dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Петък, 06 Декември 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:520
  Оферти:98
  Новини:838
  Снимки:2038
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3791
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница

Пътепис
Флаг   Мексико
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Из Мексико - (не)миТи, клети, (не)драги...
  Публикуван от admin на 05 Февруари 2008 г.
  Този пътепис е прочетен 3615 пъти, рейтинг: 4.40

  

    Добро утро/ден/вечер на всички. В следващите редове и страници ще се опитам да вместя най-важните събития и впечатления от мексиканската ми одисея между 19-ти Декември и 9 Януари. Не претендирам за оригиналност или изчерпателност-просто събирам спомени (и липса на такива). Дано драсканиците ви харесат...
   
    Мдам, цялата патърдия започна с купуването на автомобила. Подобно на други случаи на перфектно организирано пътешествие, до последния ден нямахме ни най-малка идея с какво ще се придвижваме из необятната мексиканска територия. Един ден преди уреченото заминаване чудото стана-мексиканецът купи ван (Chrysler Town&Country-доста прилична машина). Единственият проблем както се оказа впоследствие бе високата консумация на бензин - „Крайслер-ът” гълташе гориво като роден селски алкохолик 75 градусова пърцуца в 11 сутринта-демек по много и неспирно.
   
    Тук забелязвам, че стройно подредената ми мисъл се отклони от един от фундаменталните факти, а именно с кого пътувах. Приключенците бяхме трима-аз, единият от френските ми съквартиранти и един мексикански приятел. Като цяло бяхме сговорна дружина... Та с песни и закачки поехме към неизвестното. Първият ден трябваше да станем рано и да сменим гумите на колата и същевременно да довършим някои формалности около регистрацията. Резултатът-загубени 6 часа и каране по тъмно из луноподобните мексикански пътища на Сонора (един от северните мексикански щати). Говорейки за организацията не мога да не спомена, че се движехме без карта на Мексико, без телефон, само с една резервна гума и разбира се без никакъв допълнителен резервоар с бензин. Тези наглед дребни недоглеждания ни костваха доста нерви и пари по-късно. Но всичко по реда си...
   
    Първото нещо, което се набива на очи в северно Мексико е границата. Мексикано-американската граница е не просто вододел на две държави. Не, не, не-границата си има собствени канони, език и култура (тук проговаря опитът ми от доста други държави). Американците, например, всячески се страхуват от инвазия на нискоквалифицирани мексиканци (донякъде с право). В отговор на тази заплаха, чичо Сам е построил ограда/стена, която се простира от Тихуана та чак то Тексас и отвъд. Тези от нас, които си спомняме дори бегло историята с Берлинската стена, знаем, че подобни мерки са само козметични. Може би американците се чувстат по-сигурни и защитени, но истината е, че стената е фарс. Казват, че земята под Тихуана е като швейцарско сирене (миризмата е по-скоро на български клозет). На ум се питам как триметрова ограда в средата на пустиня може да спре някого, особено изобретателен индивид като мексиканеца. А истината е, че американската икономика би понесла сериозни щети от липсата на мексиканците (любопитно ще е да се види колко американци са готови да работят в McDonald’s на 5$ почасова заплата и без осигуровки). Пак се отнесох...
   
    Границата си е все същата по продължение на 200 километра - това, което се променя е пейзажът. Мексикали е пустинен град и колкото по на изток пътува човек, толкова повече пустинята преминава в планини. Планини е вероятно пресилено: по-удачно е да кажа голи чукари, тъй като освен някой кактус единак, друга трънка не вирее в този суров климат.
   
    Тук е мястото да обеля и някоя (не)добра дума за мексиканските пътища. Пътищата в Мексико се делят на две категории-платени и (колко трудно е да се сетим) неплатени. Изводът от пътуването-избягвайте неплатените, ако имате възможност. Убеден съм, че Нийлс Армстронг е стъпвал по по-равни, безкратерни и ненадупчени повърхности на Луната. Всъщност най-близкото сравнение, което ми идва на акъла е междуселски български път (например между Марково и Първенец).
   
    Платените пътища са друго нещо-изрядни, поддържани, с пътни знаци, маркировка и т.н. Позволявам си да се върна към споменатата мексиканска изобретателност. На всеки стотина километра от платения път има будки за събиране на таксата. Те обикновено са белязани от дълги опашки от автомобили, камиони и автобуси. В услуга на нетърпеливия водач на МПС край пътя винаги стои гвардия от местни селяни, които срещу цената на пътната такса са готови да ви прекарат през „алтернативния” маршрут. След като заверата е скрепена със съответната сума обикновено следва пет до десет минутни слаломиране из заобиколните черни пътища през близко разположените поля. Накрая обаче усилията се увенчават с триумф-парите отиват директно за стимулиране на местното население (и индиректно за укрепване водещата роля на мексиканската алкохолна индустрия). Ние сме също доволни, тъй като на връщане знаем как да избегнем плащането на такса и/или на местните изобретатели. Заключението-мексиканците са като нас българите: проявяват завидна фантазия и правят дори невъзможното, за да прецакат бюрокрацията. Но бюрократите го заслужават, нали?!?!
   
