dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Сряда, 21 Август 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:136
  Новини:825
  Снимки:2038
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3787
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
Флаг   Тунис
   Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | Галерия  | E-магазин 

  До Тунис и обратно на две колела II част
  Публикуван от Nemak на 07 Декември 2009 г.
  Този пътепис е прочетен 3599 пъти, рейтинг: 2.41

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Екзотично пътешествие"

    ДЕН 11 25.04.2009
    Понеже вчера не успяхме да видим каквото бяхме решили (два оазиса на около 60 км. от Тозор), днес пак ставаме рано. Малко почва да ми писва това ставане, ама няма избор – ако искаме да видим максимално ще трябва да се напънем. Крепи ме утехата, че на финала (финала за Тунис) сме си оставили няколко дни по курортите, а и на ферито (двудневното) ще си отспим. Поради вчерашното замотаване пробваме с нова уговорка – 8 часа на моторите. Е 8.00 не успахме, ама 8.30 тръгнахме, Станка и Ленчо хванаха погрешната посока, та реално се изнесохме от града към 9 часа, ама нейсе – пак е по-добре. Оставили сме багажа, ще си го вземем на връщане защото днешната ни нощувка е в противоположната посока.
    Пътуваме през полупустинна местност – равно и песачливо (е скоро ги е наваляло, както разбрахме, и са наизскочили цветенца), пътя е относително прав (поне в хоризонтално отношение, по вертикала има едни падове и изкачвания дето са яко изненадващи) и мързеливо се вие към планините в далечината. Непрекъснато се разминаваме с джипове мъкнещи туристи насам – натам – малко е гадно, щото „шоферите” се кефят да карат в насрещното, ама се оправяме. В далечината почва да се провиждат палми – сигурен знак, че има оазис. Натискаме (завъртаме ???) газта – пътя го позволява и по малко от час след като сме тръгнали се отзоваваме в Чбика (баси това име не мога да го запомня, та се наложи да вадя картата) първата ни цел за деня. Мястото е в полите на планината и изглежда много приятно – палмовата гора е доста голяма, но ние спираме на припек - просто тук е паркинга. Още преди да паркираме моторите и да свалим каските ни налазват всякакви търговци на дивотии. Всеки продава нещо всеки иска нещо, обаче тук уцелиха Миш (и Станка май) по слабото място – взеха да им предлагат разни камъни с кристали от всякакъв размер и вид. Още преди да си сваля каската, Миш (тя си я сваля преди мен) се беше отзовала с няколко камъка в ръцете и ме гледаше умолително, Станка беше в същото положение, а мен ме ограждаше един гид. Малко ми дойде в повече, така че разкарах всички (до колкото можеше, т.е. те се отдръпнаха на няколко метра) и се заех да разбера какво точно искаше Миглена. Естествено тя искаше да вземе всички камъни или ако не може всички то поне по минимум един от вид (именно тук се осъзнава големия плюс на мотора – викаш няма място и разговора приключва), но аз не съм гадняр (пък и мен си ме кефят камъчетата), та почнахме пазарлък. Аз обаче вече съм „печен” (или поне така си мисля), та се занесох (заедно с останалите) в кафето и докато си го пиехме се препирахме с търговците относно цени и всичко останало. Естествено на финала се сдобихме с повече павета от първоначално планираните, ама нейсе после ще мислим къде да ги прибираме. Междувременно се бяхме уредили и с гид, така, че си допихме кафето и потеглихме след него. Пътеката се извиваше през древното селище Чбика и се насочваше, към малък хълм над него от където се разкриваше прекрасна гледка към пустинната равнина от едната страна и още по прекрасна гледка към няколко изумрудени езерца (гьолчета???) от другата страна. Беше приказно. В последствие се смъкнахме към езерцата където се сблъскахме с „мини Ниагара” както обясни нашият гид, т.