dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Сряда, 21 Август 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:136
  Новини:825
  Снимки:2038
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3787
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   Гърция
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  На „Стоп” през времето...
  Публикуван от Rainy на 28 Октомври 2009 г.
  Този пътепис е прочетен 3698 пъти, рейтинг: 1.44

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Екзотично пътешествие"

    На остров Самотраки
   
    Тук лесно е да се събудиш Бог
    и кодът за безсмъртие е ясен -
    животът не е едноок циклоп,
    Фенгари е пред теб – земя и песен.
    И толкова е синьо… И трепти.
    По вените пролазва и набъбва.
    Пропукват се ненужните стени –
    сама съм си причастие и църква.
    И шепна със чинарите по здрач.
    От векове солен ветрец ми шушне…
    Фиала вино в залеза разлях.
    И шумоля с кенарените фусти.
    Прокарай пръст по струните, запей.
    Омръзнаха ми стихове-енигми.
    Таверна е светът, а ние с теб
    платихме за покривките си чисти.
    И камъкът, от жега побелял,
    закотвил ми е времето в морето.
    Ако се случи утре да умра,
    във шепа фосфор на брега ще светя.
   
    Нямам никаква представа за повода и причината Лили Качова да избере именно това географско местенце (ако окултно и омагьосващо духа вселение може да се назове с прозаичната дума „география”), за да излее поетичния си талант, но имам съвършено точна идея защо аз предоставям последния на вниманието ви. И тя е елементарно обяснима – взех решение да „бучна” това произведение на изкуството (продължаване на собствените ми традиции) точно там, на върха. На Фенгари. И не само това, но за „това” накрая...
    Бучването как да е като идея – всеки луд с номера си, но начинът не беше как да е, а като поскитам из Егейска Македония (бившите български владения) на „стоп”. Именно на „стоп”! Да де… Някои с номерата си само, а други с цяла програма... Няма да обяснявам подбудите си, защото писанието ми ще се превърне в трактакт на свободолюбието и не само, а директно ще ви потопя в историята. Която история започна с намерението да бъде осъществена дори и самостоятелно, но да не повярваш, намерих съмишленички за каузата си (последното е за замазване на положението, което иначе би се нарекло с доста по-драстични дефиниции). Коментар на мача от сърдечна приятелка: „Кой откачен си успяла да навиеш да се свира и нощува с теб по канавките!” Доверие...
   
    Което доверие аз обикновено оправдавам, когато съм отговорна за други хора и съответно направих изключителна подготовка като информация – всякаква, включително и резервации. Не че не се обърка почти всичко, което можеше! Силно подозирах, че има шанс да се случи подобна караманела предвид времевите разписания, с които трябваше да се съобразим, но бях решила, че ще експериментираме на място съобразно ситуациите, които заваляха и буквално, и метафорично една след друга...
    Буквалните са ясни – един красив дъжд започна да ни пере още на тръгване, така че стопирането стана силно проблемно. Не защото не можехме да се опаковаме с найлоните, но хората трудно жертват тапицериите на колите си за мокри кокошки. Имаше и още един деликатен момент – фериботът от Александруполис до Самотраки тръгваше точно в 16,30 и със сигурност нямаше да чака артисалите поради атмосферни условия стопаджии. И след като приятелите ми априори ореваха орталъка и ми проглушиха ушните канали да съм понякога И разумна (шокиращото беше, че майка ми философски прие всичко, но явно вече ми е свикнала, горката), аз като примерно момиче (!) взех примерното решение (!) за автобус от Хасково до Александруполис. Груба грешка, която поредно доказа, че разумът далеч не винаги е правилния избор...
   