    Първата спирка (макар и кратка) бе Puerto Penasco. Пеняско (не, не Пиянско:) е малко курортно градче, в което отскоро американците и богатите мексиканци изливат солидни суми под формата на хотели, заведения, супермаркети. Най-естественото сравнение е българското черноморие, НО в Пеняско се строи с мяра. Въпреки очевидния бум, няма и следа от презастрояване. Гледката на кални пътища и бетоновози летящи на пета скорост също липсваше. Тайно ме обхвана носталгия по Слънчев бряг....
   
    Между Пеняско и Каборка (град в северно Мексико) се намира може би най-странната магистрала в целия свят. Логиката предполага движението по пътищата да бъде устроено с маркировка, пътни знаци и правила, към които шофьорите се придържат. Но как тогава се кара по нелогична магистрала? С мноооооого дупки?!?!
   
    Споменатият път е бил магистрала (на картите все още е) преди около....хм....доста години. Времето и пустинята постепенно изяждат асфалта по краищата и по този начин магистралата се оказва с 3 ленти вместо с 4. Още по-фрапантно, обаче, всички осеви линии и контури са прекъснати, което на практика позволява шофиране и изпреварване във всяка една лента. За да довършим парадокса, пускаме трафика в двете посоки. Интересно, нали? Благоразумието на мексиканските водачи установява някакъв вид ред-едната крайна лента се придвижва в определена посока, а другата крайна-в противоположната. Що се отнася до средната-тя е определена за изпреварване в двете посоки. Гледката на шеметно идващ насреща ТИР е сигнал (и то убедителен) за прибиране в собственото пътно платно и преустановяване на по-нататъшни изпреварващи маневри.
   
    Ден две от около-Мексиканската разходка премина под знака на културните мероприятия. Сутринта посетихме Магдалена де Кино-малко и спокойно северняшко градче с богата история. Тук например е роден и пограбан Луис Колосио-кандидат за президент на Мексико през 1994, убит по време на предизборен митинг в Тихуана (мястото на покушението не бива да ви учудва, но за това после). Гробът на Колосио е чист и грижовно поддържан. Интересна подробност, която допълва трагедията е, че съпругата на Колосио умира същата година от рак (оставят две сирачета). Поне от изказванията му, Колосио спечели симпатията ми. На гроба му има изписани няколко от най-смелите му думи. Един от надписите гласи (преводът от испански е мой, не ме линчувайте!!!): „Културата на моя регион ме учи да оценявам важността на упоритостта и цененето на труда”. В същото градче закусихме превъзходна мексиканска храна. На много места в северно Мексико почитат определен вид супа, наречен „менудо”. „Менудо”-то е почти идентично с родната шкембе чорба (доколко шкембето е родно е отделен въпрос). Ресторантчето, където хапнахме, се стопанисваше от един 50 годишен дружелюбен мексиканец, фанатик на тема бейзбол. Всички стени бяха отрупани с плакати, снимки, трофеи. Някои датираха от 1957...Бейзболът, който аз смятам за охлювен спорт, е изключително почитан в северно Мексико, Куба и някои централноамерикански държави. Ако някой от вас има обяснение за този феномен ще се радвам да го сподели с мен...
   
    Същият ден отскочихме и до Bahia de Kino-може би любимото ми място от цялото пътуване. Пътят до там е обграден с кактуси, някои от които с височина на триетажна кооперация. Bahia е две в едно-традиционно рибарско селище и място за отдих на мастити мексиканци и американци. На около пет километра навътре в океана има малък остров с тюлени. Местните казаха, че китове мигрират към тези води, за да се плодят (добър инстинкт имат проклетите животинки). Рибарите предложиха да ни закарат до острова за 50$ и точно в този момент осъзнахме нуждата от подкупи (впоследствие коригирахме тази грешка). До острова не стигнахме, но поне поседяхме с рибарите. Хората си вършеха всекидневната работа - кормеха уловената риба и обогатяваха плажа с ненужните остатъци. В природата, естествено, нищо не се губи (освен пари и спомени)-рибните черъвца привличат глутници чайки и гларуси и не след дълго няма и следа от рибните вътрешности. Останалата част от Bahia е в тотален контраст с гореописаното. Безкрайните плажове служат за веранда на едни от най-тузарските къщи, които съм виждал през живота си. Балдахини на покрива, прясна риба, студена бира и красиви мексиканки-вероятно така изглежда мястото през лятото. На места като това човек забравя за мизерията по света (а и за нищетата на рибарите от другата страна на плажа). Животът, приятели, е нечестен и единствено от нас зависи от коя страна на Bahia ще се озовем накрая...
   
