dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Неделя, 21 Юли 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:128
  Новини:826
  Снимки:2037
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3787
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   Португалия
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Любов в Лисабон
  Публикуван от maria на 09 Юли 2008 г.
  Този пътепис е прочетен 9110 пъти, рейтинг: 3.34

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Лятно настроение"

    Приключение на две жени край брега на Атлантика и река Тежу
   
    Все още е тъмно, но в далечината се виждат светлините на Лисабон. Призрачно е, защото до там всичко е мрак, откроява се само един дълъг искрящ откос. Той сякаш виси в пространството, като спусната от невидима ръка светеща лента. Добре, че пътеводителят ме е подготвил. Предстои ми да мина по най-дългия мост в Европа – “Васко да Гама”. В автобуса нахлува студ и влага, побиват ме тръпки - пътувам над милиони кубика вода... Строителното съоръжение е дълго 17 км и цепи естуара на река Тежу. На брега на тази среща между реката и Атлантическия океан се ражда и Лисабон. Основан като финикийска колония, завладяван от римляни и маври, градът става императорски през 16 век и в него буквално се излива злато, чрез търговията с Бразилия и Азия. “Васко да Гама” е завършен през 1998 г. и е съвременната визитна картичка на португалската столица. Още един мост в Лисабон води европейската класация – това е най-дългият висящ брод ”25 април” с грандиозната статуя на Исус Христос – копие на тази в Рио де Жанейро. Мостът пък е близнак на прочутия “Голдън гейт” в Сан Франциско. Построен е по времето на вожда Салазар, в края на 60-те, когато португалците са били разпънати между диктатурата и мизерията. Ако тръгнеш по “25 април” ще следваш юга, за да се потопиш във вътрешността на страната. И ще стигнеш до замъците на древна Евора – град музей под небето, приютил средновековния храм на Диана, богинята на лова и катедралата “Св.Франциск”. За нас тази посока ще остане като примамка за други португалски изгреви – след време.
   
    Събуждането на града
   
    Вярвам, че най-добрият начин да усетиш един град е като се изгубиш в него или си свидетел на събуждането му. Точно това правим – излизаме от автогарата и с карта на града в ръка започваме да вървим... Часът преваля 6. Отправяме се в посока, в която след около 3 километра трябва да намерим нашия хотел. След 8 часовата автобусна нощ сме зажаднели за стъпки по сънените лисабонски улици. А те започват да се пълнят... И ние се разминаваме с ранобудни минувачи, заобикаляме колички с набучени метли и лопати на уличните чистачи, мяркаме продавачи, които подреждат сергии с плодове и зеленчуци, а отнякъде се носи мирис на изпечен кейк... Обхваща ме безвремие. Това е онова удоволствие на пришелеца, комуто всяка пресечка и минута в този непознат град му принадлежат! Цветове и аромати на събуждащия се Лисбоа, вятър и трогателни обитатели... Около нас са се скупчили вече трима непознати един за друг лисабонци и гледат картата на собствения си град... Спорят, обясняват и махат с ръце, за да посочат накъде да вървим... Ние ги питаме на испански, те ни отговарят на португалски, разбираме се на Вселенския език – с добро и усмивка.
    По същия начин откривам часове и дни по-късно какво е цялостното излъчване на Лисабон. Омиротворение. Вкус към живота без онази задъханост и претенциозност на мегаполиса.
    Разположен на хълмове, издълбан от розови камъни, с олющени мазилки, облицован с фаянсови плочки, с веещо се пране на балконите... С извисяващи се камбанарии на стотици църкви, огласян от камбанения звън на манастири, катедрали и стари оранжеви трамваи, Лисабон диша с пречистения дъх на младенец.
    Като начало на португалската ни одисея – а според една легенда Лисабон е основан от самия Одисей - се отбиваме в прочутото кафене “Бразилейра”, близо до стария бохемски квартал “Байро Алто”. Мястото е било средище на лисабонските интелектуалци през 30-те години и муза на известния поет Фернандо Песоа. Дали сега не седим на неговата маса? И не гледаме през неговите очи “... от терасата на кафенето гледам трепетно живота. В този час сетивата ми са вцепенени и всичко изглежда друго – разпервам криле, но не помръдвам като голяма препарирана птица...”. Песоа е до нас, мога да го пипна. Бронзовата му фигура - в елегантен костюм , шапка и кръстосани крака ме наблюдава. И ми напомня, че “меланхолията е нищото, което боли”. Снимаме се с него и благодарим за компанията на този метафизичен и велик самотник.
    Отправяме се по улиците на “Байро Алто” – плетеница от нощни клубове, малки фамилни ресторантчета, магазинчета “всичко за всеки”, кръчми и сгушени галерии с картини и керамика... Вървим навътре в стария квартал и се удивляваме на неочакваните улични извивки, чупки, които правят тротоара като пътечка... Сградите са направо долепени една срещу друга, прострените дрехи на балконите висят като каскадни цветя. Почти от всеки ъгъл дочуваме подканящо “Marihuana, marihuana?”, срещаме очите им – чернокожи или бели, сякаш без възраст поизпаднали типове ни кимат предлагащо... Две жени – сами, чужденки – в средата на лисабонските потайности... Стискаме здраво чанти, ускоряваме крачки и благодарим, благодарим отрицателно. “ОК, hasheesh…?”чувам сякаш съвсем до ухото си. А някъде наблизо се носи музика - плач, песен и копнеж! Така за първи път чувам фадо. Автентичното португалско фадо влетя в мен и отнесе безпокойствието ми от натрапчивото предлагане на дрога.
   