    Дали по сигнал (най-вероятно) или по друга неведома причина, нашето превозно средство беше спряно за генерална проверка за трафик на наркотици или каквото там, за която цел ни замъкнаха до граничен пункт Капитан Андреево, без право на обжалване или индивидуален подход – всички в кюпа! Разпарчетосаха автобуса на съставните му части (нас също, впрочем), което прати по дяволите намеренията ни (и резервациите), а аз чудесно знаех, че следващия ферибот и единствена връзка с лелеяния остров е след два дни...
    Междувременно ме сюрпризираха по телефона за стачка на всички фериботни гръцки линии, което ме накара да вдигна ръце от всякакви конкретни намерения и оставих великия план Б – импровизациите, да влезе в сила. За отказване дори и не ми хрумна да мисля. Реших, че ако трябва, ще стопирам някоя яхта или поне рибарски мини-траулер...
   
    Само че когато няколко часа по-късно след тарашенето се стоварихме на порт Александруполис, който ни посрещна навъсен и мокър (но далеч не толкова подгизнал, колкото бяхме самите ние вследствие на потопа, който се изсипа над нас с пристигането ни), морските съдове направо на опашка ме чакаха! Фериботът (не е имало стачка) беше заминал преди половин час. Следващият – след две денонощия... Островът беше на една ръка разстояние (само привидно – пътят до него е 2,5ч с ферибота), но недостижим. За спане на плажа не бяхме особено подготвени, така че се наложи да помаршируваме за някакъв подслон. Вечерният град ни зяпаше любопитно, докато търсехме някоя domatia (стая под наем) или хостел. Започнах да се забавлявам с абсурдните ситуации и когато нахълтахме в едно рок-бистро за поредното питане – практика е там и знаех за нея, яката музика на Purple и Rainbow, усмихнатите момчета и предложените ни текили просто така, като жест към нас и излъчването ни, ме накараха да ми заври кръвта и определено да се засмея. Вътрешно...
   
    Все пак се докопахме до подслон, който не уважих много-много и пребродих мократа и много красива нощем крайбрежна алея с Александруполския си фар, а на следващия ден отново, със странен ентусиазъм, пребродих няколкокилометровото пристанище, със странните помисли да кандардисам някой да ни закара до острова. Вафли намерих! И защото не ни свърташе на едно място, поредната спонтанна идея се набута в подкорието ни – да „скокнем” до Кавала и да се върнем на следващия ден за ферибота. Естествено, на стоп. Естествено, трябваше да прецапуркаме града до изхода му, естествено пеша. И естествено, поредната идея ни щукна, когато съзряхме очарователен хостел на брега на морето и когато договорихме приемлива цена със собственика, зарязахме багажа си там с идеята да останем вечерта, но преди това да осъществим разходката си до Кавала и да се върнем. „Разходка” от има-няма 170 км... И юруш на маслините!
    Почти веднага попаднахме на „дивак” от нашата кръвна група, който пришпори джипа си със скорост, която ни позволи да кацнем в Кавала за час и половина. После ни отне още час, за да се смъкнем от магистралата, но това са подробности от пейзажа... Защото Кавала, признавам, е очарователен град! Смесица от типична средиземноморска архитектура, пристанищна атмосфера, старинно излъчване... И доста меркантилизъм, което е нормално. Фериботи почти непрекъснато заминаваха за остров Тасос, а в далечината се мъжделееше нашият Самотраки. И бъкано с българи! Погледът ми попадна (има си хас) на върха на един от хълмовете отсреща, плътно долепен до морето, където древна крепост буквално ме дръпна в тази посока. С основание... Независимо от властващата и тук суета на цивилизацията, използваща дивидентите на историята, цитаделата на Кавала, строена пред първата половина на 15 век върху руини на византийския акропол на Христуполис (предишното име на града) дава имагинерното усещане, че си в българско кале, но това е друга история...
   
