dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Сряда, 21 Август 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:136
  Новини:825
  Снимки:2038
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3787
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   Русия
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  Неосъществената мечта
  Публикуван от Любо Африката на 20 Декември 2009 г.
  Този пътепис е прочетен 4427 пъти, рейтинг: 2.56

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Екзотично пътешествие"

    Има места по света, които човек трябва да посети. Интересни, поучителни, обогатяващи го с нещо. Има и такива места, които не само, че не трябва да посещава, а напротив, трябва по всякакъв начин да избягва. От доста години ме привлича Изтокът, дали защото сме дошли оттам и нещо ме тегли към корените ни, или защото е по-духовен и виждам, че там се живее по-истински? А може би истината е, че в тази посока има много за каране и разглеждане.
    Тази година бях решил да достигна до Великата китайска стена. Подготовката започнах 8 месеца преди запланувания старт на експедицията. Още след първите контакти с Китайския посланик ентусиазмът ми започна прогресивно да спада. Наличието на китайска шофьорска книжка и регистрационен номер са задължителни, за да вляза в страната. Още са нужни и доста ваксини. За заплащането на тези три неща ми поискаха толкова пари, колкото смятах да похарча за половината път. Вежливо им отказах. Обърнах се към Казахстанския посланик за виза за неговата страна. Добре, казва той, но ми трябва покана от казахстанска туристическа фирма. Такава покана се издава само от там, а как да отида до там, си е моя грижа. Попаднах в омагьосан кръг. За да ми издадат виза е нужна покана, за да взема поканата ми е нужна виза. И тази посока отпадна от само себе си. Следва Монголското посолство. Най-големият абсурд беше тук. Виза ще ми издадат след като попълня въпросник с 120 въпроса. То не бяха лични данни, мои, на цялото ми семейство, данни за мотора, номера, цвят, КОЛКО ХАРЧИ НА 100 км, какъв бензин харчи. Етап по етап, по време и разстояние. Пълна измишльотина и безсмислица! И тук пих една студена вода. А времето си върви! Тези процедури ми отнеха 6 месеца. Вече бях се амбицирал много, в тази посока ще е това пътуване. И остана Русия, с нейните необятни простори. Посолството е тук във Варна и може би това оказа влияние при издаването на виза. Всичко стана много лесно и елегантно. И така, вече знам дестинацията, сега остава крайната точка. Езерото Байкал. На 9 юни тръгвам.
    Тръгнах!!
   
