dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Понеделник, 14 Октомври 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:519
  Оферти:90
  Новини:838
  Снимки:2038
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3788
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   Тунис
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  До Тунис и обратно на две колела I част
  Публикуван от Nemak на 07 Декември 2009 г.
  Този пътепис е прочетен 3450 пъти, рейтинг: 2.29

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Екзотично пътешествие"

    ДЕН 1 15.04.2009
   
    Тръгнахме!!! След седмица и нещо нервно напрежение и очакване най-накрая тръгнахме. В 16.30 бяхме готови натоварени и потеглихме. Е вярно, че преди това щяхме да си извадим очите, вярно, че успяхме да тръгнем без четки и паста за зъби, дезодоранти и още редица дребни подробности (Мишето забрави да ги купи ), но на финала тръгнахме … Цял ден обстановката и настроението беше крайно изострено, на няколко пъти да се сбием, но на финала все пак тръгнахме … Като изключим гореизброеното, май нищо не сме забравили или така си мислим поне за сега, изненадите навярно предстоят …
    Та тръгнахме (както казах и по горе) успешно. Мишето беше безкрайно вкисната целия ден (подозирам, че я втриса още от миналогодишното тръгване), но като се докарахме докъм отбивката за Боснек, вече беше лъчезарна и щастлива, естествено взе да мърмори, че и е студено та се наложи да спираме да се облича, но това не ми развали настроението, а и си беше 6 градуса, което както и да го мисля, си е хладно за мотор.
    Стани и Ленчо се мотаха повече и от нас, когато ние вече тръгвахме те все още товареха багажа, което доста ги забави.
    Естествено пихме кафе, някъде след Кресна и си закупихме всичко де що бяхме изпозабравили и се бяхме сетили, че сме го забравили, така че нямаме притеснения (че може да не си измием зъбките например). Към 7 часа вече бяхме в Петрич – първата спирка, така да се каже изходния пункт, има интернет и топла вода какво повече да иска човек. Заехме да чакаме другите, а те естествено се позагубиха – което е нормално, бях обяснявал на Станка къде е хотела и тя, естествено, не беше разбрала съвсем (вместо да гледа от ляво за мотора, тя решила, че и е по- добре да кривне на ляво, е и аз май не съм допреброил светофарите ама айде). Ленчо обяви, че моторът му е станал като камион за бира с трите куфара, но всички се надяваме да посвикне след още някой и друг километър.
    Към девет вече бяхме поели да търсим нещо за хапване. Изходихме половин Петрич и се отзовахме в ресторант „Детелината”, препоръчан ни от шефката на хотела – не беше нещо кой знае какво, ама похапнахме под вкиснатия поглед на изрусена сервитьорка която явно нямаше много друга работа. След две ракии време, няколко предястия и кратко обсъждане на утрешния ден се понесохме към хотела, доволно отмъквайки стенен разклонител – оказа се, че общо сме с около 10 тина зарядни устройства и съответната техниката към тях, а в стандартна хотелска стая трудно можеш да намериш повече от два контакта. Както и да е, утре ни предстоят 560 километра из гръцко (дано тези пичове са направили магистралата до Игуменица, че иначе ще ни се вземе акъла). Ако имаме късмет ще видим гробницата на Филип и жена му (родителите на Александър Македонски), и ако имаме още повече късмет ще успеем да си намерим кабини за ферито към Бриндизи, та да не спим на палубата, за него така и не успяхме да си направим резервации. Утре рано, рано и на път – пътешествието започва, дано само този път да е безаварийно!!!
   
    ДЕН 2 16.04.2009
    Ставаме към 7. Първата ми мисъл е да събудя Стани и Ленчо, но те вече са станали, което ме обнадеждава, че ще тръгнем на време (идеята е да тръгнем рано рано, та белким не изпуснем ферито). Бърз душ, багаж, и помъкваме куфарите надолу. Шефката на хотела е вече там и доволно отпива кафе, ние сме кисели – още не сме се добрали до кафето (идеята е да го пием в Лукойла на границата, в последствие се оказа, че въпросния Лукойл е на турската граница, ама аиде). Стани и Ленчо закъсняват, а ние почваме да нервничим. Най - накрая сме по моторите и потегляме към „кафето” (границата). Деня се очертава да е супер – небето е ясно и слънцето препича ли препича. На излизане от Петрич се натъкаваме на яка мъгла което за момент ни подвежда, че сме объркали посоката. Граница – Лукойл няма, читаво кафе няма, ближем гадния буламач около Петрол и се препичаме на слънце. След 10-тина минути сме на граничната опашката – малка опашка – ама няма ток, след още 15 - тина минути тока идва и потегляме, стигаме до гръцкият митничар който лениво ни маха да продължаваме без дори да се заинтересува от документите ни. Опаковаме се грижливо, някой повече някой по-малко – Ленчо е оборудван с пълна програма – яка, боне и още един куп щуротии чието предназначение е да ти направи живота по „комфортен” на мотора, все едно това е възможно … ;-)) Както и да е продължаваме, пътуваме до Солун без някакви проблеми или щуротии, една две почивки (май по скоро една). Пътуването върви гладко, а и се надяваме, че са докарали магистралата до Игуменица … Прибират ни по 2 евро на мотор за веселбата по магистралата и ни пускат да се возим.
    След още една почивка време и вече сме на отбивката на Вергина – мястото където е открит гробът на Филип (бащата на Александър Македонски). Твърдо сме решени да видим гробницата (или поне аз). Времето вече почва да става нетърпимо топло почваме да се разсъбличаме или поне тази част от групата дето са навлечени като лукчета. Гробницата си струва, след 8 евро на калпак се убеждаваме в няколко неща:
    1. Гърците ги разбират тези неща – как се изкарват пари от история;
    2. В конкретния случай освен всичко друго и са намерили доста неща дето има защо да се видят – определено е впечатляващо;
    3. Ние в България нямаме никаква представа как се правят тези неща (с парите от историята де), имаме не по малко от тях което да покажем, но нямаме идея как да стане …
    В гробницата е фрашкано с хора платили по 8 евро като нас – така се прави туризъм. След известни коментари по въпроса потегляме към магистралата, като решаваме преди да се качим на нея да обядваме. Попадаме в едно забравено от бога село дето има 10 къщи на кръст и е на ….. си Райна по сукаците и решаваме да пробваме селската кръчма. Единственото нещо дето мога да кажа по въпроса е, че гърците ги разбират и тези неща с храната – всичко (там в нищото) беше невероятно вкусно, мисля, че и останалата част от група, ще се съгласи с мен.
    Отново на магистралата, освен дето на едно от спиранията един залетят се тир ми срути каската с въздушната вълна и частично почупи слюдата нищо друго интересно не се случи. Сега вече не мога да си отварям визьора до край – гадно. ООО забравих, по въпросната магистрала, са изкопали толкова тунели, че храня сериозни подозрения, че поне два пъти превишават дължината на прословутото софийско метро.
    Естествено хапнахме и малко дръвче – има няма 60-80 к.м. от магистралата не са направени та малко ни се взе акъла от едно лашкане нагоре надолу придружено с поредица от над 10 сто и осемдесет градусови завои и яко задръстване.
    Най – накрая добутахме до Игуменица къде 7.30 - 8.00 часа и се занесохме веднага на пристанището. Там Миш и Стани се впуснаха в офанзива и след половин часово лутане на там насам по гишетата успяха да смъкнат билетите за ферито от прогнозните 360 евро на 180 евро за цялата група, барабар с моторите и багажа. Определено мога да кажа, че се справиха блестящо … Бърза вечеря която само потвърди гореописаното ни мнение за кръчмите по Гръцко и се строяваме да чакаме ферибота. С половин часово закъснение ни натоварват и ни спретват в тясна кабина за четирима (каквато сме си и платили). Положението е яко каустофобично (имайки предвид габаритите на двама от нас), но го приемаме мъжки и се занасяме към палубата да подишаме чист въздух. Към 1.30 вече сме уморени и ни е все тая къде баш ще спим, така че се нанасяме в кабината и заспиваме кротко.
   