    Нямаше време за повече глезотии. Наложи да хукнем обратно, ако не искахме раниците ни да нощуват комфортно, а собствениците им в някоя канавка на магистралата. Несигурни вече в каквото и да е, все пак възнамерявахме на живот и смърт да се докопаме на следващия ден до митичния ферибот. И дори успяхме! В разтворения му търбух започнаха да потъват едно след друго превозните средства, а ние на тагадък се изнесохме директно към горната, ветровита и пуста палуба, като пренебрежително подминахме луксозния и топъл салон. Странно ми е поведението на хората вътре. Не виждам как човек може да свикне и да приема като даденост с безразличие усещането за отдалечаващия се бряг, и за пяната под порещия водата морски съд, и за летежа на птиците по вълните, и за безвремието в безбрежието...
   
    Пропуснах един детайл. Една от многобройните мистики на Самотраки (някои като общото с нашата Родопа планина, или Орфей и траките изобщо няма да подхващам, че ще стане страшно) е, че той почти непрекъснато изчезва от хоризонта на континента. Защо, трябва да попитаме Боговете (или метеоролозите), но е факт, че гледаш в неговата посока и няма НИЩО! Затова, когато започна да изплува от небитието, падна сериозно кокорене от наша страна. Първо пробиха върховете му, все още в мараня, а след това и крайбрежието, потънало в слънце и зеленина, докато накрая целият грейна в своето диво великолепие. Един остров, запазил се именно като остров на магиите, легендите, самобитността, чистотата (във всеки един смисъл – гостите му, а и местните го наричат pure), красотата, свободата. Единственият остров на тази държава, подминат от вълната опошлен туризъм и посещаван от хора с малко по-различни разбирания за света. Разтоварихме се в порт Камариотиса и се наложи да вземем едно от няколкото таксита до нашето селце Терма (15-те километра не ни бяха проблем, но все пак не знаехме къде точно отиваме – това е нещо като тип вилно поселище, пръснато в подножието на планината, отделно вече не ни чакаха, а и щяхме да замръкнем). Бяха ме предупредили, че на острова не говорят английски, а само немски, но аз си свирках курназ – бях започнала да го уча скоро, щях да се справя. Наивница! Запецнах като магаре на мост и се одървих при първите реплики на шофьора... Хубаво, че носех разпечатка на адреси и всичко, иначе щяхме да я вапцаме на езика на глухонемите. Още един топъл детайл от този топъл (в другия смисъл) остров – почти всички се познават. Човекът набра нашата хазяйка, за да я предупреди и бойната гъркиня дофтаса минути, след като се озовахме на територията на нейната domatia (за красивите й зелени акценти мога да говоря твърде дълго... Всичко беше отключено, впрочем... Успях как да е да се разбера с нея на кьопавия ми немски (имам обаче ръце), захвърлихме всичко и хукнахме към „центъра” да проучваме къде сме, какво сме, що сме. Искахме да се доберем до прословутите термални извори и да се цопнем в тях на лунна светлина, без да имаме на идея какво представляват, а и интересна преживелица ни очакваше на следващия ден – издрапване до връх Фенгари, като относно маршрутът за него пък съвсем си нямахме хал-хабер на идея, освен че отправната точка е Терма, а после пътеката става имагинерна...
   
    Личностите с по-особени възприятия вярват, че нищо случайно няма... Случайно и аз така считам, затова приехме като манна небесна срещата с един неслучаен човек. Докато зяпахме миниатюрното селище, съвършено пусто откъм хора за сметка на невероятната растителност, налетяхме на млад мъж, спортно облечен и с очевидно същите занимания. Със засилка и думите English, Deutsch? (все едно го говоря последния, ама карай…) на юруш го атакувах и бях елегантно стопирана с усмихнатия отговор: „Карайте по-добре на български!” Оказа се водач на група, която същия ден е изкачила митичния първенец на острова. Знаех за нея, защото бях направила сериозно проучване, преди да пусна във водовъртежа на тази авантюра и други хора, освен собствената си твърда чотура, дори ми се мотаеше идеята да се присъединим към тях, но оплаквания към Гранична полиция или по-скоро до Арменския поп, моля! Човекът (най-вече в преносен смисъл) заряза пътя си и ни заведе и до минералния басейн (грубо изсечено в земята корито, ако трябва да сме точни, но за това после) и до началото на подхода към Фенгари. След като изрази обосновано съмнение дали ще се справим – сами, в стръмен и силно пресечен терен, при динамични и нестабилни атмосферни условия, съвършено детайлно ни разказа откъде и как да преминем, какво ни очаква, вода къде за последно, уловките на пътеката, откъде започва, как продължава, видимите и невидими маркировки – всичко, от което зависи живота ни. Обясни и кой е нашия връх и как да го разпознаем, защото ние идея си нямахме къде отиваме (още помня как се въртях сама като изоглав пумпал, без да мога да идентифицирам Голям Кадемлия в нашата Стара Планина), дефинира ни и часови ориентири за преходите. За финал отсече: Ако не стигнете за 5 часа билото, забравете за върха, иначе ще артисате горе! Примамлива перспектива...
   