    Фадо – обречени на любов
   
    Изпята мъка, носталгия, блян... Всичко това е уникалният музикален жанр на Португалия. А когато съдбата те е довела в тази оранжева страна и чуеш това фадо-съдба, тъгата от него те провокира да разбереш повече и повече, и да слушаш още и още.....Затова решаваме да търсим музея на фадо.
    Лисабонската карта в нашия пътеводител е запечатала музея някъде по улиците след еврейския квартал Алфама, надолу към прегръдката на река Тежу и океана. Да се изкачваш или спускаш по стръмните калдаръмени улички на Алфама е все едно да поемеш път назад във времето. Това е най-магнетичният и древен квартал на Лисабон, в който се скита духът на маврите. С него се гоним в лабиринта от малки площадчета, стълби и странични просеки, които отвеждат към нови площадчета и улички. Къщи със сини фасади от керамични плочки, червено-оранжеви керемиди, заленясали порти с чукчета във формата на ръка, балкончета от ковано желязо и саксии с мушкато, а до тях кафези с канарчета... Усещам се безпричинно щастлива. Пуша цигара, седнала на улични стълби, в които тревата е пробила камъка... И не мога да проумея как така тези овехтели и олющени сгради, готови всеки миг да се срутят, са оцелели при голямото земетресение в Лисабон през 1755 г. Тогава страшният трус е погълнал половината град, но Алфама не е мръднала.
    Мирише на река и океан. Вече сме в ниското и търсим музея на фадо. Часът е 2 след обед, слънцето на юли жари, а в музея е тъмно, тихо, безлюдно. Очаквах тълпи от туристи, намирам восъчни фигури и дискретно осветена историята на португалската музика. Пристъпваме от зала в зала и невидимият сензор от стъпките ни включва фадо песни от различни години. И до ден днешен произходът им остава забулен. Самата дума фадо означава съдба. Музиката в началото е свързвана с бедността, вертепите и западналите квартали на Лисабон, защото там се заражда. Текстовете и мелодията се изливат като страдащо сърце – по нещо изгубено и недостижимо. Влизаме в тъмен салон, след секунда осветлението е пуснато и сетивата ни са залети – намираме се в автентична португалска кръчма. Салонът е с маси, огледала, картини, а в дъното на сцената са фадо изпълнителите. Восъчните фигури са облечени в черно, жените носят черни рокли и са загърнати с черни шалове, а мъжете имат широки черни наметала. Слушаме песента. Седнали сме на маса, атмосферата е реална, защото се чуват тракане на чинии и чаши, глъч на посетители... и гласа на Амалия Родригеш. Чрез нея не само музиката, но и поезията на Португалия стават световно достояние. През 1999 г. хиляди португалци излизат по улиците на Лисабон, за да я изпратят по вечния й път. Пеят нейни песни и махат с бели кърпички. Музейните фотоси са запечатали любовта и преклонението към кралицата на фадото.
    А всеки, който има желание да вкуси музиката на живо, може да го стори в някоя “Casa de Fado” – целият Лисабон е осеян с тези популярни къщи – ресторант, кръчма и клуб в едно. В някои от тях само срещу 20 евро можете да пийнете, замезите и се насладите на носталгичната музика.
   