    ДЕН 3 17.04.2009
    5.45 сутринта, някой и…от не си е изключил звука на телефона при което услужливите GSM оператори решават да сверят нещо си. Гадното скрибуцане събужда Станка която опипом се опитва да се смъкне от второто ниво. В старанието си да не вдига никакъв шум успява да събуди почти всички (Ленчо явно и е свикнал), ние обаче сме железни и игнорираме шума докато стюарда на започва да блъска по вратата с информацията, че след малко стигаме. След кратка лудница (все пак сме в кабина 2 на 2.50 с все банята) успяваме да се спретнем и да се занесем при моторите. Всички са безкрайно кисели – това липсата на кафе рано сутрин явно не само на мен ми действа потискащо. Измъкваме се как да е от ферито и се понасяме по заспалите улици на Бриндизи да търсим кафе. След известно лутане се натъкваме на „кафетерия”, след още малко борба успяваме да се сдобием с двойно, и три дълги кафета плюс един куп кроасани със сладко, без сладко със сирене и т.н. Доволни присядаме на тротоара (понеже са европейци в Италия по заведенията не се пуши) и се захващаме с кафетата и кроасаните (ейййй онзи със кашкавалите и сирената беше невероятен). 45 минути по късно, вече със бистър поглед, свеж ум и изработен план се понасяме към Лече. Лече се намира на 40 км. на юг от Бриндизи и обещава (по слухове и описания) да е доста приятен град.
    Час по късно вече се миткаме из града (след като сме намерили паркинг за моторите и една любезна магазинерка склонна да ни приюти каските и багажа) който наистина е невероятен. Спокойствието лъха от всякъде, бароковите сгради се надвисват над малките улички и за обикалят големите площади. На всеки 500 метра се сблъскваш с църква (катедрала???) която изпълва (потиска) взора ти с хиляди дребни детайли. И двете катедрали които разгледахме имаха орган (аз много се впечатлявам от този инструмент) и бяха много впечатляващи (потискащи) с пищността си. След това дружно решихме да отсвирим катедралите и музеите и да усетим „духа” на града обикаляйки просто по улиците. Беше невероятно – усещане несравнимо с нищо познато мен, нямаше шарената забързаност на източните градове (които обикаляхме из Сирия и Йордания), нито пък имаше безкрайната сериозност на градовете от Западна Европа (е поне тези които съм посещавал де), тук цареше безвремие, хората се движеха на забавен каданс, абе с две думи си беше впечатляващо …. и мнооого приятно. След още по едно кафе плюс екстри се взе единодушно решение (под мое давление) да посетим Галиполи и след това избягвайки централните пътища да се насочим към Таранто и Моттола където ни чакаше резервация. Галиполи не ни хареса – влязохме и излязохме (е направихме проба да хапнем някъде), но нищо не ни хареса и бързо бързо се изнесохме. Вместо да се върнем по централните пътища ние подкарахме покрай морето по второстепенен път описващ бреговата ивица. Пътят беше осеян с малки курортни градчета които по това време на годината бяха лишени от всякакъв живот. Въпреки всичко беше безкрайно приятно да се пътува през тях – пътя се виеше покрай брега, природата беше живописна и малките спретнати курортчета се вписваха съвсем ненатрапчиво в обстановката. Към 2 часа след обяд положението почна да става нервно – въпреки прекрасната закуска започнахме да изгладняваме. Намерихме малко ресторантче (работещо, щото всичко друго беше затворено) край брега и се спретнахме за обяд на малка мърлявка тераса. Миш и Стани отидоха да се борят със сервитьора, да ни сервира прясна морска храна от близкият рибен магазин (който изглежда се зареждаше с пресни морски дарове ежедневно, от кея пред него). След кратка борба се върнаха с инфото, че имаме поръчани две порции миди (от всички видове) към които ние с колегата допоръчахме и литър наливно вино. Поръчахме и още 10 –тина морски таралежа. Не мога да опиша какъв смут настана когато всичко гореизброено се появи на масата – напълно сурово. Таралежите бяха разполовени, но игличките им още мърдаха (и продължиха да мърдат докато ги папкахме), мидите се свиваха в момента в който им изцедихме малко лимон от горе (абе с две думи храната си беше още прясна, прясна, да не кажа живичка). Миш изпадна в див възторг, Станка в потрес, аз и Ленчо погледахме на нещата философски - в Рим като Папата. В крайна сметка всички живи или полуживи твари на масата бяха изядени (таралежите не са това което са – хич не струват) от Миш, мен и Ленчо, а Стани се зае да бори сервитьора за някаква храна дето да бъде печена или поне в краен случай пържена. В следствие на нейните усилия на масата се материализира огромна порция пържени скариди, октоподи и калмари, на която също не и беше простено (ейй и тия хора разбират как се прави морска храна). Час и половина по късно потеглихме отново въоръжени с подвеждащата информация, че ни остават още 60 км.
    Два часа по късно и 100 км. по нататък след 2 загубвания и с никакви изгледи за близко приключване на пътуването бяхме застигнати (намерени) от един италианец въоръжен с Дукати 1000 и добре изглеждаща девойка за пасажер който предложи услугите си (явно сме изглеждали безкрайно загубени и изтощени) да ни изведе на правия път за Моттола. Малко по късно вече на прав път настъпихме машините и се отзовахме в Моттала. Това е много яко провинциално градче разположено на малък хълм непосредствено (къде 40 км. по нататък) до Таормина.
    След като излазихме хълма (сгазвайки почти всичко правила за движение, ей тия тук имат страшно много еднопосочни улици) и събрахме очите на всички местни най-накрая намерихме бюрото с резервациите. Настаниха ни в много яка стая – висока около 5 метра, наполовина разделена (във височина) и оформяща по този начин две отделни спални помещения – от която се излизаше директно на улицата.
    След бърз душ (само за мен) Миш ни подкара към Алберобело – прословутото селище с трулите. Трулите представляват нещо като големи термитници в които местните са живели и живеят до днес. Като цяло селището (абе жив град си беше) беше интересно обаче местните бяха яко кисели, така че ние погледахме погледахме (между временно направихме и неуспешен опит за вечеря) пък се изнесохме към Моттола. Там си спретнахме улично парти (пред стаята) с около половин литър уиски и няколко бири, след което кротко се занесохме да поспим.
   