    Падналият от небето (или повикан от Божествата, кой знае) планински инструктор ни пожела успех и отпраши да релаксира (а нашата тумба да си троши главите, щом толкова държим), а ние смело надникнахме в постройката, приютяваща митичната термална течност. За потапяне в нея се искаше още повече дързост, по-точно липса на цивилизованост, но това да искаш от нас. Коритото сякаш не беше мръднало от хилядолетия. Една от най-известните легенди за острова касае точно вълшебната сила на термалните води (бездетните вярват на всичко, което може да им донесе щастието на живота им) и по-точно Александър Македонски, роден през 356 г. пр. Хр. в Пела , столицата на македонската държава. И още – че именно тук Филип и Олимпия се срещат и влюбват при посвещението си в мистериите на Кабирите. Че майка му като девойка, принцеса на Епир, е била изпратена като първа жрица да участва с други хетери в поредния ритуал „Тайнствата на Кабирите" в храма светилище на о.Самотраки. На този ритуал били зачевани хора, полубогове и богове... Определено целта ни не беше да се възползваме от магическите последици на изворите в Терма, а просто бяхме решили да се потопим в емоцията. Докато се плацикахме в първобитното корито на свещи (оставени от добри и откачени като нас люде) и челници (за несведущите – бучнати на челото тип миньорски лампи, предназначени да спасяват баир-будалите в нощните им изцепки), очаквахме някой от Боговете да ни навести и сподели с нас патрончето огнена вода, което предавахме от ръка на ръка, но нещо се въздържаха. Като се има предвид интригуващия следващ ден, подбрахме по някое време парцалките си и леви-леви на лунна светлина се отправихме към зелените си покои.
   
    Признавам си без бой, че водачът здраво ни беше ошашкал, а може би това му е била целта – очевидно беше, че не може да ни спре, поне да ни предпази очевидно е искал, ако се намира все пак някакви наченки на сиви клетки. Спътничката ми (третата дама отказа да ни придружи поради лични причини и гушна сладко възглавницата, докато останалите две брояхме звездите в мразовитото утро) дори на 50% се беше настроила за бивакуване някъде горе, под открито небе, но аз подобни варианти твърдо не спрягах! Не защото ми пречеше количеството акъл или не се е случвала друг път сходна опасност, а просто нямах желание останалата долу аверка (твърд нелюбител на екстремните диващини) да вдигне острова на балон и после да се чудим как да плащаме таксата на хеликоптерните спасителни бригади... Затова направихме една мазохистична времева програма, включваща излюпване в неистово ранни доби, а впоследствие и темпо, което не допусна (по наш избор, разбира се) протяжни почивки, освен погледи към съпровождащите ни кози, минутки за една вода (понякога в някакви странни или нормални пози) или просто за една усмивка... Всъщност, нямаше насилие над природата ни и се чувствахме прекрасно! Следвахме стриктно инструкциите, кокорехме се с N очи да не огелпим пътя, само където не ми стана ясно как не се изтрепахме от спъване, докато правехме 180 градусови виражи, за да надничаме ту към отдалечаващата се морска шир долу, ту към плътно заобикалящите ни стръмни скатове, ту към чистите (във всеки един смисъл) реки, ту към очакващите ни високо горе урви и зъбери, покрити с мъгла...
   