е. малък водопад, който също изглеждаше чудесно. Не се изкъпахме (за което после горко съжалявахме), щото бързахме към следващият оазис дето уж щяхме да се къпем. Е, не се къпахме там, след още 15 км. (дето обаче ги взехме за времето за което взехме предишните 50), из безумен път из планината, редуващ 180 градусови завои със стръмни (10% -ови или поне така пишеше а знака) спускания и изкачвания, се отзовахме пред гаден жабурясъл гьол (това си беше гьол за разлика от предишните), наобиколен от арабски туристи с фотоапарати и нито един къпещ се (явно на местните 30 градусовата жега не им е достатъчна за къпане на открито – по пътеводителите пишеше, че местните деца скачали в гьола от 10 –метрова скала). С Ленчо решихме, че не е необходимо да правим сайр – два, сто и много килограмови лоса плацикащи се в гьола биха възрадвали туристите, ама ние още не бяхме закъсали за кеш, та да се излагаме. Изнесохме се набързо, на тръгване срещнахме самотен словак, обикалящ Тунис сам на мотора си. Той каза, че в Иран е много яко, та трябва да се обмисли идеята . Връщането към Тозор беше бързо, жегата напираше, ама аз си бях зарязал екипировката и си плющях по бермуди и джапанки така, че ми беше перфектно. В Тозор от хотела малко мрънкаха, че не сме освободили до 12, ама ги отсвирихме. Навлякохме екипировката и аха да тръгнем към Дуз и част от групата заяви, че е гладна. Имайки предвид, че на закуска ни мориха отново с франзели и конфитюр, както и вчерашния опит, дружно се надигна брожение за обяд. Луд народ, 32 градуса, те навлечени с кожа и имат апетит, ама к’во да се прави кат са гладни. Спираме да ядем в близката кръчма – направо ми се разгони фамилията докато приключим и хем аз си бях скатал кожата (панталоните) и бях с дънки. Тръгваме в безумен пек и трябва да прекосим огромно, има няма 60 км., солено езеро плоско като тава. Аз съм кисел, но скоро забравям – пътя увлича, цепи направо и края му се губи в маранята. Гледката е невероятна, огромна, бяла тава, пресичана единствено от пътя който се губи в далечината, въздуха трепти от горещина, но в същност, при скорост от 120 или повече километра жегата не се усеща. Тези 120 километра, които минахме до Дуз са най - безболезнените от цялото пътуване, просто не ги усетихме. Дуз се води „портата към Сахара” сиреч, последния бастион или нещо такова, абе туристически щуротии, ама с наближаването природата съществено се промени. На влизане в града спряхме да заредим (черните бензиностанции бяха намалели, както и полицаите – нямам идея дали има връзка), и на излизане от бензиностанцията спуках гума. Пак късмет, че се случи тук, а не някъде по средата на нищото. Връщаме обратно и аз вадя фитилите купени специално от „Луиз”, за такива случаи. Те за станали на дъвки – така са размекнати, че храним огромно съмнение дали ще свършим работа. Тъй като нямаме избор (тук не бих се доверил на вулканизатор, да ми смъкне гумата и след това да я върне обратно) пробваме. Не е както сме виждали, че става и скептично изчакваме още 15-тина минути. Не изпуска, потегляме. В града се набихме на някаква Туристическа информация, в която след като се опитаха да ни преметнат със почти всичко, отсвирихме. Все пак научихме за хотел „20 mars” каквото и да значи това и малко по късно се бяхме настанили в него. Хотелчето е прекрасно, особено за цената си – 20 динара на стая , има чисто бели чаршафи, сапун, безкрайна топла вода, кърпи и дори тоалетна хартия. В цената влиза и закуска, ама ние вече знаем дървото с нея в Тунис – франзелка с конфитюр – и не и се радваме. Препоръчвам горещо хотела на всеки които попадне в Дуз и не му се дават две торби с пари. В последствие установихме, че има и WiFi. Към хотела има и туристическа агенция, така че си организирахме (след доста борба) дву дневна екскурзия из пустинята и околностите.
    След като се настанихме се спретваме в едно ресторантче, което при обикалянето си бяхме харесали, където ни размазаха от глезотии.
    Малко след полунощ се понасяме да спим – утре ни очаква двудневно пътуване в Сахара и е добре да сме отпочинали.