   
    Лисабонски залези
   
    Винаги ми е било трудно да описвам аромата на средиземноморската кухня – дали не е изтънченото, съчетано ухание на риба, маслина, розмарин, лимон и грозде? А сега трябва да гадая за португалската кулинарна миризма – риба, вино порто, бадем и зряла круша? Не, не мога да определя. Но е въпрос на национална чест португалец да ви сготви бакалао. Приготвена в най-различни варианти култовата за родината на Васко да Гама риба-треска наистина глези небцето. Към нея добавете червено порто или бяло вино, може и десертната майдера..., а в края на епикурейството си вкусете от белемските сладкиши... И ще разберете, че животът е прекрасен. Особено, ако вече сте отпили от лисабонските залези.
    Привечер градът е обгърнат от оранжево-червените отблясъци на отиващото се слънце. В този час – на ръба между деня и вечерта, се отправяме към Чиадо – тузарската част на Лисабон, със скъпи бутици, стръмни улици, емблематични заведения и театри. Прекосяваме площади в посока централния градски квартал “Байша”. Тук някъде ще търсим асансьора на желязната кула Сан Жуст. Транспортното средство е уникално, повече от век превозва хора от “долния” край на града в “горния”. Стъпил върху самата улица, асансьорът се издига бавно над покривите и достига на 45 м височина до руините на кармелитската църква. От площадката нагоре водят железни извити стълби, които опасват кулата Сан Жуст, построена от ученик на Айфел в началото на 20 век. Преодолявам страха си от височината и буквално пълзя по филигрирано изработената кула. Малко са желаещите за висока доза адреналин и по тесните стълби не се разминавам с никой. Сама съм с вятъра и прекрасната гледка към целия град...
    Почиваме на площадчето пред кармелитската църква. Улавям нещо необичайно в атмосферата на това място. Има хора, има движение, шурти чешма, но някак си всичко е застинало. Споделям с дъщеря ми това мое чувство и се оказва, че тя по същия начин възприема реалността наоколо. Пътеводителят ни дава отговор... Намираме се на свято и трагично място. Тук на 1 ноември 1755 г. земетресението е започнало в момент, в който целият храм е бил изпълнен с поклонници. Когато е рухнал върху тях, от запалените свещи е лумнал пожар, изпепелил всичко...
    Спускаме се по стръмните улици на привечерен Лисабон. Гоним търговската пешеходна зона “Санта Аугушта”, която опира на брега на реката. От двете страни на улицата е пълно с магазини, кафенета на тротоара и художници, които се надпреварват в таланта си кой е нарисувал по-красив и автентичен Лисабон. От уличните акварели се усмихват прословутите жълти трамвайчета, надничат катедралата “Се”, кулата “Балем”, крепостта “Сао Жорже”, къщите на “Алфама”... Неусетно сме стигнали до великолепната Арка на Победата. Минаваме през нея и излизаме на ширналия се крайбрежен площад Паласо ди Комерсио. Тук градът свършва и започва водната шир на реката и океана.
    Залезът на Лисабон угасва, а животът пулсира – заведенията са пълни, по обратния път към вътрешността на града и централния площад “Россио” ни заливат светлини от уличните лампи и неоновите витрини, разминаваме се с поток от хора, шумът от глъч и автомобилни клаксони кънти в ушите.....Преди да се качим в метрото, което ще ни отведе до хотела, решаваме да ударим по една жинжиня – прословутата португалска вишновка. Продават я в специални бистра – тясно помещение, заето от голям тезгях, върху който са наредени метални юзчета. В тях от малки бъчви продавачите наливат вълшебната напитка и пълнят миниатюрни чашки, които бързо пресъхват. Пред вратите на тези бистра винаги е пълно с хора, които на талази прииждат и след минути изчезват, за да дойдат нови. Вишновката се пие на крак и някак си между другото, за отскок и настроение.
   