    ДЕН 4 18.04.2009
    7 часа, часовника звъни и ни изтръгва от съня. Налага се да станем рано защото днес ни предстоят има няма към 550 – 600 км. Занасяме се на площада където две кафета се борят за това да ни предоставят влизащата в нощувката закуска. Избираме на слуки – така или иначе тук на всякъде кафето е страхотно – и се спретваме на тротоара (гадни пушачи) да се разсъбуждаме. Времето е особено – вятъра ту донася гъста мъгла ту я отнася. Ленчо е леко притеснен, че може да ни подкара дъжд. Аз съм оптимист.
    В девет вече сме на „конете” и потегляме. Основната ни цел днес е да не пропуснем магистралата, в противен случай ще се наложи да поемем около 100 – 150 км. в повече. Времето все пак е благосклонно към нас – ту ни грее слънце, ту го скриват облаци, но като цяло е екстра. Пътя е страхотен, вие се покрай морето и минава през редица живописни градчета. Естествено пропускаме отклонението към магистралата (вината е изцяло моя, просто проспах отклонението). След кратка справка с картата установяваме, че имаме право на втори опит къде 160 км. по надолу. В същност пътя по който се движим минава точно по „подметката на ботуша” и наистина е живописен. Въпреки приятното пътуване пътя почва да ни дотяга, а и почваме да изгладняваме. Обаче тия пичове тук има някакъв проблем – нямаше ресторант дето да работи, даже и бензиностанциите взеха да не работят (което ни докара няколко пред инфарктни състояния). Тук имат някакво нововъведение – бензиностанциите изкарват пари и по време на сиестата – една машинка, пускаш 20 евро в нея и тя ти посочва колонка която ти дава съответното количество бензин. Въпроса е – ако нямаш грам бензин и нямаш по дребни от 20 евро, какво точно правиш ако резервоара ти не събира толкова бензин, а в близките 20-тина километра куцо и сакато се е прибрало за следобедна дрямка?  Е добре, че моя резервоар е по – голям от този на Ленчо, та прибрах и неговия бензин … Та след обяд нищо не работи и си останахме гладни.
    Намерихме магистралата !!!! Ебаси магистралата, добре, че не я бяхме открили по - рано (няма такова смешно нещо) – само две платна, дори и аварийно платно няма. Като капак през повечето време е свита (поради ремонт) само в едно платно и то без да те местят в насрещното. Изпреварване всякакво забравете няма мотор няма нищо, само хеликоптер може да помогне, няма и спиране – една цигара не можеш да изпушиш. Е тези 130 километра по „магистралата” ни разгониха фамилията повече от целия друг път – то не беше влачене то не беше чудо. Когато се докарахме до Вила сен Джовани (към 17.00 часа) ни идваше да се разплачем от умиление. Миш не можа да слезе от мотора – така се беше придървила горката. Вила сен Джовани е мястото от където се движат повечето ферита към Сицилия, организацията е перфектна, още от влизането се натъкнахме на огромен надпис „Билетория” или нещо в този стил, където се сдобихме, срещу скромните 20 евро за всичко - хора и мотори, с билети. Стотина метра по – нататък се наредихме, на голяма опашка която след известно наблюдение прередихме цялата (забелязахме, че всички които можаха го направиха), та и ние съкън да не се минем. Набързо ни натовариха във ферибота и преди още да се качим на палубата бяхме отплавали, докато изпием едно кафе вече акостирахме – абе бързаци са тук. Почти подбелили очи от глад, решихме, че все пак няма да хапваме в Месина, а ще караме и ще си търсим резервацията в Кастелджоне ди Сицилия – малко градче в подножието на Етна за което подозирахме, че ще намерим изключително трудно. Отново на магистралата, не че имаше повече платна, но поне не я ремонтираха, за това пък се оказа платена. Около 50 минути по късно се смъкнахме от нея и поехме по живописен път виещ се в страни от основната туристическа навалица, не можахме много много да огледаме защото откровено си бяхме каталясали. Както и предполагахме търсеното градче се оказа на майната на един ужасно висок хълм (или поне тогава ми се видя такъв). Лесно намерихме хотела от резервацията. Санта Катерина се оказа изключително приятно място – стара реставрирана къща, построена в склона на хълма (егати стръмните улици имат тук – едва паркирахме моторите), с големи реставрирани стаи с още по големи спални от ковано желязо. Обстановката беше прекрасна и безкрайно спокойна, а съдържателят (приветлив младеж на 24 години) с любезна усмивка се опитваше да ни угоди за всичко. На върха на хълма имаше стара крепост и огромна църква до нея и двете облети във светлина (е в последствие се разбра, че могат да се разглеждат само юли и август когато е активният туристически сезон, ама аиде …). Безкрайно доволни, че дългото ни пътешествие приключи (на финала излезе около 550 км.) и все още нервни от глад се впуснахме да търсим местна кръчма която да изядем . Като цяло в градчето нямаше кой да ни напсува, а малкото местни (въпреки огромното си желание да ни помогнат) не говореха никакъв език различен от италиански. С триста зора намерихме кръчма и изядохме де що ни предложиха в нея – лелеее тия тук много добре готвят, особено онова телешко с манатарки – пръстите си облизахме с него. Покрай другото пийнахме и два литра „локално” вино, което в друг случай не би ни се отразило кой знае колко, но все пак умората от пътя си каза думата. Приятно подпийнали се прибрахме в хотела. Забравих да спомена, че в момента на пристигането ни заваля ситен и неприятен дъжд които по време на вечерята ни си се беше превърнал в истински сериозен дъжд и ни направи вир вода. В хотела цапнахме още една бутилка вино (няма да се даваме я) след което вече едва едва се довлачихме до стаите си. Миш проведе дълбокомислен разговор с тоалетната след което и двамата се унесохме в безпаметен сън.
   