    Усилията ни се възнаградиха. Оказа се, че с час и половина изпреварихме даденият ни за ориентир „график” относно билото. Въртяхме се десетина минути като ветропоказатели около собствената си ос, омагьосани от всичко, което съзирахме. На юг беше опнал снага съседният примамливо-опасен рид, а запад ни очакваше нашата цел. И пак юруш на маслините! В момента, в който се измъкнахме от последните дървесни насаждения и прецапуркахме отсечката с огромния (с бодлите си) клек, влязохме в алпийската част, където маршрутът се оказа прелюбопитен. Освен наистина сериозния дик, не ми се беше случвало емоцията да катеря от кота нула, тоест морското равнище, директно и здраво нагоре към планински първенец, теренът се състоеше само от морени, и то разтрошени и поддаващи се на натиск. Вулканичният произход на масива го предполагаше, но едно на теория, друго е да те заобикалят пропасти, които заобикаляш по строго определена маркирана мацнати камъни с червена боя, по-точно) „пътека”, от която ако се отклониш и на метър или не уцелиш здрава почва, рискуваш директно да си пиеш вечерта питието с Боговете.
   
    Тук е момента да споделя и следващата от плеядата легенди за острова.
    На гръцки „Фенгари” означава луна, и според споменатата легенда ако изкачиш върха в такъв момент, ти се изпълнява едно желание. Романтични типажи – и професионални планинари, и случайни хипита понякога правят опити да покорят Фенгари при пълнолуние. Онези, които се съмняват от опасността, е добре да отидат още малко на изток, при Фониас. Нагоре по речната пътека освен едно великолепно езеро под водопад, ще намерят възпоменателните плочи на загинали в района алпинисти... Не искахме да се присъединяваме към тях и пълзяхме наистина бавно и внимателно, а и да искахме, не можехме да търчим. На места „пътеката” минаваше буквално на сантиметри от бездната, което в съчетание с хлъзгавия и неустойчив терен и търкалящи се камънаци каляваше сериозно психическото ни здраве, освен физическото, което трябваше да впрегнем не на шега. Прибави се и още един „красив” момент – гмурнахме се в мъглата, която съзирахме непрекъснато при изкачването и е обичаен спътник на върха. Дори определението не е мъгла – плътна и сива пелена под формата на шапка и със същата форма на ореол, станала култова дефиниция за Фенгари. Освен рязко намалялата видимост и температурата на въздуха стана „красива”. Леденият въздух буквално ни пронизваше до кръв. После се оказа и че газта в запалката ми е замръзнала. Само че луд умора няма, та и ние... Продължихме право нагоре! Уж го играех водач, но това само привидно. На моменти спирахме да си съберем мозъка (ако такова чудо е налично изобщо) откъде да минем, както и да поемем дъх, най-вече психически и най-вече аз, но мълчах като пукал. Партньорката ми беше определено по-устойчива...
   
    Затова и когато достигнахме премката (или една от няколкото, по-точно) под върха и видях скаличката, покрай която трябва да преминем, спрях и започнах да мъдрувам. Другата мацка се покатери горе и си подаде носа, за да види какво ни очаква, но видя едно приказно Нищо. Освен пропасти, разбира се. Реших, че още не е време за „утре” и е рано „във шепа фосфор на брега” да светим, затова взех решение да спрем дотук. Нищо, че върхът не беше на повече от час от нас... Плавно увеличаващата се аерофобия, борена с всякакви рискове и жестоко сритвана от мен последните години, започна да си показва зъбите, но аз разсеяно изтъкнах като причина „само” гъстата като кисело мляко мъгла– споменах какво би се случило, ако се обърка пътеката, по-точно камъните, а съседните червени петна просто не се виждаха, както и абсолютно вледеняващия вятър, а и въже не ни се намираше (и да не се изгубим взаимно, а и ако щяхме да се трепем, твърдо нямаше да е индивидуално). Само да ме упрекне някой отново в липса на разум, зъбките му ще счупя!
   
