш за назначаване на приятелката си. И докато го слуша, човек си представя как изглежда Нели, какъв е Цоньо. Мисли си, че може дори да ги е виждал в България... Тук обаче, идва моментът да слизаш. Ставаш неохотно, минаваш покрай двамата събеседници – твои сънародници и малко притеснено, леко сконфузено и доста набързо им казвваш: „Здравейте, приятно пътуване!” След това дим да те няма! В бързината пропускаш тяхната стъписана физиономия („Какво ли е чул? От кога ли ни подслушва? Дали не познава Нели? Ами че ние какво толкова сме казали за нея? Само си говорехме...”) А, да, пропускаш и нещо за майка ти и цялата рода, което и без това не искаш да знаеш. Слизаш от рейса. Морето от хора отново те потопява, отвлича. Добре дошъл на земята, тук е Великобритания, хората използват английски език... отново си на улицата, а рейсът си тръгва отдясно наляво, както си му е редът, в държава, където нормалното за нас, се приема за обратно. Говорим за движението!
    Улиците сами ти говорят. Тук е къщата на Чърчил, там някога е отсядал Моцарт, тук е единствената оцеляла кръчма след големия пожар от 1666г. Ето го Бритиш Мюзиъм, в който англичаните складират всички архелогически и исторически открития, до които успеят да се домогнат в превзетите територии. (Разправят, че в този музей има повече останки от гръцкия Акропол, отколкото в самата Гърция.) Там пък, е Тауър Бридж, мостът, който се отваря живописно и дълго, за да направи място на влачещите се в подножието му кораби. До него е Дъ Тауър ъф Лондон – кулата, в която някога затваряли (а и в която понякога умирали при странни обстоятелства) неудобните членове на кралското семейство, а сега я използват за съхранение на имперските символи – короната, скиптъра и т.н. Недалеч е къщата на Байрон, но не бива да изпускаш и къщата на иначе измисления герой Шерлок Холмс, както и мястото, където са снимали сериала „Бар „Наздраве”. (Както се пее в песента му – „Понякога искаш да отидеш някъде, където всеки знае името ти, където всеки се радва да те види!”) Чел си за всичко това от твоята карта, но сякаш пред теб виждаш нещо съвсем различно.
    Ето, затова човек се чувства в Англия, все едно е на изходния пункт!
    Тук всяка точка, през която минеш, ти навява спомен за отминали времена, велики събития, исторически личности, или просто нещо, което си виждал само по телевизията и филмите – английските, не холивудските!
    Тук всеки говори езика, който ти се опитваш да научиш цял живот. Нали знаете, местните хора започват да говорят английски още на една годинка!!!
    Тук някои от градовете са по-стари от цялата ти родина (особено ако си македонец :), а някои от сградите ги е имало още преди да основат родния ти град!
    Тук преди около 150г. някакви моряци (или не бяха моряци?) измислят най-популярната днес спортна игра – цар футбол. Днес футбол се играе навсякъде, но е тръгнал от едно място – всеки знае – началото е в Англия!
    Разбира се, човек не може просто така, с лека ръка да каже „Англия е началото на всичко, забравете останалото!” Всяка страна е дала нещо на света, всички имат своя принос за развитието на обществото, в което живеем днес. Но все ми се струва, все ми се иска да вярвам, че Англия е по-различна.
    Може би, за мен, в нея се крие нещо романтично, отдалечено, замъглено. Един малък остров, който не само е оцелял сред вълните и бурите на морето, но сам се е превърнал в море, което покорило няколко континента! (Един мой спътник в автобус веднъж ме попита: „Англия след Италия ли е или след Испания?” Но това е друга тема.)
    Като говорим за море, идва моментът да споменем за синьото. На картата сме свикнали да гледаме Англия, оградена от син цвят (нали е остров, а около нея море!) Синьото е в знамето, което се вее гордо от всяка важна сграда – The Union Jack – флагът, кръстосвал морета и океани над някои от стотиците кораби на империята. Флаг, събрал в себе си кръстовете на Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия и носещ в себе си спомена за четиримата светии на тези отделни територии. (Само не ме питайте за имената на тези блажени мъченици:) Синьото би трябвало да се среща по-често на острова. Но не би! Синьо няма почти никъде (освен на Стамфорд Бридж – стадиона на Челси!) Кръвта на кралицата е синя, но короната й е извезана с червен плат. Синьо би трябвало да е небето, но човек трудно може да види сините петънца сред безбройните облаци. Син трябва да е цветът на вече споменатото море (не само на картата, а и наистина!). Но кой ходи на море в Англия, щом слънцето изгрява само за няколко дни в годината. (Уф, добре, че ги сварих!) Не, в Англия синьото е величествено в своето отсъствие!
    Истината е, че във Великобритания властва само един цвят. Това е цветът на поляните, горите, равнините и тревите – зеленото. Има го навсякъде. Защото градини и паркове има навсякъде! Пред всяка къща има малка градинка. Пред всеки прозорец има саксийка с цветчета и растения. Зеленото успокоява. То ти носи отмора и разтуха. Освежава и подмладява. Поглеждаш към безкрайната окосена ливада и сякаш тя ти говори, че в живота освен планини за изкачване и дупки за пропадане, има и равнини, че не е необходимо винаги да се бориш с трудностите, да преодоляваш постоянно някакви проблеми в ежедневието. Зелената морава ти казва: „Спри! Не се тревожи! Нещата ще се наредят, проблемите ще се изгладят; утре денят ще бъде по-добър!” И сякаш росата, която къпе малките тревички всяка сутрин, може да даде сили и на теб. Те (тревичките) ти разказват своята история – как всяка зима ги затрупват сериозни проблеми – снегът ги покрива, студът ги сковава. Но напролет те пак са тук, а студът и снегът са си отишли!
    Разбира се, трева има навсякъде, поляни и равнини има и у нас, и у вас! Но в Англия те ти избождат очите. Набиват ти се в съзнанието със своята чистота, подреденост, огромност. И няма как покрай тях, да не започнеш да уважаваш и хората, които уважават това, което имат, грижат се за него и го поддържат. Влагат много време и усилия, за да създават, или просто не разрушават вече създадането. Но може би това е част от тяхната култура. Може би трябва да опознаеш по-добре някой англичанин, за да разбереш какво го кара да стои с часове, за да оформя чемшира пред къщата си; защо не извежда кучето си в парка (е, нека ти помогна – има глоби за това последното!), защо си събира целия боклук след пикник сред природата...
    Но не бива и да идеализираме. „Айде стига си ми ги величал тия! Трябва да ги видиш какви са стиснати, когато трябва да ти плащат. Как винаги са готови да ти забият нож в гърба!” Всъщност българинът винаги е готов да даде такова определение за всеки чужденец (ама май и за българите...), плюс стандартното „сухи хора, не могат да се забавляват, не се веселят, не излизат, не се събират” и други такива дрънкания... Освен това, българинът е свикнал винаги да недоволства за пари и да поставя тяхната наличност като първостепенна важност и цел. „Имат лебеди в парка!? – Голям прас! Някакъв паметник е бил построен през 1865г.?! – Какво от това? Важното е да ми плащат навреме и да не ме чарджат здраво с данъците!” (справка – to charge – от англ. таксувам, глобявам, в прен. смисъл – взимам ти паричките). Затова българинът винаги ще казва: „Не ги идеализирай!”, но в същото време, ще си идва в иначе идеалната си родина само за лятна почивка и ще харчи само за „идеални цели” паричките си, натрупани в омразната, сива и анти-фолк Англия.
    А иначе, реално погледнато, прибрани, културни и разбрани хора има по цял свят. Да, но тук чувстваш, че тези хора те уважават. Те може да са постигнали неща, за които ти и твоята цивилизация може само да мечтаете, но тези хора те уважават. Усмихват ти се, не защото така ще могат да те обиждат зад гърба с още по-голямо удоволствие, или защото иначе ще ги уволнят, и не защото са инфантилни или си нямат никакви грижи. Ако не бързат за някъде, те просто са усмихнати и това е.
    По света има много страни, култури. Всяка от тях е дала нещо от себе си. България може да се похвали например с чалгата :) Има много страни със своите културни постижения, исторически забережителности, бележити личности, значими моменти, възходи и падения. Но само една страна наричаме велика – Великобритания!
   