    Ден първи
    Имахме уговорка с един приятел от Пазарджик- Владо Чорбаджийски, да покара заедно с мен през Турция. Той също е с Africa Twin, така че на моя кон нямаше да му е скучно. Имаше с кого да изпълняват рапсодия за V2 и оркестър. Срещата беше в центъра на Бабаески в Турция. Точно на минутата бяхме и двамата там. Това е добро начало! Турция ни посрещна със силен дъжд, гарниран понякога с жарко слънце и всичко това добре омесено със силен вятър. Не знаеш как да се облечеш. Отминаваме Текирдаг. Посока Гелиболу за ферибота към Лапсеки. Точно влизаме на кея и едно фери потегля, хвърляме се вътре и тогава разбирам, че отиваме към Чардак. Нищо, ние не бързаме за никъде. Вечерта спахме на самия бряг на Дарданелите. Точно пред палатката ми преминават кервани от най-различни кораби, всеки понесъл в стоманеното си тяло съдбите на много хора. Усещането на това място е много странно, седиш си на брега на Азия, цамбуркаш си краката по места от световно историческо значение, а отсреща ти намига Европа с нощните си светлини. Това трябва да се преживее!
    Ден втори
    Посоката е към Ескишехир и по-нататък. От скоро функционира обиколната магистрала на Бурса, ако минавате от там, използвайте я, много е удобна. При зареждането на една бензиностанция в Инегьол се появява управителят и ме заприказва на български. Оказва се, че е от „голямата екскурзия” през 1989г. Казва се Вилдан Байрактар и е от Ихтиман. Разказа ми покъртителната история на един обикновен човек, загубил семейството си през онези години. Тук, в България има дъщеря на 20г. която никога не е виждал. Казва се Ралица и сега живее в Ихтиман. Ако някой от този край чете тези редове и познава въпросното момиче, нека да ѝ каже, че баща ѝ не я е забравил, много я обича и скоро ще дойде в България да се срещнат. Колко мъка има на този свят!?
    Ден трети
    Днес имам рожден ден. Май това беше най-интересното през деня. В Анкара колегата Владо се загуби, но добре че владее „ръчен турски” и малко английски, та се оправил. Не престава да ни мъчи това неориентирано време, ако не вали, ще пече, така че ще ни разтопи ботушите, и вятър, вятър... След Юзгат започват високопланинските проходи- 1440 м, 1520 м.
    Ден четвърти
    Пак каране по познати места, вече имам чувството, че съм роден някъде тук. Надвечер се устремявам към изворите на Ефрат, там знам удобно място за спане. Трябва обаче да се премине през един мост, който сега е превърнат в опорен пункт на турската армия. Имало раздвижване сред бойците на ПКК и войската е преградила всички пътища към планините. Спират ни за проверка, що за птици сме? Паспорти, откъде сте, къде отивате, общо взето нищо ново за мен. Но колегата Владо изглежда се притесни от насочените М-16 към нас, та изтърва някои приказки на български, които, ако някой беше разбрал, можехме още да даваме обяснения в някой гарнизонен арест. Един съвет: никога не си позволявайте да говорите нещо обидно за полицай или още по-малко за военен по време на акция. Светът е много малък и все някой ще разбере какво сте казали, а тогава става страшно. Военните в Турция, когато са на „работа”, имат неограничени пълномощия. Много лесно могат да видят в обикновения човек терорист. И още нещо, усмихвайте се!! Усмихнат терорист няма.
    Вечерта спим след Ерзинджан между две реки, едната отляво, другата отдясно.
    Ден пети
    Тук в Ерзурум се разделяме с Владо, той обратно към България, а аз към Хопа, на Черно море. Не бях минавал по този път и сега останах за кой ли път очарован от природата на тази страна. Пътят минава през един каньон с отвесни стени от по около 800-1000 м височина. По разломите на скалите може да се проследи създаването на Земята. Пластовете са така нагънати, все едно великани са си правили фигурки от пластелин. Не мога да си представя гигантските сили довели милиони тонове скали до това състояние на усукана хавлия. Самият каньон е дълъг около 280 км, но поради интересните гледки и хилядите завои го минах за 6 часа. Пътят в това дефиле представлява шедьовър на пътното строителство. От нивото на реката, която е друго чудо, асфалтът тръгва рязко нагоре и гледайки по GPS-са се изкачвам с около 70-80 м в минута. Карам почти само на задна гума. Спусканията са нещо, за което не желая да си спомням. Толкова е стръмно, че не си виждам предния калник. Помислих си, че ако тук оживея, няма умиране поне 1000 години! Надвечер пристигам в Хопа и веднага се настанявам на един паркинг за ТИР-ове. Разпъвам палатката точно на брега на