    По следите на империята
   
    Градският лисабонски автобус ни води към западната част на града, където следите от императорското величие на Португалия напомнят най-силно за него. Тук - в квартал “Белем” са събрани като в рамка на картина манастирът “Жеронимуш”, в който е положен саркофага на Васко да Гама и е скътана историята на трофеи и императорски подаръци... Кулата “Белем” – самотен кораб, който при прилива на океана се превръща в остров. Построена е на мястото, откъдето Васко да Гама е поел към Индия и заедно с манастира са великолепни образци на архитектурната португалска готика. Ще ви се премрежят очите от сложната вътрешна декорация с морски мотиви - усукани корабни въжета, раковини, корали, вълни, риби, котви. Този стил, известен като “мануелин” , е вдъхновен от великите географски открития и е наречен на крал Мануел – по време на неговото управление Васко да Гама достига до Индия, а Педро Алвареш открива Бразилия.
    На близо е и монументът на пионерите – 52-метров апотеоз на всички, дръзнали да тръгнат към неизвестността и да достигнат към новите светове. Заслужава си и да надникнете в морския музей, скрил безценни експонати... Въпрос на избор какво първо ще посетите. А може просто да постоите на пейка в градините пред манастира с поглед към реката, висящия мост и колосалната статуя Исус Христос на отсрещния бряг...
    Бих могла да разказвам за историята на всяка от тези забележителности, но няма да го направя. Това може да се прочете във всеки туристически справочник. Но виж, пътеводител за вкуса на белемските сладкиши - queijada de Belem, няма. Тях трябва да опитате и то точно, където ги правят от век и половина насам. Това е пастеларията (сладкарница – б.а.) “Белем” – намира се на крачка от манастира. Тайната на тези божествени хапки е била ревниво пазена от монасите, населявали “Жеронимуш”. Между другото – ще ви предложат и на други места в Лисабон белемски пастички – не, не се изкушавайте! Всички те са далечно копие на “манастирския” оригинал.
   
    Сбогуване с Лисбоа
   
    Неусетно се изтъркаля португалската ни седмица. Както влязохме в този поетичен Лисабон, така и ще излезем... пеша до автогарата. Гледаме картата на града и решаваме да изберем друг път за раздяла с него. Обедно време е. Лисбоа живее с пълни шепи слънце и известна ленност. Вървя и запечатвам за последно в камерата на душата си излъчването на хората, улиците и ритъма на делника. Обхваща ме тъга, все едно отново чувам фадо от някой ъгъл. А може би това е носталгия по нещо вече отминало, защото напускаме Португалия. Тук срещнах хора, които са изгубили притежаването на богатство и величие, което само една империя може да даде. Срутила се империя. Дали заради тази загуба или защото в тази държава най-накрая залязва слънцето на Европа, португалците са невероятно семпли, щедри и отзивчиви хора, но не и раболепни. Това си мисля, докато с нас върви добронамерен лисабонец, който ни показва пътя към автогарата. Остави своята си посока и тръгна с нас... Говори ни бавно, смесва италиански, испански и португалски думи. Не любопитства от къде и за къде сме, нито дали ни е харесал Лисбоа. Отдава се на своите спомени за една хубава италианка - любовта на младостта му.
   
    Нали всичко е любов? В Лисабон.

Добави във Facebook   


В музея на ФадоВ музея на ФадоРомантика в действие - лисабонско трамвайчеРомантика в действие - лисабонско трамвайче
Самотният поет ПесоаСамотният поет ПесоаЖелезният асансьорЖелезният асансьор
Лисбоа - огряна от атлантическото слънцеЛисбоа - огряна от атлантическото слънцеКулата \Кулата \"Белем\"

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
ВВ
Нерегистриран
2011-11-13 23:42:20
  Прекрасно написан пътепис! Била съм два пъти в Лисабон. Не помня дали съм хвърляла стотинка да се завърна и трети път, но винаги вълнението в душата ми ще е същото, просто защото това е ... Лисабон, град в който не може да не се влюбиш.

Stefana Vertrenska
Нерегистриран
2015-09-29 17:39:18
  Vyzhititelno napisano ! Jivo i zavladiavastho! Vednaga te obzema jelanie da se otzovech v tozi grad I se sleech s neveroiatnata mu atmosfera!

  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до Португалия
Цени на билети до Португалия
Избрахме за вас...
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Европа | Португалия | Хоби туризъм | Любов в Лисабон
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com