    Настанихме се някак на един квадратен метър, навлечени с всички възможни дрехи и въпреки това умиращи от студ, признавам. Отгоре на всичко бях забравила ръкавиците (за сметка на милион други глупости) и в употреба влязоха резервните чорапи и на двете ни, комфортно нахлузени и предизвикващи истинско забавление. И какво от това? Защото... Жестоко усещане беше! Две българки, сами, на „кънда в дивия” и на „майна си Райна”, кацнали между две пропасти и където в Тринадесета песен на „Илиада” Омир в „Битка при корабите” е написал:
   
    Зевс щом до черните кораби пусна троянци и Хектор,
    там ги остави беди и тегла да понасят без отдих.
    После обърна очи лъчезарни в обратна посока,
    вгледан далеч към родината на коневъдци тракийци
    5. и на мизийци, прочути във бой ръкопашен, и още
    на млекоядци, добри хипомолги, на честни абийци.
    Той не отправяше вече очи светлозарни към Троя,
    смятайки в свойта душа горделива, че никой безсмъртен
    няма да тръгне да брани троянци или пък данайци.
    10. Бог Посейдон земетръсец на стража внимателно бдеше
    и със почуда следеше войната и битката, седнал
    сам на най-горния връх на гористия Самос тракийски.
    А многоизворна Ида оттам се откриваше цяла,
    също градът на Приам и ахейските кораби в стана.
    15. Там, от морето излязъл, приседна със жал за ахейци,
    тъй от троянци притискани: силно на Зевс се разсърди.
    Тутакси почна от стръмния островен връх да се спуща,
    крачейки бързо; дърветата и планините високи
    цели трепереха, щом Посейдон си раздвижи нозете.
   
    сгряват вкочанените си кокали с патронче домашна българска ракия и четат на глас една българска поетеса... Защото именно тук поставих стиха на Лили Качова, комфортно „заклещен” сред хилядолетните морени. Убедена съм, че се чувстваше добре! Направо виждах как Омир гледа изпод вежди „нахалството” ни и протяга врат да надзърне в белия лист, за да разкодира шумоленето на кенарените фусти...
    Повече от час време откарахме на това изключително странно, но омагьосващо място, защото след поезията се намесиха някак естествено в разговора общохуманни ценности и още какво ли не. Ще премълча деликатно относно развихрилите се теми накрая за мъже и любов, за да не се излагаме като кифладжии със земните си слабости, след като проглуших тъпанчетата ви с възвишености, макар че...
    Макар че не знам дали тук е лесно „да се събудиш Бог”, обаче със сигурност човешката мая се тества, и то в най-висшата си степен и форма.
   
    След като погалихме крачето на Фенгари и дръпнахме за тогата Посейдон, с обещание да им замъкнем пак някой стих, а те да ни пуснат в скута си, наложи се да помислим и за връщане, което се очертаваше да е като па-дьо-дьо в леко неелегантен стил или на поне пет опорни точки. Подробностите от екзотичното ни спускане ще ги спестя, което все пак, независимо от интересните атмосферни условия, завърши благополучно и с усмихнат поглед назад, независимо и от опасността да си счупим вратовете, докато зяпаме убийствените гледки от върха, вертикално надолу, към морската [пяна, охраняваща ревниво тайните на вулканичния колос...
    След 12 часовия преход с обща денивелация от 3200 метра буквално се размазахме на чаша узо и гръцка салата в съвършено непретенциозна градинска таверна, а после блажено се пльоснахме в неугледното, миризливо от сяра и горещо корито с термални води. Искрено вярвам, че не очаквате да ви сервирам нагледен материал от там!
   