    ДЕН 5 19.04.2009
    В Касталджироне ди Сицилия се спи невероятно, сутринта се събудихме отпочинали и свежи все едно не се бяхме потрошили от път предния ден. Спретнахме се рано рано за закуска и естествено почти си спретнахме скандалче. Не ние, оказа се, че любезния пич от предишната вечер ни е преметнал (предполагаме неволно) и Миш (която беше обхваната от гранде пиянски глад) не може да си получи обещаната закуска от яйца, а трябва да се примири с местно колбасче върху филийка гарнирано с странна смес от плодове (ягоди, банани и ябълки) залети с бяло вино. Малее какво отнесе сутрешния барман, по едно време толкова искрено се притесни, че аха беше хукнал да купува яйца. Както и да е, поукротих Мишето и скандала утихна, но тя си остана гладна (има сериозно не разбирателство със саламчетата и филийките и далаверата с бялото вино я потресе). Между другото набедената за сицилианска закуска никак не беше лоша (лично мнение). Междувременно и Станка и Ленчо се излюпиха, аз не забелязах да имат проблеми със закуската. След още няколко кафета се понесохме да „експлорваме” градчето. Времето все още беше облачно и Етна не се виждаше, но пък дъжда беше спрял. Градчето е много малко и много яко. За съжаление беше неделя и никъде не се виждаше куцо пиле а и всичко беше затворено. В моите представи така трябва да изглежда едно сицилианско градче – малки каменни улички, преминаващи от улички в стълбища и обратното (май споменавах вече за наклоните), високи огради покрити със мъх и всякакви пълзящи растения, малки балкончета обсипани с цветя и големи готически църкви насред миниатюрни площади с кафененца – е това видяхме тук плюс минус някои екстри. След около час обиколка и снимки, се прибрахме в хотелчето, пихме по още едно кафе и след бързо спретване на багажа, потеглихме. Днес трябваше да изминем скромните 130-150 км. и основната ни цел беше да разгледаме няколко от градчетата по крайбрежието. Естествено, тъй като беше неделя вече предусещахме какво дърво може да хапнем с обиколката, но така или иначе друг избор нямаше. Първата, спирка беше съседното малко по голямо градче – Франкавиля ди Сицилия (определено като зациклят в имената и нямат спирка) – предната вечер като минавахме ни се беше видяло много приятно, след кратка обиколка с моторите се оказа, че единственото място, където има живот, в неделя преди обяд е местното кафене (бар, сладкарница, като цяло ги кичат с всичките названия), където се беше събрало местното население от мъжки пол и обсъждаха (и ние нямаме идея какво ама беше разпалено). Та решихме да не спираме тук и да се изнасяме към следващата спирка – Гардини – Наксус. Пътя който снощи ни се беше видял живописен, сега изглеждаше направо приказен – виеше се сред зелени хълмове и градини пълни с портокали и лимони, на всеки втори хълм имаше градче, махала или село сгушило се в зеленината, всяка градина беше оградена с ниска каменна ограда. От време на време минаваше през старинни мостове, върху които две превозни средства не биха се разминали. Като цяло беше невероятно, даже и „Лазарко” се показваше от време на време.
    Искам да отделя специално внимание на указателните табели в тази европейска държава. Няма такъв ужас. Начина на опериране с пътните табели тук значително намалява шанса ти да стигнеш жив до където си тръгнал. Представете си само – пърпориш си по нормален първокласен път с има няма 100 – 120 км. и изниква кръстовище. То е украсено в добрия случай с два, ако не и повече, 3-4 мертови пилона на които кротко си домуват има няма около 50 табели, всяка сочеща в различна посока. Набиваш рязко спирачките (щото иначе рискуваш да отидеш някъде другаде, не там за където си тръгнал) и почваш да четеш. Тук се сблъскваш със следващия капан – понеже са им дълги наименованията на градчетата, табелите са написани със всевъзможни съкращения, като почнеш само първите имена (вместо Франка Виля, Франка В.), минеш през последните имена и стигнеш до абревиатури (вместо Рджио ди Калабрия само Р. К.). Естествено докато си отбил и кротко се занимаваш с литературното четене, редица местни които явно имат идея как да стигнат до където са тръгнали почват да се изнервят, че запречваш пътя. Абе голям купон. Освен това на магистралите, поне на тази в Сицилия, табелата указваща следващото градче и километрите до него се помещава от лявата страна на пътя скрита храстите, в добрия случай, пропускаш няколко табели (изплъзнали се в периферното ти зрение) и почваш да внимаваш, в лошия стигаш някъде другаде (както за малко да ни се случи на нас, вместо в Таормина, да се отзовем 40 км. по надолу с Сиракуза).
    Стигнахме до Наксос бързо, бяха само 20-25 км. Наксос е приятно малко градче, разположено на брега на морето с кокетни малки улички обсипани с мънички бакончета целите в цветя. Мишето намери една мъничка възрастна дама говореща френски, която любезно се съгласи да оставим багажа си у тях докато се мотаем в градчето. Освободени от каски раници и всякакви други тежести се заехме да се миткаме из тесните улички. Скоро установихме, че и тук удряме на гредата с неделята и всичко е затворено, така че взехме мъдро решение да хапнем по пица (до момента вече 3 дни в Италия) не бяхме яли пица. Трудно намерихме работещо ресторантче, но най-накрая се справихме. Пиците бяха добри, не нещо кой знае какво, но определено добри. Миш не яде, надяваше се да намерим от суровите миди. Потеглихме към Арчиреале, друго градче, на още 20 –тина километра. Още преди да стигнем, при едно от спиранията Мишето маркира ресторант според изискванията и. Получи огромна порция, със сурови миди, таралежи и още някакви гадинки. Стани отново беше потресена, тоя път и Ленчо не опита, за това пък Мишето омаа всичко, аз подпрях съвсем, съвсем мъничко. Тъй като вече беше станало време, подкарахме направо към Каталджироне – града на керамиката, където се явяваше следващата ни нощувка. Минахме набързо през Катаня, и се отправихме към вътрешността на острова. Пътя беше прекрасен, широк нов и бърз и се точеше покрай огромни имения които бяха безкрайно впечатляващи. Определено онова край Сливен (винарната) е като детска играчка в сравнение с тези. На около 10-тина километра от крайната ни цел ни заплющя дъжд, което пък от своя страна безкрайно възмути Ленчо, който явно не си пада много много по дъжда. Както и да е 20 минути по късно се настанявахме в нещо което е било или пък е построено върху бивш манастир (така и не разбрахме кое от двете е, а и не мязаше на нито едното). Шефа много се притесни като ни видя с моторите (явно създаваме впечатление на хора създаващи ядове), но пък шефката ни се зарадва. Преоблякохме се набързо и се метнахме да разглеждаме града. Дъждът беше поспрял, та не ни се налагаше да се мокрим. Както споменах той е известен със керамиката си. Хората са си спретнали насред центъра едно огромно стълбище, има няма къде 400 стъпала, на което всяко стъпало е от облечено в цветна керамика. Стъпалата са доста големи и на всяко от тях от ляво и от дясно има входове към работилнички и магазинчета за керамика. Абе яко керамика (изрисувана), като я гледаш по магазинчетата седи много кичозно, ама като я видиш в действие (в ресторанти, хотелчета и др. такива места) не седи чак толкова зле. Освен всичко в града има страшно много красиви старинни сгради (доста църкви естествено) които създават едно такова приятно усещане. След като се преборихме и изкачихме всичките стъпала установихме, че от върха най-вероятно има страхотна гледка ама при хубаво време, а не като е дъждовно и мъгливо. След като хапахме на крак по няколко сандвича (ей това прошутото си е яката работа, ама и готини колбаси си имат), се понесохме към хотела. Пихме литър вино, поприказвахме малко, докато Ленчо си се бореше да си преинсталира софтуера на телефона и към 1.00 часа се понесохме към леглата.
   
    ДЕН 6 20.04.2009
    Към 6.30 часа се чува страховито звънене, което ме кара да се излетя в просъница към вратата (нямам никаква идея от къде се взе тази реакция), оказва се че при преинсталацията от предната вечер Ленчо си е активирал всичките аларми и в момента телефона му се опитва да събуди и умрелите. Лягам да си доспя, но в 8.00 вече не ме свърта в леглото и тихичко се изнасям към банята. Следва закуска. Докато си пия кафето се излюпват и останалите. Решаваме да разгледаме още малко града и след това да тръгваме - и без това имаме само 200 км. до Палермо от където трябва да хванем ферито за Тунис. Докато се мотаме завалява проливен дъжд които ни натиква на сушина в близката катедрала. Седим на стълбите и наблюдаваме хората, като тайничко се надяваме да се отвали и с това да приключим мокренето. Постепенно дъжда спира. Разглеждаме близкия парк (само аз и Миш, Станка и Ленчо отпрашиха за хотела) след което стягаме багажа и се понасяме. Ленчо си е облякъл регето (една тутуротня дето трябва да пази от дъжд) въпреки, че не вали. Ние му се поприсмиваме малко, ама малко. Пътя, по които се движим е невероятно живописен (на картата на Ленчо въобще го няма, на моята е описан като „виа панорамика”. Много е красиво, обаче почна да вали. И като заваля, та така таман през целия път. Е по късно и в Палермо ни валя. Абе не спря – валя ни слабо, силно, проливано, с вятър, без вятър, с малки почивки, с малки капки, с големи капки, мисля че усетихме всичко което може да покаже дъжда в този регион. По време на почивките Ленчо ни се смя, щото ние си бяхме оставили регетата в София, е по късно вече и той не се смееше, щото в този потоп дето ни се изсипа на главите и целия да се беше гумирал пак щеше да е вир вода. Най-големия майтап беше, че колчем спирахме за по цигара – дъжда спираше, в момента в които сядахме по моторите се усилваше веднага. И така по целия път до Палермо. И в Палермо също ни валя, направо ни се разгони фамилията. Мани, че ни валя, ами си беше и яко бахър – горе долу межди 10 – 13 градуса през цялото време. Та пристигаме в Палермо вир вода (нямахме сухо място по себе си), умрели от студ и веднага се метнахме да търсим Катакомбите на Капуцините. Това (бяхме чели) са катакомби, където се съхраняват мумифицираните жители (или поне част от тях на Палермо). Идеята е (учените твърдят – гледах го по Дискавъри), че климата тук е сух и позволява успешно мумифициране. Искам да отбележа, че това със сухия климат е силно преувеличено или поне в тази част на годината.
    Понеже се бяхме подготвили с карта (7 евро – ебаси скъпотията) лесно намерихме катакомбите. Хората ни гледаха малко странно, монасите също. Явно сме изглеждали като извадени от морето, но все пак ни пуснаха да разгледаме. За катакомбите какво да кажа – много мумифицирани трупове (кои по успешно – разбирай позапазени, кои не чак толкова – разбирай останали на кокал) окачени и подредени в няколко галерии, абе депресиращо. Отвън Станка повърна, ама твърдеше, че било от пътя – да бе да … Излязохме на дъжда подтиснати и се метнахме в движението. Тука шофират като първите хора, как оцеляхме до пристанището нямам никаква идея. Не стига, че от горе потоп, ами и купища хора се опитват да ни убият, притискайки ни от всякъде. А задръстванията им едни хубави, хубави. На финала на Ленчо му писна и подкара в насрещното, пак се опитваха да ни убият, ама като че ли малко по малко – поне избегнахме задръстването. Оцеляхме до пристанището, взехме си билетите и ни обясниха, че трябва да изчакаме около час полицаите да минем паспортна проверка. Решихме да изчакаме и след това да ходим да се помотаем, по мокри и без това не можеше да станем. След час минахме паспортната проверка, но се оказа, че тези дето минават паспортната проверка не могат да видят документите на моторите, защото не разбират от мотори, та се наложи да изчакаме още час та да дойде разбирача на мотори. След малко повече от час се появи още един полицай, които направи опит и след като видя зелената ми карта каза, че и той не познавал българските документи, та да изчакаме още малко. Това естествено възмути Мишето, която се опита да направи мини скандалче на тема - това не са български документи, а европейски, но и беше обяснено, че да европейски, европейски ама от скоро. След 3 часа и половина на пристанището, чакайки този или онзи, ги отсвирихме и отидохме да хапнем, обещавайки че до 8.30 ще се върнем да ни прегледат отново документите. Подкарахме, отново ни вали, абе това си е гадно вече, цял ден под дъжда почва да ни идва много, така че не се мотаме много много и се наместваме в най-близкото заведение. Както и подозирам, заведенията покрай пристанищата (както и между другото около гари, автогари и летища) не са това което трябва. Хапваме гадно, но скъпо, но вече ни е все тая искаме да се махаме от Италия това преследване с лошото време ни е дошло до гуша. Надяваме се, че като се фукнем на друг континент може и малко слънчице да закачим. След още 2 часа и по едно уиски на калпак (мъжката част де), сме минали изпитанието с документите и кротко си седим под дъжда на опашката за ферито – естествено сме подранили и се налага да изчакаме да разтоварят. Най – накрая, един от пичовете на ферито ни забеляза и се смили над нас та ни прекара с предимство. Кабината е готина, големи легла, топла вода в изобилие – почнахме да отпускаме. И докато се размотавахме усетихме другата тояга – от някъде се появиха пълчища италианчета (на възраст къде 16 – 17 години). Нямате си представа 20-тина от тези какъв джангър могат да вдигнат. В Италия по принцип им е национален спорт да си крещят, но явно като са в по младежка възраст това се засилва многократно. И всичко това беше настанено в каютите около нас – явно и ние нямаше да спим. Погледнахме философски на нещата и след около час вече усилено се опитвахме да заспим.
   