    В късни доби същата вечер пристигнахме в Hermosillo. От този град пазя също много добри спомени. Малко за храната- Hermosillo е прочут със своите ход-дози(style). Потичат ми лигите само като се сетя. Хлебчетата престояват около 2 минути във водна баня и са крехки като памук. Наденицата е препеченка до златисто...В допълнение има поне 10 вида добавки-от запържена кайма, през паста от авокадо, до салата от краставици, майонеза и царевица. Добавките са от сърце-слагаш колкото искаш. И всичко това за около долар и половина. Искам Hermosillo отново :)
   
    След като заредихме стомасите решихме да започнем с инвазията на мексиканските барове. За тези, които имат път към Hermosillo-мястото се казва Tantra. Малко е скъпо, но в много редки други случаи ще видите съотношение на жени към мъже от порядъка на 4 към 1. Въпросната вечер имаше поне 5-6 маси с 3-4 прелестни госпожици около всяка. За да сладни още повече-те си купуват бутилките сами. И последният пирон-да изглеждаш немексиканец в мексикански клуб е (с малки изключения) голям плюс. Моят съвет-дайте да го научим тоя испански, мама му стара-заслужава си усилията!!!
   
    Ден номер три ни завари в Сан Карлос. Ако сте стигнали дотук и все още си спомняте писанията за Bahia, това е добре. Сега си представете същото място, но вместо плажове с яхтено пристанище. Добре дошли в Сан Карлос. По улиците се чува единствено английска реч, надписите са на английски и стари американски баби си разкрарват рунтавите пудели (двусмислието не е случайно) напред назад. Единствено такосите подсказват, че сме все още в Мексико. Подобно на Bahia, Сан Карлос не е за всеки (американец).
   
    Платените мексикански магистрали ни откараха в Los Mochis. От всички места, на които бяхме, Мочис разочарова най-много. Все пак имаше събития. Някой ни беше подшушнал, че жените там са прекрасни (всъщност мексиканецът беше видял една стриптизьорка от Мочис в Мексикали и погрешно заключи, че всички жени там са хубави). В Мочис се убедих, че дори и мексиканските стриптизьорки си имат кодекс-една от тях имаше рожден ден и всички останали прекратиха изявите си, за да й изпеят мексиканската версия на „happy birthday“. Трогнатата до сълзи примадона получи и торта. Работата сплотява, както казват...Време е да спомена и как спукахме двете предни гуми на вана. Всъщност няма значение-важното е, че бързо намерихме изход: в Мексико има хора за всичко, включително и мобилен вулканизатор. Та човечецът пристигна с един раздрънкан пикап, на който беше монтиран мощен компресор и нещо средно между пералня и съветска ракетна установка „Оса 3”. Звукът поразително напомняше на предсмъртен стон на КАМАЗ по стръмен Родопски наклон. След като се сдобихме с нови гуми изнамерихме познат на познат на познат, който се оказа богато мамино синче. Въпросният младеж беше организирал „скромно” събиране стил „playboy mansion“. Опитите ни да бъдем първи приятели със сополанкото се провалиха и ни искаха по 20 долара вход, на което ние покорно отвърнахме с ред псувни на испански, български и френски. Отправяйки поглед назад започвам да съжалявам, понеже на входа се заприказвахме с 3 феноменални финландки (които по дефиниция не са от най-трудните жени). На всичко отгоре те май бяха състезателки по фигурно пързаляне (за това обаче не съм много сигурен). Но да бъдем реалисти-20 долара са си 20 долара. Правилно решение (несъмнено трудно де).
   
    Culiacan (Кулякан). Ех...Този град е известен с две неща-жените си и дрогата. За първото са прави (горе главите български булки, вие сте номер 1!!!). Що се отнася до дрогата-Кулякан е във вражда с Тихуана. Ако споменеш, че си от Тихуана има две възможни реакции-респект и почит или агресия и провокация. В допълнение, местните са прочути със своята твърдост, инат и чувство за мъжество. Всички гореизложени причини ни накараха да пропуснем забавленията на нощен Кулякан. Отново мъдро решение...
   