   
    ДЕН 12 26.04.2009
    Днес поспиваме до по - късно, естествено към 6.00 часа ни събудиха птиците (в средата на вътрешният двор на хотелчето има дърво което се обитава от десетки пиленца – нямам идея какви са, ама какъв джънгър вдигат ….), но ние се направихме, че не им обръщаме внимание. Към 9.00 закусваме – франзелка и обичайното конфитюрче с добавка плодово млекце, абе гадно ама к’во да се прави. Към 10.00 трябва да започне двудневната ни екскурзия из локалната Сахара. Локална, щото по принцип Сахара е бая голяма, ама местните почти от към Тунис (столицата) ни убеждават, че сме в нея. Истината, е че Дуз е най-северната точка на пустинята и тя се разпростира от него на юг.
    Малко съм бесен на Станка, щото се напъна и се пребори първия ден от пътуването из пустинята да мине през Матмата и Татуин – градове които бях планирал да посетим на мотор, през следващите дни. Освен това е твърде пресилено да се каже, че тези градове са в пустинята ама айде, дано е за добро. Помотваме се и се припичаме на слънчице, докато към 10 и нещо баш барабата (шефа на хотела) не ни изритва, че е време да потегляме. Преди да тръгнем се опитваме (поне аз и Миш) да разберем къде аджеба ще ходим (висейки пред карта на страната и сочейки по нея), но получаваме припряно размахване с пръст очертаващо доста с примерен кръг нейде из северните части на пустинята. Между временно Станка и Ленчо са се запознали с шофьора ни (гид, телохранител или каквото там се пада). Твърдят, че се казва Мехмед (аз лично за два дни не успях да се убедя Мехмед или Ахмед е и не се ли казва някак си другояче). Мехмед (Ахмед или някой друг) е средно висок арабин (от по тъмната част на обществото), широкоплещест и изглеждащ уверено, който ни обещава страхотно изкарване (или прекарване зависи от превода). Най-накрая потегляме – със закъснение както обикновено.
    Път през пустинята (към Матмата) вятър духа та се нетрае, джипа (познай дали не е от любимия ми Тойота Land Cruiser дълга база) се клати яко под напора на вятъра. Пясъка прехвърча през платното и отпрашва на някъде. През главата ми минават мисли от типа – ами ако бяхме с моторите … Не, че по програма на другия ден не трябва да минем пак от там. Иначе е красиво – нещо като мини пясъчна буря – наоколо равнина до където ти стигат очите и пясък летящ от никъде за никъде. Е има и зеленина, оказа се, че преди няколко дни ги е „удавило”, ако може да се използва тази дума за тук, и пустинята е цъфнала (почти буквално) което безкрайно радва местните. Нас ни разочарова леко, щото ако и този път не видим пустиня, пустиня – такава каквато сме я гледали по филмите – много ще сме разстроени. Пустия му Ленчо с този дъжд (към момента той е нарочен за виновник) и пустинята разцъфна заради него. В хода на пътуването установяваме, че май нашият шофьор няма никаква идея къде отиваме. Изглежда е получил разпореждания от типа – абе ето ти ги тези за два дни карай ги където ти (или те ) искаш/искат. Кофтито част е, че човека говори само френски, а Миш от сутринта е в криза и глава я боли, че две не вижда. А от както Станка реши, че и тя знае френски нещата още повече се усложниха – човека (Мехмед де) явно и с френския не е толкова добре (е по добре от Станка де) и почна да си прави оглушки. Истината е, че може и да не си прави оглушки, а просто да не се разбираме, ама това ще го видим по късно.
    Първа спирка предградието на Матмата, цел на посещението берберско жилище.