    На следващия ден не сколасахме да отидем с аверките си до набелязаните местенца – и уникалното светилище за ритуали на Боговете, и уникалните водопади, и уникалната статуя на Нике, чийто оригинал е на съхранение в Лувъра, но така или иначе съм обещала още една творба и на Омир, и на Посейдон, за да ме пуснат в покоите си, да не говорим, че другите „ридчета” направо си плачат за траверс и експеримент, а и идеята за, която е култова за този остров, сериозно ме е обзела, така че го оставих за следващия път. Пък кой знае, може да последвам особено интригуващия повик на един от обитателите му...
    Все пак попътно и планирано спряхме до останките на Стария град, но островът си брани ревниво светините и не успяхме да се докопаме до руините (признавам, че сериозно спрягаме идеята да се промушим през теловете и офроуд нагоре да го превземем, но уважихме забраната). За сметка на това попаднахме на изключително омагьосващо и реално нищо не значещо местенце, където си спретнахме и пикник, но този хилядолетен кей излъчваше такава свобода със своя път към хоризонта, че определено човек полита и без помощта на прелестния и достатъчно бурен вятър...
   
    Да казвам ли, че до пристанището се добрахме отново на стоп или е излишно? В какви ли не машинарии се навирахме по пътя ни, но последната изби рибата! Пикапът, на чиято каросерия се метнахме, беше яко мощен, а собствениците му очевидно усетиха от какво имаме нужда и дадоха такъв ряз на скоростта до дупка, щото раниците се запремятаха на воля, а барабар и ние с тях и то така, че да не знаем на кой свят се намираме. Пичовете с усмивка ни стовариха като чували с картофи на порта, а ние се осеферихме с известно количество бира, споделено с тумба български „хипари”, връщащи се към цивилизацията след бягство, подобно на нашето. Всъщност, немалко наши сънародници с по-особено съзнание скитат там, нарамили или само спални чували, или велосипеди. Някои картини определено трогват!
   
    Докато наблюдавахме как се пълни отново търбуха на ферибота, палубата този път се зае от нашего брата емоционални сънародници, а истинските ни – споменатата тумба „хипита”, наобиколиха едно стекче с бира, което до Александруполис успешно приключи, с някоя с и друга невинна жертва. Признавам си, че не можех да откъсна очи от отдалечаващия се остров, но обикновено така се случва, когато сърцето тупка в по-особен и учестен ритъм...
   
    Само където на следващия ден (и след утринното кафе на пустия плаж) ни предстоеше връщане с неизвестно протичане и изход, а твърде желателно беше този път да няма изцепки, за да не си смучем оправдания пред работодателите по телефона. Интуицията ми, обаче, не ме излъга и стоп-ът в Гърция определено беше отново страхотен. Един лекар на път за консултации в Ксанти ни откара до магистралата, където той пое на запад, а ние заехме позиция в посока България. Леко деликатна ситуация, защото стопирането на аутобан е забранено и щяхме да я втасаме не на шега, ако беше минала полиция, но ни се размина. Поредният късмет и странно спиране – един ТИР наби спирачки и се изнесохме с междугалактическа скорост съм него, чудейки се къде ще ни побере и трите с камарата багаж, но трябваше да опитаме да го убедим, естествено. Не се наложи да се плюнчим особено. Човекът усмихнато ни натовари, с уговорката една да заеме почетното място до него, а две от нас да залягат зад завеската при полицейските пунктове. Шофьорът се оказа руски преселник и се наложи и този език да влезе в употреба, но усилията и разговорът определено си струваха – от трафика на албанци през Янина, на които е бил свидетел, чак до класическото руско кино. Когато ни остави на 50 км от границата, ни връчи буркан мед собствено производство и ни пожела сърдечно успех и безпроблемно прибиране. Как няма да се кефиш на магията на стоп-а! След минути ни качи още една кола – отново гръцка, и вече бяхме на родна територия, където виснахме на 15 километра от Свиленград, но в обратна посока, за да очакваме благоволението на българските водачи на МПС-та, обаче притеснения определено нямахме вече.
    И отново един неочакван детайл искрено ме очарова! Забелязахме две фигури, и те с раници, да се придвижват към нас. Спътничките ми се ошашкаха, че ставаме много, а пък ако застанели пред нас... Аз се опитах да им обясня за етиката на стоп-а, която етика не се наложи да се прилага, обаче. Оказаха се двойка младежи, пътуваща от Естония към Гърция. Веднага ги коригирах, че са омотали посоката, макар че табелата беше огромна, но човек греши, особено в съвършено непозната страна. Само че те знаеха. Бяха се разходили до нас просто да ни кажат „Hello” и да се снимат с нас за спомен. Светоусещане...
   