   
    ДЕН 7 21.04.2009
    4.30 часа сутринта. Групата италианчета, не ни разочароваха – цяла нощ си крещяха, туку пред нашата кабина. Обаче на съседа по кабина му писна и се излетя в коридора и гепи Луиджи (в хода на нощта бяхме установили, че главния кресльо се именува Луиджи) за ухото. Малии какъв вой настана, явно Луиджи доста го е боляло щото след тази интервенция настана тишина. Иначе беше удобно, определено клатеше значително повече от колкото в предишното фери, но на мен ми беше екстра (а и мога да игнорирам крясъците). В последствие се разбра, че Станка не е спала цяла нощ от притеснение, че потъваме, а Ленчо пък не е спал защото е „следял” купона на тийнейджърите. Към 9.00 вече бях готов да проверя дали пък случайно няма да стигаме. С Миш се понесохме към ресторанта да ударим по кафе и да проучим обстановката. Определено наближавахме и също така определено бяхме далече. След още цяла редичка кафета и доста мотане почнахме да попристигаме – това се изразяваше предимно в търчането на разни хора насам натам мъкнейки големи куфари. Стюардите ни изгониха от кабината и ние се присъединихме към търчащите с багажа. След още около час ни пуснаха при моторите да си накачулим багажите. Следваше Тунизийската митница, след опита ми със Сирийската и Йорданската очаквах доста размотаване и изненади. В същност мина доста безболезнено – слизайки от ферито разни хора почнаха да ни махат и да ни насочват докато се отзовахме пред една будка с двама тунизийци в нея. Трябва да се знае, че едно от основните правила при минаването на тази граница е да се сдобиеш в редица бели листчета които мъкнеш насам натам. Може и да не ги попълваш – все се намира някой желаещ да ги попълни, е в последствие се сбогуваш с едно две евра, но като цяло си облекчаваш живота. Две будки и 4-5 листчета по късно (леле в едната каква мадама имаше), се отзоваваме на изхода. Група полицаи установяват, че все пак имаме пропуснато листче, ние групово почваме да гледаме глуповато и безпомощно, след още 5 минути, полицаите решават, че въпросното листче явно не им е толкова необходимо и ни пускат да минаваме. Гложди ме подозрението, че на излизане може да гризнем дървото с това липсващо листче, но това си притеснение го оставям за след 10-тина дни.
    Добре дошли в Тунис. Мятаме се да си организираме отпътуването (нали нямаме билети за връщане), обаче удряме греда – и двете компании които могат да ни превозят до Генуа работят, ама друг път – т.е. според услужливия тунизиец утре или другиден. Зарязваме билетите – утре ще ги мислим. Понасяме се към града – пътят се вие по ивица земя, минаваща насред морето – и естествено ни подпуква вятър, така познат ни от Йордания. Е все още не е чак толкова силен, но има всички изгледи докато сме тук да ни подуха яко. След известно мотаене из града се спираме на мизерно хотелче, разположено в сърцето на града точно до входа към суковете. Започваме да се пазарим за цена, минаваме през опит да ни настанят в стая за четирима за цена три пъти по висока от тази която имахме желание да платим, следва реорганизиране на редиците и се захапваме по-яко. Тамън да стигнем до споразумение и Миш успява да изпусне една от каските. Ефекта беше зашеметяващ- насред трясъка шефа се мята на земята, наденвайки се на ботуша на Ленчо (той е обкован с пластмаса), навеждаме се да го дигнем при което Ленчо изпуска радиостанцията, следва ново хвърляне на земята. Шефката (тук явно жените си бчкат наравно с мъжете) се залива от смях, фукна на мъжа си два шамара и го вдигна. Пазарлъкът продължи на нова основа, последваха няколко тръгвания и връщания и на финала си стискаме ръцете при което получаваме две четворни стаи за има няма 10 евро на стая. Освен това в стаите си имаха и тоалетна и баня (в един от предишните хотели, стаите имаха само баня, WC – то беше общо), а и чарафи. Е, ако имаше и кърпи щеше да е добре, ама да не прекаляваме. Бърза реорганизация – душ, подмяна на мокрите дрехи (кожата изсъхва трудно) – и се поемаме на разходка. Потопяваме се в суковете. Цветовете и миризмите ни обливат отвсякъде. Пъстро и шумно. От купищата магазинчета се опитват да ни закачат да купим по нещо. Надушват ни, че явно имаме нещо славянско и ни пробват я на полски я на руски. Тук страната ни е позната с две неща – основно Стоичков и малко по-малко Бербатов или поне хората от пазара знаят страната ни покрай тези двамата. Тъжно.
    Станка и Ленчо се метнаха да пазаруват и настана едно пазарене - веселба. Много забавно. Обикаляхме няколко часа, минахме през улички с купища златарски магазини, определено тези имат фантазия и усет за бижута, минахме през улички с купища джунджурийки местни носии – мъжки и женски джелаби и купища други неща. Тук разбират и от сладкишчета, имат много добри, не всички, но като цяло са добри. Към 8 часа след няколко часово обикаляне, няколко чая, кафета и едно наргиле (шиша му викат тук), се позиционираме на площадчето пред хотела да пием кафе. Запознаваме се с Риад – сервитьора, който предлага да ни води в „рийл тунизиан” ресторант. Изчакваме го да свърши работа и потегляме към ресторанта. Националното им ястие е кускус – няма нищо общо с познатото в България ястие и определено е много вкусно, и агнешкото не им се опъва – правят страхотни котлетчета. Изядохме света или поне се опитахме да го поръчаме. Малко не преценихме големината на порциите и доста остана, ама все още се учим. Около обяд вече бяхме хапнали един урок като обядвахме 4 сандвича за една торба пари, ама мисля че вече сме поподготвени. Нашият разводач е любознателен, разпитва много и разказва много, скоро установяваме, че мирогледа му основно се е формирал от видяното по телевизията и той в същност познава само кварталчето в което живее и родния си град които е на 100-тина км. от тук и не ни е по път. След вечерята пием по кафе на стъргалаото и потегляме към хотела –явно Луиджи все пак ни е попречил да се наспим. Между временно отново заваля. В мен започва да се заражда съмнението, че някой ни е проклел. Хотелчето е гадновато, но ние сме преситени от впечатления и заспиваме бързо.
   