родното Черно море. Варна е отсреща, на другия бряг. Посред нощ съм събуден от някакъв страшен шум на спирачки и търкалящи се гуми. На сутринта ужасен виждам един ТИР спрял на 50 сантиметра от главата ми. Турският шофьор ми се усмихва приятелски: „Йок проблем аркадаш” (няма проблем приятелю)!! За майсторството на турските шофьори може да се говори много. Виждал съм доста често изпреварвания, от които ми омеква каската. Камион изпреварва друг камион, насреща идва с голяма скорост ТИР, двата странични камиона се изнасят в страни и средния се мушва в пролуката. Разстоянието, което са му оставили, е точно колкото да минат огледалата. Получава се нещо като изпреварване - разминаване и това с около 100 км/ч. Имат невероятна колегиалност. Говорил съм с шофьори на камиони и са ми казвали, че ако карат „нормално”, от единия до другия край на Турция се отива за 12 дена, а когато карат по „радомирски”- за 8. Което според мен си е живо самоубийство! За сравнение- с мотор това разстояние се взема за 5 дена здраво каране.
    Ден шести
    Тук, в Хопа, ще трябва да изчакам два дни, за да влезе в сила руската ми виза. През деня се разхождам из градчето, ходя на плаж, изобщо чувствам се като курортист. Както си седя под една дебела сянка, към мен приближават две момичета (добри образци бяха) и чувам „Гюнайдън, ябанджи” (добро утро, чужденецо) и се заприказваме. Явно искаха да контактуват с чужденци и да си упражнят английския. След като укрепихме Българо-Турската дружба дотолкова, че изчерпахме думите, които знаем, подариха ми едно пакетче солети, пожелаха ми „Гюле-гюле” (приятен път) и се загубиха в сутрешната мараня. Реших да се приведа в нормален човешки вид и посетих един бръснар. За първи път в живота си се оставям да ме обръсне друг човек. Не било зле! След процедурата с острия бръснач и след като платих, калфата донесе огромен чайник и пихме чай на корем. Вечерта пак имаше майсторско управление на камиони в тясно пространство. Не стига този тормоз, ами посред нощ усещам някакъв мек, но настоятелен натиск в гърба. Мислех, че сънувам лош сън. Преместих се на другия край на палатката, но след малко пак нещо ме бута по гърба. Събудих се окончателно, без да знам какво става. Поглеждам на светлината на уличната лампа и през палатката се очертава една кучешка муцуна. Аха-а-а, ето кой ме души посред нощ! С всичката сила, която имах легнал, нанесох десен прав в нахалния нос. Последващото бягство на кучето бе достойно за Рекордите на Гинес. Сигурно се е оплакало на приятелите си, че онази палатка мирише хубаво, но много лошо удря без предупреждение.
    Ден седми
    Пак плаж и мързел! Като няма какво да правя започвам да снимам красиви туркини. „Чок зор иш” (много трудна работа). Местните се делят на три ясно разграничими групи. Болшинството жени са ниски, трътлести, а в лице сякаш всички са внучки на Баба Яга. Тази група се обличат в нещо като униформа: дънки, поне три номера по-големи, някаква тениска и задължителната чанта през рамо. Липсва им всякаква грация и женственост. Втората група е на ортодоксалните мюсюлманки. Покрити от главата до петите, не можеш да видиш с какво „разполагат”. И трета група е най-интересна. Това са хора с рижи коси и бяла кожа, с друг генетичен строеж, различен начин на обличане, личи си, че са друга порода. Но какви са, не можах да разбера. Казват, че са местни!? Загадка!
    Утре тръгвам за Русия и смятам да мина Грузия транзит.
    Ден осми
    Това бе деня на голямото разочарование. Между Русия и Грузия няма нормална граница. Абхазия обявила едностранно независимост от Грузия, руснаците издават паспорти на местните и вкарват големи войски под предлог, че защитават свои граждани. Грузинците стоварват цялата си армия по границите на бившите свои територии и конфликтът е готов. Но сравнението е като Давид срещу Голиат. Отминавам Батуми и Поти с намерението, че все нещо може да се направи на самата граница. Пристигам и виждам отсреща буквално стена от военна техника, руснаците пропускат само когото решат. Аз не бях от тях! Предложиха ми да мина през Чечня или Северна Осетия. Не, благодаря! Имаше и друг маршрут: Грузия, Азербайджан, Дагестан и Русия. За Азербайджан нямах виза, а за Дагестан- нужното огнестрелно оборудване. Един грузински граничар ми каза, че по-нагоре в Кавказ има още един пункт за минаване, да пробвам там. Тръгвам на север към град Джвари. Тук границата направо липсваше в буквалния смисъл. Мостът, който е свързвал двете територии, направо е взривен. По отломките стояха войници и охраняваха болните амбиции на политиците. Вече съм напълно сломен, за пръв път не знам какво да правя. Как да се преборя с положението? Не мога, безсилен съм! Обръщам към Турция и просто започвам да карам. Знаех, че от Трабзон до Сочи има ферибот и се насочвам натам. Корабчето, което трябваше да ме отведе на отсрещния бряг, сигурно беше правено по чертежи на Ноевия ковчег. И то срещу 400 долара в едната посока! Невярващ на ушите си, попитах дали това не беше цената на целия кораб? Това бяха разходи, които не бях предвидил. Вечерта се “забих„ много навътре в планината, не исках да виждам никого.