    Преди да ви „отведа” окончателно в България, ще ви върна отново в Кавала и то горе, на нейното кале, а причината е, че в раницата си бях скътала още едно специално произведение...
    Защо него, не питайте! И на самия автор (от който етично поисках разрешение за идеята си) не можах да дам обяснение. Трудно, по-точно невъзможно е да се дефинират чувствата (а и не е нужно да се опошляват с анализи), а те за добро или лошо са водещото ми начало, а не рациото. И той беше моят категоричен избор в това скитане през и във времето. За разлика от първата творба за тази нямах никаква идея къде точно искам да я поставя, но разчитах на интуиция и вътрешен импулс. И той бликна, когато видях кацналата на върха крепост. Стори ми се достатъчно екстравагантно (и не само) да оставя това размазващо сетивата съчинение именно с тази тематика именно в цитадела, строена върху византийски руини и с развяващ се гръцки флаг...
    Харесах си ненатрапчиво и закътано дърво (мисля, става за бебешка люлка…) под една от бойниците и внимателно, но здраво забих това острие на словото и сърцето от Един Български Поет.
   
    Нани ми, нани, гълъбе!
   
    Нани ми, нани, гълъбе,
    сетното чедо на мама!
    Късно те, сине, добихме,
    в черното време на бягство.
    Мляко гръдта ми не дава,
    гладно си, пиле, и плачеш.
    Гони ни хищна потеря,
    сабите искат кръвта ни!
    Вярвах, че здрав ще пораснеш
    в Българско - силен, свободен!
    Бяла невеста да водиш,
    дребни дечица да имаш,
    майци очи да затвориш...
    Тихо, замлъквай, детенце!
    Близо са турците! Идат!
    Твоите братя петима
    с трите ти мили сестрици,
    слънцето вече видели,
    живи те трябва да стигнат!
    Татко ти, рожбо, не може,
    жалост му кърши ръцете -
    аз съм те, мама, родила,
    моя е черната орис!
    В Странджата под зеленика
    ручеи ще те накърмят,
    мъхове ще те повият,
    птиците ще те приспиват...
    Нани ми, нани, гълъбе!
   
    Аз няма да коментирам. Хората, които го откриха или щяха да го направят (не бях планирала стълпотворението от сънародници, заляло егейската крепост) вероятно сами ще си го направят. Вътрешно.
    Позволих си да напиша и един послеслов. И може би, може би тези думи, литнали в пространството, ще променят поне с една идея този жесток и зъл свят. Знае ли човек...
   
    И не защото е исторически обосновано да бъде този текст точно тук, и не защото има някакво значение чия е в момента равнодушната към собственост земя...
    А защото през погледа на един обикновен Човек ТЕ спират да са една историческа статистика, и защото една такава кървава дан да бъде спестена, си струва усилията на който и да е живот.
    Дано Господ е дал мир на духа им! На всички тях, съвършено невинните, платежното средство в сделките, наричани безчовечие...
   
    От групата българи, оставили този стих тук
    Май, 2009 г.

Добави във Facebook   


Снимка 1Снимка 2
Снимка 3Снимка 4
Снимка 5Снимка 6
Снимка 7Снимка 8
Снимка 9Снимка 10

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до Гърция
Цени на билети до Гърция
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Европа | Гърция | Екстремен туризъм | На „Стоп” през времето...
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com