    ДЕН 8 22.04.2009
    6.30 часа, тътени от вдигащи се розетки разцепват мрака, е добре де не е съвсем мрак, ама може ли толкова рано. Това е една от кофтите страни да спиш на входа на пазара. После пуснаха фонтана, който заплющя оглушително. Града си поемаше нормалния ритъм. Явно това пътуване сме орисани да ни събуждат посред нощ. За това пък аз съм се изпедепцал да игнорирам подобни шумове и просто се обърнах на другата страна и заспах отново. Към 8.00 глъчката обаче стана оглушителна и ние се размърдахме. Довлачихме се до кафето от другата страна на площадчето и започнахме процедурата с разсънването и безкрайното количество кафета. Стани и Ленчо спяха или поне не даваха признаци на живот. Времето беше смръщено, но не валеше. Разсънвахме се кротичко, когато заплющя дъжда. В този момент се появиха и спътниците ни (не че искам да правя връзка ). Егати кофтия късмет, не мога да повярвам, че дъждът отново ни застигна и на следващия континент. Клюмахме унило над кафетата и оплаквахме съдбата си – определено ни беше писнало да ни мокри. За разведряване на съседната маса двама младежи си спретнаха малък кютек, при което за кратко настана суматоха, след което младежите бяха разтървани (след като обърнаха няколко маси), изхвърлени на улицата и предадени на близостоящите полицаи, които им зашиха по няколко шамара и ги изпратиха да си вървят. След случката всичко си продължи с нормалният ленив ритъм. Дъждът не спираше. Ту намаляваше, ту се усилваше, но не спираше. Кофти работа, това прецакваше плановете ни които включваха посещение на Картаген, Сиди бу Саид и закупуване на билети за ферито в обратната посока. Аз го мислих, мислих и все пак реших да не се предаваме – да отидем да си вземем моторите (от близкия паркинг) като по път си купим подправки и на пук на дъжда да си следваме програмата. След като пообикаляхме малко из улиците, търсейки месните магазини за подправки (не исках да си взимаме от готовите туристически пликчета) и се сдобихме с по няколко килограма подправки, дъжда отново се усили и ме отказа от идеята с моторите. Стани и Ленчо се поразсърдиха, щото през цялото време си мъкнаха каските (ние нашите не ги бяхме взели), а Ленчо дори и регето си беше навлякъл (поне за утешение беше почти сух), ама си беше безумие да отчитаме дейност – в тоя дъжд ни Картаген, ни дявол щяхме да видим. След кратка реорганизация, решихме първо да си вземем билети за ферито, и понеже съм хитрец, подхвърлих идеята, да потърсим представителство на GNV (компанията с корабите), един от пичовете на пристанището беше казал, че има в града, до „еди кой си хотел”. Питахме сервитьора от кафето, в което се “реорганизирахме” (хапвайки по кебап), за хотела и той ни обясни, че „ей го е там е на има няма 700 метра”. Час и половина по късно, с много питане и тотално мокри от дъжда (е не съвсем – ние с Миш си купихме чадър пътьом, а Станка и Ленчо си се миткаха с каските на главите) установихме, че въпросния хотел е в съседния град (предградие към столицата, съвсем до пристанището). Кратко обсъждане и се метнахме на едно такси (след като отхвърлихме варианта за мотор или трамвай). След има няма половин час по-късно, олекнали с „крупната” сума от 6 динара пристигнахме пред въпросния хотел. Естествено от рецепцията заявяват, че това дето го търсим, го няма там и въобще го няма в това предградие. Стани и Ленчо са леко бесни, така че ги оставяме да пият кафе и тръгваме да търсим представителството (аз на информацията от рецепцията не се връзвам). Естествено 10 метра по нататък зад първия ъгъл се натъкваме на това което търсим и се сблъскваме със следващия проблем. Има билети за датата която искаме, но за да стигнем до Генуа, трябва първо да разгледаме Лавалета (Малта) и да пътуваме къде 48 часа. Правим разбор с останалите, при което настъпва разнобой – на Ленчо му идва много късно очертаващото се прибиране. Доста двоумене, и на финала взимаме билети за различни дати, Стани и Ленчо ще пътуват 3 дни преди нас и ще съкратят програмата. Качваме се на същото такси - човека чинно си ни чака. Естествено дъжда не е спрял, обаче от изток се показва слънчице което ни обнадеждава. До града вече дъжда е поспрял и настроението ни рязко се повишава. Спътниците ни решават така и така са орязали програмата да скочат до Картаген и Сиди Бу Сайд, нас ни мързи и мислим да свършим това на връщане преди ферито. Разделяме се и ние поемаме из града да си потърсим интернет. Установяваме се в кафето на един три звезден хотел – имат интернет. Поръчваме си бутилка розе местно производство и се кротваме. Виното никак не е лошо. След час продължаваме с мотаенето. Беше изгряло слънчице. Няколко кафета по – късно, един шал и няколко неуспешни пазарлъка се срещаме със Стани и Ленчо. Те не са особено възхитени от видяното, но като цяло изглеждат доволни. От там нататък вечерта протича с доста мотаене из града (навряхме се в места дето изглеждаше, че бял не е стъпвал), Станка и Ленчо малко се поспекоха, ама им мина. Вечеряхме в някакво ресторантче?, закусвалня? или неясно какво точно, където беше невероятно вкусно и доста евтино. Финиширахме в кафе близко до хотела (Ленчо пийна едно уиски на стойност колкото цялата вечеря) и се запътихме към хотела запазвайки тайната надежда, че утре все пак ще е слънчево.
   