    Позволявам си и няколко реда за мексиканската армия, тъй като на няколко пъти имахме близки срещи от трети вид. В Мексико армията е доста властна. Заради корупция и недостатъчни ресурси, правителството често включва армията в борбата с наркотрафика. Повечето от войниците са набрани подобно на еничерите едно време-от бедни семейства, без перспективи. Затова младите войници са изпълнителни и безропотни. Както споменах по-рано Sinaloa (щатът в който е Кулякан) е едно от средищата на наркопроизводството в Мексико. Затова и армията е особено видима в тази част на страната. В нашия случай се случи нещо рутинно-внезапна проверка. Но нека се уточним-мексиканските спонтанни рейдове не са сред най-добре планираните (както и доста други неща в Мексико). Армията просто затваря пътя (магистралата) и започват да спират всички коли и да разпитват шофьорите. Това им действие рефлектира под формата на километрични опашки. Без да подозираме се озовахме в средата на една такава. Освен няколкочасовото чакане за пореден път се убедих в импровизационните умения на мексиканците. Всичко започна с една единствена кола, която започна да се движи в насрещното платно на магистралата и за малко не беше размазана от беснеещ ТИР. Естествено стадният инстинкт поведе втори, трети, пети...докато накрая видях със собствените си очи цял пътнически автобус да пере с над 80км/ч в насрещното. Както може да се очаква накрая и насрещното движение беше парализирано. Много нерви, много пот...И да, мексиканските военни не са сред най-големите умствени капацитети (както повечето военни, сори Иванов:)
   
    На 23 Декември бях в Mazatlan (Maцатлан-да не се бърка с Коце-Маца или с Църна Маца). Мацатлан беше първият от големите мексикански курорти, в който Петковият крак стъпи. Първото нещо, което се набива на очи е американизацията. Подобно на Сан Карлос и Bahia de Kino, Мацатлан е ориентиран към чуждите туристи и богатите мексиканци, а не към средностатистическия местен жител. Както по родното черноморие, така и тук гледката на пияни чуждоземци е ежедневие, на което никой не обръща внимание. Мацатлан лежи директно на тихоокенаския бряг и приливите и отливите са колосални. При отлив водата се отдръпва на над 30 метра. За жените в Мацатлан мога да споменавам само хубави неща-те го заслужават.
   
    Вечерта на същия ден пристигнахме във Puerto Vallarta (Ваярта). Докато Мацатлан има туристическа и местна части, Ваярта е изцяло подчинен и построен за туристите (разбирайте американците). Курортът е с размерите на Слънчев бряг, но умножен по пет. На летището се виждат само американски авиони-Delta, US Airlines и т.н. Нашият мексиканец има чичо, който от своя страна притежава крайпътен бар/магазин близо до Ваярта. Освен всичко друго, чичото беше и истински сводник и свойски ни предложи от стоката, но ние отказахме (от благоприличие, то се знае). Не мога да описвам Ваярта без да кажа и нещо за природата. Крайбрежието там е джунгла в най-истинския смисъл на думата. Лияни, палми с кокосови орехи, бананови дървета...Растителността е толкова гъста, че на моменти човек добива чувството, че е попаднал в зелен капан. Но стига за пчеличките... 23 вечерта прекарахме из клубовете на Ваярта, където отново се забелязваха предимно американки, или както аз ги наричам-(н)янки.
   
    24 Декември бе отреден за почивка. След като похапнахме вкусни такоси отидохме отново при чичото на мексиканеца. Човекът като видя изтерзаните ни лица реши да ни съживи и ни отреди 2 кашона бира и една торба храна (за което сме му много признателни). На по-любознателните предлагам това: http://www.sayulita.com/ на това райско местенце играхме ръгби с кокосови орехи на 24 декември. Неописуемо...
   
    Забравих да спомена, че в Саюлита се простихме завинаги със задния регистрационен номер на вана. Единственият местен полицай реши да се прави на мъж и да ни глоби за неправилно паркиране. Инатът му обаче беше безплоден-вместо да вземе от бирата, която му предлагахме (давахме му към 10 бутилки) той реши да е взискателен блюстител на реда. Ние естествено не се трогнахме и просто си тръгнахме-предният номер на колата не беше монтиран и си го държахме под седалката. След този инцидент пътувахме през цяло Мексико без монтирани номера.
   