    Ден девети
    Минавам през прохода Гиресун - Зара, височина- 2200 м. Много впечатляващ и опасен път. По нещо ми прилича на Западните Родопи, боровете израснали по отвесните скали, буйни реки, понесли със себе си строителен материал за едно вилно селище. От поредния завой с бясна скорост изскача малко червено камионче и за да избегна удара, се налага да изляза в банкета. Връщането на пътя се оказа невъзможно, заради тежкия мотор и затъналата до главината в дребен чакъл задна гума. Последва сваляне на всичкия багаж, за да мога да изляза и това упражнение бе извършено с една ръка. Поради невъзможността да пусна страничната стъпенка, с другата ръка балансирам мотора. Продължавайки по пътя попадам на нещо интересно. Анадолски улични музиканти. На един мост, по средата на платното, стои около 10-годишен хлапак и думка по тъпан с неговите размери. Разбира се, спирам веднага, вадя техниката и започвам да снимам. Когато видя фотоапарата един доста възрастен мъж взема тъпана от малчугана и започва да го налага с такава ярост, че помислих- горкият инструмент, това са последните звуци, които издава. От нищото изскача втори музикант, още по-нахъсан, блъска тъпана, сякаш от това зависи живота му. Оказа се, че наистина от тъпана му зависи живота, след като ми продъниха ушите, им дадох знак да спрат и веднага чувам: Вер бана пара, вер бана пара! (дай ми пари, дай ми пари). Откупих се с 3 лири. С тези пари могат да се купят 10 хляба. Това им е бизнеса, думкат на тъпан и припечелват дребни пари. Вечерта съм в познати на брега на Искендерунския залив.
    Ден десети
    Днес Сунай (майката) има рожден ден. Много странно, никой не говори за това, нищо не се прави в дома, никакви приготовления. Явно тук да празнуваш рожден ден е нещо, от което няма смисъл. През деня морето ми донася един кокосов орех от Сирия и решавам това да е подаръка за Сунай. Едва ли един орех би зарадвал друг човек толкова много. Факта, че някой се е сетил за нея, напълно я промени. Грейна, очите ѝ засияха, завъртя се из стаята, напълно забрави фалшивия морал, който са длъжни да спазват. Но още по-непонятно за мен беше поведението на другите. Сякаш не разбираха за какво е тази радост, нали вчерашния ден по нищо не се отличава от днешния, а утрешният ще е същия като всички други. Еднообразието толкова ги е обсебило, че не знаят как да се радват на дребните неща.
    Ден единадесети
    Днес пак съм на любимия ми къмпинг до Дьортьол. По план имам посещение на древния римски град Кастабала, намиращ се до Османие. Има много добре запазен амфитеатър, в който се е провеждал ежегоден фестивал с акробати и жрици, танцуващи върху жарава. Седнах в мраморната ложа, която е била личното място на градоначалника. Усещането за величие е съхранено независимо от изминалите хиляди години. Запазена е и главната улица с редици от колони, върху които е имало статуи на Римски императори. Има много за гледане, но както на повечето исторически места в Турция, не се правят археологически проучвания и буквално вървя върху история. Над руините на града се извисява отбранителната крепост, стъпила здраво върху непрестъпен хълм от сиви гранитни скали. Тук много неща са направо „изрязани” в скалите, непонятно как. Самият град е в голо поле и доста се чудих, защо е направен точно тук? Докато не открих древен водопровод, идващ от близката планина и продължаващ към брега на морето, където се намират руините на други римски градове- Иссос, Харабе, Мисис. Кастабала е бил нещо като местното ВиК, разпределял е най-ценното по тези места- водата.
    Ден дванадесети