    Яка работа, едни вкопани в земята стаички, свързани с общ двор, населявани от истинско берберско семейство (абе май бяха повече от едно ама така и не разбрах – мотаеха, се там жени и деца в неизброимо количество, не можах да им хвана края). Хората май наистина си бяха бербери или поне покриваха моята представа за това. Срещу 2 динара (Мехмед ни каза да оставим толко) разгледахме, цялото им жилище (или почти цялото има няма поне 5 стаи), черпиха ни чай с хляб (ей хляба беше много як) и мед и ни направиха демонстрация как ако въртиш достатъчно бързо два камъка и сложиш нещо (подходящо предполагам) между тях може да получиш брашно (или нещо брашноподобно). Беше готино, помотахме се, понахранихме (основно Станка и Ленчо) с бисквити челядта пък поехме нататък. В Матмата ни показа (шофера) как по предприемчиви бербери са си спретнали хотел под земята – копаеш дупки, оформяш няколко пещери и хоп 5 звезден хотел сред пустинята. Това с 5-те звезди си е закачка, но хотела си беше готин (и интересен), подозирам обаче, че цената да се почувстваш за една нощ бербер (и да спиш в дупка под земята) е доста солена. Продължаваме нататък. Следва продължително друсане из пущинаци и малки селца. От време на време спираме да пием по кафе и да отморим. Интересно е, но определено не е пустиня – още съм бесен на Станка. Миш се поосафери (разбирай почна да може да комуникира) и пробва да разбере къде отиваме, какво следва и наистина ли ще спим сред пустинята (в оазис естествено) където има минерални извори в които може да се изкъпем. Мехмед не реагира достатъчно адекватно на поставените въпроси и това почва да създава нервно напрежение в дружината – загнездва се съмнението, че може да сме гризнали дръвцето и да са ни попрекарали. Мехмед си има някаква идея в главата и пердаши с джипа нанякъде, само дето не може да ни обясни къде. Тъй като нямаме кой знае какъв избор ние се друсаме и чакаме да видим какво ще излезе от цялата работа. Това което сме схванали е, че трябва да посетим няколко „ксар” (въпреки подозрението ни Мехмед отрича това да са крепости - замъци или просто не му е позната думата „шато”). Спираме в средата на малко селище, пред голяма калена ограда и още по голяма табела (която Мехмед гордо сочи) която ни уведомява, че именно в това (зад оградата) автентично берберско селище Лукас е снимал еди кой си епизод от сагата „Междузвездни войни”. Изсипваме се от колата и се запътваме зад оградата. Аз съм леко скептичен, но много скоро скептицизма ми изчезва, селището е много яко, къщите, сградите или както може да се нарече това, са много интересни (изключая малката част, окепазена от Лукас). В същност, оградата която се вижда от вън, не е баш само ограда, а представлява залепените един до друг гърбове на къщички или жилищни комплекси (не знам как да ги определя, защото са свързани по между си от безкрайно количество тунелчета и стълбички), които ограждат вътрешното пространство на града (май все пак „ксар” ще се окаже нещо средно между пустинен град и мини крепост). Излизаме доволни - май все пак Мехмед има идея къде ни води. Той ни чака отвън и се усмихва. Миш провежда „задълбочен” разговор с него и следващите ни цели са определени – един реставриран ксар с музей към него (Мехмед каза, че там ще ни искат вход и той не ни го препоръчва) и едно избрано от него селище, дето не е ксар, ама било мноого яко. Потегляме, между временно се сдобихме с ветроупорен пепелник (че си нямаме за терасата) бербер стайл. Движим се в полупустинна планинска местност, красиво е, но изглежда доста сурово. Все още не сме и видели парченце от пустинята. Пътя е доста притеснителен, ту го има, ту го няма. На картата тук има доста сериозна планинска верига. Спускаме се към Татуин (някой е плагиатствал май имена). След известна доза път, стигаме до първата си цел – реставрираният ксар. Прибират ни по 5 точки на калпак и ни пускат да пасем. Музеят не е нещо особено, но селището е приказно, направен е опит да се възстанови като действащо селище. Много е интересно, създава усещането, че си се върнал в едно друго време. Вече е късният следобед небето е покрито с облаци, пясък и ние не сме