    ДЕН 9 23.04.2009
    Ставаме рано има-няма 7 часа. Навън е облачно – гадост. Почна да ни писва вече. Пием кафе на обичайното място – този път нямаше сбивания. Ние сме кисели – очакват ни около 300 км. както изглежда пак ще ни вали. “Ебаси Африката”, това е в главите на всички ни, и тайничко се надяваме да не е „ебаси късмета”, щото тогава лошо. Вадим моторите от паркинга – леко се направихме на гламави и платихме само за единия – искаха да ни приберат колкото за две нощувки в хотела. Смазахме веригите насред площада – голям сеир направихме - и потеглихме. Това което последва не е за описване (не, не ни валя дъжд) ама има-няма един час излизахме от града. Успяхме на няколко пъти да объркаме посоката и беше едно въртене, мани, мани. На финала сме извън града и се отзоваваме пред следната дилема – има две табелки “Ле кеф”, едната наляво, едната на дясно по магистрален път. На моята карта магистрала няма, на Ленчо на картата има. След кратко двоумене избираме магистралата, като предварително уточняваме къде баш трябва да слезем от нея. Смело тръгваме, 5 км, 10 км. няма магистрала, а табелките сочат че ей сега ще излезем. Не че пътя беше лош, ама категорично не беше магистрален. Къде 60 км. по-късно осъзнахме, че магистрала няма и няма да има и спряхме да хващаме вяра на табелките. Междувременно облаците почнаха да оредяват, което стопли сърцата ни и докара усмивки на устните ни. Както си летяхме със скромните 100 – 110 км., аз изскачам от един завой и пред мен облаци дим. Профучавайки покрай тях усещам невероятно ухание, а крайчеца на окото ми мерва опънати скари. Набивам спирачките рязко (Ленчо за малко да се качи върху нас, добре че има тренинг вече). 10 минути по-късно седим пред две огромни чинии с агнешки котлетчета и си облизваме пръстите. Аз не ям агнешко, всеки който ме познава знае това – но мога да кажа, че беше невероятно вкусно. След още десет минути сме по моторите, а след нас остават две чинийки кокалчета. До Дугга стигнахме относително лесно. Нямах никаква представа защо отиваме там, но някой ми беше казал, че е готино, а и ни беше на път. В Дугга е готино. Представлява огромен римски град, ама наистина огромен, аз толкова голям (и необитаем де, далеч съм от мисълта да го сравнявам с Рим, например) не съм виждал. Бродим по руините и се опитваме да усетим духа на времето – улиците са запазени, къщите се различават както и огромния храм, театъра и колонадата. Бродим, бродим, ама само аз, Миш и Станка, Ленчо ни отсвири още на големия храм и щипна към кафето. Приятно е да те припича слънчице сред древните улици (облаците бяха останали зад нас, но все още беше бахър). След това малко отклонение продължаваме нататък крайната ни цел за деня е Кесарине – междинен град в който няма нищо, но ще преспим за да не се преуморяваме.
    В Тунис има страшно много полицаи и военни по пътищата – на има няма всеки 50-тина километра полицаи, преди всяко по сериозно градче, полицай. И тук както в Сирия, гърбят само местните, нас още като ни видят ни махат да продължаваме (е с изключение на тези дето държаха да проведем дълбокомислени разговори относно моторите, страната ни и на къде по дяволите сме се понесли).
    Наближаваме Кесарине и в един момент пътя свърши, ама като казвам свърши, то той си свърши, до един момент беше асфалт и всичко си беше ок и в следващият момент стана чакъл (първо ситен, после едър, след това мешан и на места прекъсван от обикновена кал). Беше гадно, ама факта, че местните пердашеха без да се замислят ни крепеше, че сме на прав път. На мен ми светна резервата, и нещата почнаха да не изглеждат розово – в нормални условия щях да си стигна, ама по тоя черен път ходи и си предвиди разхода ако можеш. За ужас на всички спирам до една барака с туби и почвам да зареждам. Зареждането се изразява в следното – един пич с 20 литрова туба налива бензин в една фуния, която е облечена в парцал, а към фунията има маркуч които един друг пич тика в резервоара ми. В същност по пътя до тук, бяхме подминали множество такива „бензиностанции”, а аз бях чел, че бензина става, така че реших да пробвам. Ставаше, следващите километри нямах ядове, а цената е добра – без пазарене 30% под официалната. Влизаме в Кесарине и се натъкваме на блокада – от едната страна на улицата редици полицаи, с каски и автомати, абе както си му е реда, а от другата страна купища младежи и всичко това ни маха да се разкарваме. Спираме на изхода от град за разбор – в близкото кафене отново тълпа младежи и нас почва да ни обхваща притеснение. Престрашавам се да питам къде е центърът на града (надявайки се, че все още не сме го достигнали), но за съжаление ми обясняват, че е назад към блокадата. Втори въпрос какво е това чудо – полицаи, хора. Следва усмивка – полуфинала на Тунизийското първенство по футбол. Облекчение се разлива по тялото ми, все пак не сме попаднали на преврат или студентски размирици. Смело обръщаме обратно и се забиваме в барикадите, където невинно обясняваме, че търсим хотел и на живот и смърт трябва да стигнем до центъра на града щото още 100 км. до следващия град ще ни убият. Тази теория всява смут сред полицаите, които след кратко обсъждане решават да ни пуснат. По улиците на града цари еуфория, на стадиона покрай който минахме също. След има няма 10-тина минути по улиците се изсипаха стотици хора, пеещи и танцуващи – техният град (отбора де) беше отвоювал победа с 1 на 0 и отиваше на финалите. То беше танцуване, песни, свирки клаксони – абее чудо. Успешно преминавайки през няколко танцуващи тълпи (минахме без никакви проблеми – дори и намек), се добираме до хотела, който ни препоръчаха (подозираме, че е единственият и смятаме, че ще хапнем дърво с цената). Пазарлъка е учудващо кратък –
    - колко?
    - 50
    - много ни е …
    - колко давате?
    - 30
    - Ок, Добре дошли
    Стаите са прилични, чистички, с кърпи и бели чаршафи, на фона на предишния - направо 5 звезди.
    Настаняваме се и бегом да се омешаме с тълпата. Обаче, от рецепцията ни спират и много държат да си закараме моторите в паркинга на полицията около 200 мета по нататък. Ние се подчиняваме (все пак те са си местни). Занасяме се пред полицията, където дежурният (въоръжен с автомат, приличащ на М16, само дето му е внучето) след кратка консултация с някого (по радиото) ни вкарва във вътрешния двор зад него и ни паркира под навес до мотопедката на шефа. Егати хората, а ходи пробвай в първо районно (примерно) да им кажеш „абе аз мога ли тукинка да си оставя мотора за по-сигурно” да видиш какъв отговор ще получиш. След като сме скрили моторите на сигурно – зад метална врата и пазач с автомат, най-накрая се омесваме с тълпата. Еуфорията е пълна, всичко напомня за София през 94 година, настроението е страхотно. Хапваме на крак и се радваме на хората. Е, успяхме да се поскараме с Мишето, ама за дивотии, и май аз не бях съвсем прав. По-късно пием бутилка местно розе в ресторанта на хотела (ей няма такава дупка). Поискахме меню, а сервитьора отиде и го написа на една салфетка преди да ни го донесе. Време е да си лягаме. Поне стаите са прилични.
   