    Следващата дестинация беше Guadalajara (Гуадалахара)-един от най-големите мексикански градове. За Гуадалахара мога да кажа само топли думи-хубав край, хубави хора. Старата част е в колониален стил и е добре запазена. Понеже имахме време за губене, решихме да отидем в най-гъзарския местен mall. Цените хич не бяха мексикански-като цяло мексиканските богаташи пазарят, за да се гъзарят. Разборът показа, че многото пари привличат и много (хубави) жени, но това е ясно от древността, така че не претендирам за патент. Близо до Guadalajara е разположен град Tequila (да, там определено не произвеждат лимонада), но нямахме време да се отбием. А още нещо за музеите в Мексико-отвсякъде те бомбандират думите reforma, constitucion, revolucion. В Мексико някой постоянно пропагандира революция-сексуална, политическа и каквато още се сетите. Гуадалахара бе и повратна точка в пътуването (в смисъл, че там се врътнахме и поехме назад). Обратният път беше по-тежък, от гледна точка на шофирането, тъй като имахме немного време и трябваше да покриваме по-големи разстояния. За компенсация обаче вече знаехме най-добрите места за веселие и забава и не си губихме времето да обикаляме по 10 кръчми.
   
    Така от дума на дума и от урва на урва допълзяхме обратно в Калексико на 30ти вечерта, за да открием, че междувременно къщата е била разбита. Сред геройски заграбените съкровища бяха телевизорът, телефонът, някои дреболии и разбира се....новите ни тенджери и тигани. Свидни жертви. Всяко зло за добро-вече имаме нов телефон и тенджери и има голяма вероятност да ни купят плазмен телевизор другата седмица. Да видим...
   
    На 31ви бях за пръв път в Тихуана. Не видях много от града, понеже бързах за полета, но едно е сигурно-Тихуана е голям град с големи проблеми и същевременно с големи възможности. След тричасов полет се озовах в Мексико Сити, където престоях седмица и малко. Самата нова година мина спокойно и без тътени, пиратки и други талибански прийоми. Първите дни в Мексико Сити скитах основно по музеите (те определено си заслужават вниманието). Отделих време и на пирамидите (с умиление си спомних за рефрена „куче влачи рейс, диря няма хей хей”). Нощният живот в Мексико сити също не е за подценяване. Като цяло столицата на Мексико е град на контрастите-тоталната нищета се допира буквално до кипящ разкош. Друга характеристика на Мексико Сити е размерът-градът е голям. Много голям. Шофьорите са откачени: представете си армия от 6-7 милиона шофьора на български маршрутки-мексиканците имат същите маниери и (липса на) пътна култура. Правилото е едно: най-нахалният не чака. Забавно е, когато всички се подчиняват на тази максима-4 коли едновременно навлизащи в кръстовище от всички страни :)
   
    Автобусните шофьори са особени пътни еквилибристи. Първо, за да не си играят с педалите, шофьорите монтират съединителя на скоростния лост. Коронният номер на повечето водачи на автобуси е да се врат дори и в най-малката пролука в трафика. И не на последно място-забравете за „Бързи и яростни”: Мексиканските рейсове са като от „pimp my ride“-неонови светлини монтирани под шасито (и общо взето навсякъде, където може да се монтира лампа), плакати на любимите им футболни клубове, половин метрови кръстове с разпнатия Иисус, икони на девата от Гваделупе и какво ли още не. Най-оригиналният шофьор беше монтирал кълбо с огледалца, като тези в дискотеките. А върхът на всичко беше един шофьор, който гордо беше изтапанчил табела с името на някаква улица в... Лос Анджелис (открадната в Лос Анджелис, разбира се). Трудностите на професията, както се казва.
   
    Интересно е да се спомене, че по време на обратния полет до Мексикали прелетях над повечето от местата, които описах в това съчинение. Летището в Мексикали е по-зле и от Пловдивското. Има точно 2 бараки и една кула, няколко затънали в пясъците останки от витлови самолети и пустиня.
   
    С кацането в Мексикали се сложи край на над двуседмичното пътешествие. Обръщайки поглед назад не съжалявам за нищо. Благодарен съм на родителите ми, че ме подкрепиха (и продължават да ме подкрепят). Вече кроим планове за нова мексиканска епопея, но това ще е след като си стъпя на краката финансово. На вас, скъпи приятели, пожелавам да имате щастието да видите Мексико така, както го видях аз. Адиос!
   
    Автор: Петър Петков
    Capital.bg/BLOG

МПС-то (и французинът)МПС-то (и французинът)Ей тва е кактусЕй тва е кактус
Сан КарлосСан КарлосTeotichuacanTeotichuacan
SayulitaSayulitaМузей в ГуадалахараМузей в Гуадалахара

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до Мексико
Цени на билети до Мексико
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Северна Америка | Мексико | Из Мексико - (не)миТи, клети, (не)драги...
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com