наясно с какво но слънцето се вижда като през мараня. Май няма да видим залез над пустинята. Потегляме към последната ни цел селището Чибика (горещо препоръчвано от нашият водач). Селището е невероятно. В два съседни върха, е вкопан (не е сещам за друга дума) огромен град (не даващ признаци на живот, явно изоставен). Улиците и къщите му са направени от тухли (май няма по точно определение за използвания материал) с песъчлив цвят. Като гледаш от по далеч въобще не можеш да предположиш, че има град, всичко се слива в околните хълмове (върхове?). Имаме 20 минути да разгледаме каквото гледаме, защото притъмнява, а до оазиса в които ще спим има още 100-тина километра. Мястото е уникално. Носи усещане за история. Май не цялото е обезлюдено – тук таме се срещат сгради изглеждащи обитавани. На една от улиците, възрастна жена ни покани да разгледаме къщата и. Бита е потрисащ. Две стаички (към всяка от които се влиза от малко вътрешно дворче), едната кухня, другата работно помещение (в случая за тъкане) и малка ниша с постелка, това е всичко. Продължаваме. Вече бързаме и Мехмед кара очевидно по бързо, пердаши направо през пустинната равнина. Може и да се окаже, че все пак вижда някакъв път, защото от време на време се сблъскваме с указателни табелки насред нищото. Вече е тъмно, но на фаровете почват да се мяркат дюни. Ние сме доволни от преживяното (и видяното) до тук. Очакваме оазиса. Скоро джипа прави изненадващ завой и се понася по – прашен път сред редици от палми. Явно вече сме стигнали. След малко ни разтоварват пред палатков лагер (преди това ни показа минералните извори, на около 100-тина метра от палатките). Разтоварваме багажа. Мястото е приказно. В нощта се носят диви (дивашки???) ритми на джамбе. След като се настаняваме, Мехмед ни повежда към „ресторанта” където трябва да вечеряме (вечерята е в цената на екскурзията). Иззад ниската постройка се чуват припеви под акомпанимента на древния инструмент. Миш не обръща внимание на масите (където се предполага да хапваме) и се шмугва зад сградата. Ние след нея. Отзад на неголяма маса десетина мъже пеят и празнуват нещо. В момента в който ни фиксират почват да махат дружелюбно към нас и да ни канят да се присъединим. На нас втора покана не ни трябва и се инсталираме до масата. Мехмед е доста притеснен, търчи напред назад и се опитва да ни обясни, че вечерята е отпред и че в същност ние нямаме работа тук. Не му обръщаме грам внимание. Скоро се запознаваме с всички. Оказва се, че сме попаднали на местно „Ергенско парти” – единият от пичовете се жени (малии каква готина жена си е намерил – показа снимка) на другия ден и сега празнува. Вадим една бутилка вино от нашите запаси – един вид да не сме с празни ръце. Веднага ни я подмениха със студена, щото нашата беше достигнала до към 30-тина градуса. Вдигат се наздравици, малко джамбе и цитра обикалят от ръка на ръка, всички пеят и от време на време се впускат в странни танци. Одраха ни един бут от малко яре и го метнаха на жаравата разпалена в близост. Месото е невероятно вкусно. Всички са подпийнали, но един от тях (Али Керосина) направо не може да гледа и естествено е обект на подигравки от всички страни. Али Керосина е в петролния бизнес (разбирай продава туби на пътя), но очевидно е популярен със склонността си да разрежда лекичко (до към 50 / 50) бензина. Естествено тук всички са му приятели – те карат само на газ :-). Смеха и песните продължават. Ленчо се добира до джамбето (на него определено му се отдават тези неща). Изкарваме на домакините една българска песен, младоженеца (май най музикалния тип тук) се опитва да хване ритмите на цитрата – не му се отдава. Купона продължава. Ленчо, успя да хване ритъма на една от техните песни с което спечели дружното им възхищение. Естествено се опитаха да ни научат на техните танци (имаме го заснето на камера, но няма да го показваме). Два – три часа по късно решаваме, че е време да се изнасяме и изоставяме любезните ни домакини. Отпред Мехмед ни чака строил целия персонал на ресторанта. Има една единствена маса наредена за нас и трима сервитьори, чакат (под строгия поглед на Мехмед) да благоволим да вечеряме. Ние