    ДЕН 10 24.04.2009
    Тъй като този ден трябваше да минем само едни 190 километра, бяхме решили, да се понаспим и ставаме към 9.30 часа. Стани и Ленчо мърдат другата стая и ние се понасяме към закуската, тук е първото място в което имаме и закуска към нощувката. Е, закуската е потресаваща – нарязана франзелка, с масло и конфитюрче за всеки, гарнирана с шварц кафе. Гадост, ама какво да се прави. Към 10.30 аз почвам да се изнервям, Сани и Ленчо още ги няма, а почваме вече да окъсняваме. След още 15 минути се появяват доволни, а аз съм бесен. Идеята беше да се докараме до Тозор, едно от първите градчета в предверието на Сахара, и да пообиколим съседните оазиси, ама като гледам едва ли ще успеем. Почвам, да мърморя и да ги понахоквам, те ме гледат и се смеят. Вече ми викат „Тате”, бъзикат ме с две думи. Към 11.30 успешно, най – накрая потегляме (след като сме си получили моторите от Полицейското управление). Потегляме е силна дума, Ленчо, заявява, че трябва да търси бензиностанция. Разбираме се ние да тръгнем, а те ще ни настигнат. Още съм бесен. 40 километра по нататък, тях още ги няма и почваме да се притесняваме. Спираме да ги чакаме и пушим нервно. Нямам идея дали не са се затрили някъде. След още 10 минути се появяват с тежестта на испански флагман – бавно и спокойно. Вече почва да ми отминава – какво да се прави тутави са :-). Потегляме. Това са най – тегавите 190 киломента, които сме минавали от началото на пътуването. Не че пътя беше лош или крив или нещо такова, просто вървяха трудно, бавно и тегаво. Към 16.30 се появяваме в Тозор и започваме офанзивата с хотелите. Всички останали са кисели, щото от закуската (с франзелката) не са хапвали нищичко. След като борихме 3-4 хотела, Станка и Ленчо спазаряват един много приличен и се настаняваме. В стаите се влиза от външна тераса и всъщност са много приятни. Градчето има отделена туристическа зона, която постепенно се прелива към централната част. Потегляме да разгледаме и да намерим нещо за хапване. Влизаме в палмарието – това е гората от палми намираща се около всеки оазис – там не се допускат да живеят местни, само хотели, заведения и от най най- светлозелените. Има невероятни, частни имения – високи зидове, огромни градини с палми и басейни. Централната, част е малка и определено не е това часът от денонощието, в които можеш да хапнеш нещо нормално. С триста зора намираме някакво заведение дето изглежда, че може да ни направи няколко свестни сандвича. Поръчваме. Сандвичите са вкусни обаче са невероятно люти, ама много, много люти, аз рядко съм попадал на нещо толкова хард. Хапвам си моя сандвич, и помагам на Миш, която е зациклила с нейния – тя не може да понесе толкова люто. Преживяването граничи с екстремното. Стани и Ленчо (още не получили техните сандвичи) ни се смеят и пъчат мускули. След мъничко и те почват да ронят сълзи и да тичат насам на там с отворена уста. Ленчо се справи с неговия, ама Станка сгъна и не можа. Пооклюмали и яли недояли, се понасяме нататък. Намираме приятно кафенце където се залостваме на чай и наргиле. Разпускаме, и докато разпускаме се заражда свежата идея да се занесем на хамам (от преживяното в Кападокия имам доста светли спомени). Разпитваме сервитьора и на бързо да ни упътват. Упътването се състои в това да метнем шефа на кафето на мотора на Ленчо (аз категорично отказвам) и да ни заведе. Голяма атракция стана, на човека акциите му се вдигнаха многократно, то беше едно махане едно хилене, яка работа. Намираме хамама, който работи до полунощ, но е само за мъже и решаваме с Ленчо да го пробваме на по-късен етап. Отиваме да търсим местният музей, за който има много добри отзиви. Естествено се оказва, че е на няколко метра от хотела ни, ама кой да види. Препоръката е да се разглежда през нощта, така че изчакваме, мотаейки се по сергиите. От една от сергиите ни захапват две момчета и ни предлагат срещу „скромно” възнаграждение да ни водят насам натам. Предлагат ни да спим при семействата им, които живеели в пустинята. След кратко обсъждане на оферта отказваме с половин уста. Музея е много добър. В същност са три музея разположени в нещо като пустинен дворец (бутафория естествено, но много добре направена) и много приятно осветен. Решаваме да си платим само за единия, да видим за какво иде реч.
    Музея е хубав – основно възстановки, показващи историята на страната от каменната ера на- сам. Определено декорите, не са на най –високо ниво, но е много хубаво и впечатляващо. Пием по кафе и идва време за хамама. Оставяме Миш и Станка да разглеждат другите музеи и се понасяме. Хамама се намира по едни тъмни улични на майната си. Паркираме моторите на тъмно площадче, пред врата с надписи на арабски и се изсипваме вътре. Гледат ни странно, ние ги гледаме подозрително. Аз съм по - наперен, стъпвайки на опита си от предишния път, ама в главата ми цъка, че може и да не е същото. Естествено говорят само френски, така че разбирането е на ниво. Отзоваваме се в голяма стая, застлана покрай стените с розгозки, над тях висят закачени дрехи. Двама мъже ни гледат очаквателно – единия зад нещо като рецепция, другия мотащ се насам натам с три – четири малки момиченца щъкащи около него. Ние също ги гледаме очаквателно. Неловко гледане, след което единият се присеща и се появява с два чифта гумени чехли. Ние не носим нищо – нито кърпи нито нещо друго – предишния път (в Кападокия) не ни трябваше, дадоха си ни всичко. Почваме да се оглеждаме притеснено, при което ни завеждат в съседната стая, където метват два дюшека и две възглавници върху рогозките и ни дават знак, че трябва да се съблечем. Аз се разхвърлям бързо дибидюс гол и присядам върху дюшека, а Ленчо го дава консервативно – остава по слипове. Почваме да чакаме. Междувременно се появява местен и ние почваме да го следим под око с надеждата да разберем какво следва. Лоша работа. Пича се съблича, скача в едни шорти, вади си кърпа и принадлежности за къпане и се изнася на някъде. Както споменах ние не носим нищичко с нас (очаквахме да ни дадат кърпи, да има теляк и защо по дяволите като не е смесена трябва да си с шорти). Почваме да се притесняваме, появява се пича от рецепцията, да види аджеба защо се тутаме (явно) и да ни връчи четири кофи. Аз се опитвам, да поискам кърпа, при което той ме фиксира, че съм голичък, измърморва нещо (подозирам в стил егати простака) и изчезва. Вместо с кърпа се връща с шорти които ми дава знак да навлека. Шортите са чистак новички (или поне така изглеждат) и аз се престрашавам и скачам в тях. Пича ни дава знак да го последваме. До тук това няма нищо общо с моя единствен опит от Турция. Водят ни в едно голямо затоплено помещение облицовано с плочки, от там в едно по малко по топло и след това в едно още по малко още по топло. Показват ни чешми с топла и чешми със студена вода. Ние си мъкнем кофите с нас – явно ще ни трябват. В най топлото помещение е мъжът, които влезе преди нас – седи си кротичко накиснал крака в една от кофите и дремуца нещо. Поглеждаме насам натам и решаваме да следваме примерът му – кофичките с вода, краката вътре и дремуцаме, чакайки следващия ход. Пича подрема, подрема (и ние с него, плещейки си простотии), па си дигна кофичките изля водата, напълни ги пак и се премести в съседното помещение. Ние се потутахме още малко (да не е съвсем очебийно, че го следваме) и след него. Обаче тук греда. Той си беше извадил кисенцето, търкаше си се и се поливаше с канче което също си беше донесъл. Ние, както вече споменах, освен кофите (и взетите на заем шорти) други приспособления за къпане не носихме, така че погледахме, погледахме пък преминахме на следващата фаза - изнасяне от хамама. Тя минаваше през кабинки (съвсем индивидуални) с по една чешма със студена вода – в които аз (за Ленчо нямам инфо какво е правил) поне, си излях двете кофи на главата, излях си още две студени (та да се осаферя от шока) и се насочих към изхода. Изчаках и Ленчо и двамата засрамено се изнесохме в общото помещение. Пичовете от вън ни гледаха шокирано и се опитаха да направят коментар, който поне според мен (от хванати две три думи) гласеше – „Как по дяволите успяхте да се избаняте толкова бързо?”. Ометохме се към дрехите и естествено се натъкнахме на друга пречка – нямаме кърпа. Почнахме да се размотаваме с глупавата надежда, че ще изсъхнем, обаче пичовете от вън, явно вдянали най-накрая ситуацията, се появиха с хавлия (една единствена явно и те не са предполагали, че може да им се случи подобно нещо). Ленчо използва едната страна, аз другата и бързо и засрамено се изнесохме, плащайки преди това по 1,5 динара на калпак (е в тая цена какви кърпи, какъв масаж, какво чудо да очакваме). В последствие се разбра (Мишето разпита един тунизиец), че хамама в Тунис си бил проста баня, а не като този в Турция (аз разбира се вече съм леко скептичен, към всякакъв вид хамами и съм се зарекъл да подхождам по внимателно към тях).
    След приключване, на гореописаната процедура, отидохме при Миш и Станка, които яко се посмяха за наша сметка над чай и шиша (наргиле). Начертахме си програма за другия ден и се запътихме към леглата.

Добави във Facebook   


В пустинята ...В пустинята ...Снимка 2
Снимка 3Соленото езероСоленото езеро
Без думи ...Без думи ...Снимка 6
Снимка 7Снимка 8
Снимка 9Снимка 10

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до Тунис
Цени на билети до Тунис
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Африка | Тунис | Екстремен туризъм | До Тунис и обратно на две колела I част
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com