    Да отидеш там е, като крачка напред, която правиш, ако оставиш след себе си негативизма, мръсотията, неуважението, с които си свикнал!
    Да се върнеш оттам е, като крачка назад, която правиш, ако не вземеш със себе си поне малко от необятността на морето, чистотата на тревата и уважението на човек към човека.
   
    „Напред и назад” понякога е като „надолу и нагоре”. Човек сам определя дали назад ще бъде и надолу. Но човек не бива никога да забравя, че има и „напред”, че това, с което е свикнал, не е „последната спирка”, „крайната точка”, а само стъпка по пътя, част от движението, че трябва да има движение! Напред или назад – някъде там всеки намира своето място, но ако спре движението, ще загуби своя смисъл!
   
    Дали Алеко е поставял знак за равенство между „До Чикаго” и „Напред” (все едно да каже „Напред и обратно към България”)? Не знам. В моя личен път, пътуването до Англия бе крачка напред. Бих искал връщането в България да не е крачка назад.
   
    Далеч съм от мисълта, че Англия е единствената нормална и красива страна, която си струва да посетиш, ако имаш излишни пари. Всеки има право на лично мнение, на лично впечатление. Не мисля, че там всичко е съвършено. Но смятам, че ако човек (страна, народ) се стреми към постигане на някакво съвършенство, не е зле да се обърне за съвет към англичаните – онези рижави, луничави образи, или поне да посети Лондон. След това, може спокойно да продължи своя път към съвършенството, по начина, по който го разбира, в сферите, които го вълнуват, с хората, които обича. А те – англичаните – не ги мисли! Те са си добре, независимо дали ги уважаваш или не. Дали ги обиждаш или им се възхищаваш. Дай им биричка, две, после мачле... Те имат и работа, нямат време за шумни купони, безсънни нощи, те бързат. Хората нямат време, вървят напред, а БГ се връща назад...

Добави във Facebook   


Снимка 1Снимка 2
Снимка 3Снимка 4
Снимка 5Снимка 6

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до Великобритания
Цени на билети до Великобритания
Избрахме за вас...
Пътепис
Нашето предложение...
Оферта - ПЕРЛИТЕ на ИТАЛИЯ
ПЕРЛИТЕ на ИТАЛИЯ

   Цена: 739 лв.

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Европа | Великобритания | Международни екскурзии | Напред и назад - до Лондон и обратно
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info | 
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2020. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com