    Продължавам разходката си през вековете. Днес отивам 4000 години назад. Много преди селджуците (предшествениците на сегашното турско население) да дойдат по тези земи, тук са процъфтявали цивилизации, за които знаем много малко. Хитите са имали държава в продължение на няколко хилядолетия, създали са своя писменост и култура. Били са много добри в каменоделството, примери за което има на всяка крачка. На брега на река Джейхан са издигнали голям град, древното му име е неизвестно и затова сега го наричат на местността, в която се намира -Каратепе. В миналото планините са били гъсто обрасли с ценна дървесина, от която са правели кораби. За по-лесен транспорт на материала до корабостроителниците са използвали реката. Но, за да има все пак някакъв ред, е издигнат този град в ролята на митница. Събирал е такса за дървения материал. Така дълги години е процъфтявал, без да развива друга дейност. Когато горите наоколо били изсечени, съдбата на града била решена, просто го напуснали. Пример за хищническата роля на човека спрямо природата. Нещата не са се променили много от тогава до сега.
    Ден тринадесети
    Ден на социалните контакти. Още в ранния преди обяд пред палатката ми застава един доста едър и всяващ респект мъжага, с голяма чиния, пълна с резени диня. Сюлейман, жандармерист от службите за борба с ПКК. Дошъл със семейството си на почивка. Говорихме за работата му, за живота в Турция. Оказа се, че в редиците на ПКК имало много жени. Цели роти само от жени и то снайперистки. Те били най-опасния противник. Когато го попитах, дали той се е срещал от близо с терористите, последва малка пауза, след което каза: „Да, три пъти съм се снимал”. На моето неразбиране за снимките, обясни че след „успешна“ акция, задължително си правели снимки с вече безопасните терористи! Доста време не можех да повярвам, че този добър човек, който ме черпи с диня, всъщност е ловец на хора. След него пристигат двама усмихнати „образи“. Джевджет и Хасан, по-приказливи турци не бях срещал. От целия поток думи успях да разбера, че мечтата им е да обиколят и разгледат чудесата на Турция. Говорих им за Памуккале, Ефес, Кападокия, Ихлара, Сумела, Немрут и накрая се оказа, че един чужденец познава страната им по-добре от тях.
    Ден четиринадесети
    Решавам да потегля към България. Ставам в 5.00 ч., за да мога по хладното да избягам от изгарящия горещ въздух, който идва от Сирийската пустиня. Точно в 6.00 ч. охраната на къмпинга ми отваря вратата с пожелания за добър път и догодина пак да дойда. Оттук нататък последва нещо, което не бях правил от доста време. Реших да проверя колко мога да издържа да карам без спиране. Знаех, че до Варна са 1500 км и по първоначални сметки това разстояние го взимам за два дни. Този път го минах за 20 часа с леки прекъсвания за зареждане и малко храна. Преминаването на нощен Истанбул се оказа голямо предизвикателство за рефлексите. Ако през деня карането в града е лудница, то нощем е направо игра със смъртта! Задръстванията са не по-малки, само че всички карат като в последната обиколка на състезание и мигачът е последното нещо, за което се сещат. Направи ми впечатление големия брой полиция, която беше заела позиции на всяко кръстовище, отбивка, надлез. Много полицейски коли, мотори, жандармерия!
    Ден петнадесети
    От където тръгнах, там се и върнах!
    Сутринта рано - рано се прибрах без никой да ме очаква. Равносметката е 6300 км, 315 л. бензин, 200 гр. долято масло на двигателя, едно опъване на веригата и много FUN. Всичко това бе извършено с AfricaTwin-650J.
    Има места по света, които човек трябва да посети. Интересни, поучителни, обогатяващи го с нещо. Има и такива места, които не само, че не трябва да посещава, а напротив, трябва по всякакъв начин да избягва. Такова място е Кавказкия район!
   
    P.S.: Специално искам да благодаря на хората и организациите, които подпомогнаха това пътуване.
    Христомир Николов- сп. OFF-ROAD
    Димитър Стоянов- МТГ- Делфин
    Верига магазини Мотобум
    Борис Трифонов (Шопа) - „Motorex“
    Любен Иванов- Спирачни дискове Moto Art
   
    Любо Африката – 2008г.
    Варна
    http://picasaweb.google.bg/africa.twin.bg - тук са снимките!
   
    www.at.earthbg.com

Добави във Facebook   


Снимка 1Снимка 2
Снимка 3Снимка 4
Снимка 5Снимка 6

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
neural
2010-11-04 19:27:12
  Много ме интересува как толкова лесно ви издадоха Руската виза. Та ако нямаш такава покана "ПРИГЛАШЕНИЕ", в консулството въобще няма да ти обърнат внимание.

  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до Русия
Цени на билети до Русия
Избрахме за вас...

Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Азия | Русия | Международни екскурзии | Неосъществената мечта
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com