естествено след бут и нещо ярешко хич не сме гладни, но сядаме да пийнем по един чай. Сервитьорите са бесни, но не смеят и дума да обелят пред нашия водач. Той ни пази като орлица. Скоро разбираме, че където и да ходим, каквото и да правим, докато не си легнем той ще е неотлъчно до нас и ще се грижи да нямаме ядове (не че има някакви изгледи да имаме неприятности). Повежда ни към дюните, да гледаме нощните звезди. На около 300 метра извън оазиса, в тишината на пустинята, ние и още има няма 20-30 човека гледаме звездите. Явно този оазис е доста посещаван. Втори опит за гледане на звезди в пустинята – като първия (във Вади Рум миналата година) нищо особено, като изключим ситния пясък, тишината (нарушавана от шумоленето на зяпачите, миналата година поне бяхме само ние) и усещането за безкрайност. Скоро се отегчавам и почвам да ръчкам да ходим към изворите. Групата с известно неудоволствие се понася (явно на Станка и Ленчо им се е зяпало още) след Мехмед. На изворите е яко, около два малки естествени басейна са разположени 3 кафета с множество столове. Мехмед или шефа му са голямата работа тук, всички тичат да ни угаждат, маси се разгонват за да седнем, абе малко стил бял господар дошъл бегайте. Водата е топла – около 30 - тина градуса, Тунизийският чай е разкошен и ние се размазваме доволно. Интересно – когато Миш и Стани влязоха да се къпят (по бански естествено) кафетата загасиха светлините, аз не хванах връзката веднага, но когато те излязоха, облякоха и всички светлини се включиха и на нас дори ни стана ясно, че са гасили заради тях. Мехмед седи отстрани в тъмното и се грижи да не ни липсва нищо. Усещането да лежиш в топлата вода и да се взираш в звездите е невероятно, определено по готино от това с дюните и звездите. Ей тоя Холивуд ни е промил мозъците с разни клишета. Към 1.00 се понасяме към палатките, утре ще ставаме в 5.30 та белким видим изгрева над пустинята, кат не видяхме залеза …. Мехмед е неотлъчно до нас, изпраща ни до палатките и чак тогава си се оттегля по неговите си работи.
   
    ДЕН 13 27.04.2009
    В 5.15 почват да звънят часовници, твърдо сме решени да видим как изгрява слънцето. Бавно и мъчително се раздвижваме, и измъкваме изпод завивките. Сутрешният тоалет е тегав, но всички сме на линия, явно твърдо сме решени след липсващият залез да видим изгрева. След като си измивам очите почвам да усещам гредата – небето пак е облачно и май ще видим изгрев през крив макарон. Мехмед никакъв го няма, почват да ме обхващат подозрения, че е фиксирал небето и се е обърнал на другата страна, а нас ни е зарязал да се спасяваме както можем. Сънени се влачим към дюните където „гледахме” звездите, белким нещо видим. Станка и Ленчо направо отсвирват и се засилват към кафетата около изворите (в последствие разбрахме, че се е наложило да разсъбудят местните за да получат кафе). На дюните нищо ново – облаци и дюни – поне установихме (Миш трябва да се признае) на къде е изток, ама слънце не видохме. Оклюмали се влачим към кафето и се присъединяваме към другите. Местните (на устата ми е туземците ама възпитанието ме възпира) се размърдват един по един. Почват да изникват муцуните от снощната веселба. Кимаме си приветливо. Стареца от кафето разпалва с палмови листа, в единия ъгъл огън и изчезва на някъде. Единият от снощните ни познайници ни кани около огъня и ние не се противим много. Явно почва приготвянето на закуската. Върху огъня се намърдва голям почернял съд – не може да определим от глина ли от чугун ли – изглеждащ масивно. Постепенно върху него почват да се появяват питки, една, две после им изпускам бройката. Явно старецът произвежда вътре, а останалите (дружно) се грижат за изпичането. След като преценят, че са готови почват да ги трупат на купчина отстрани. Предлагат ни да опитаме – ние приемаме само една (за опит) – все пак имаме платена закуска, а и не смятаме, че трябва да им изяждаме и закуската. Вижда ни се невероятно вкусна. Вече сме си изпили кафето и тръгваме да търсим какво ще ни дадат за закуска. Мехмед го няма още – почваме да се притесняваме за него – или се е успал, или му се е случило нещо, но все пак часът е само 7.00, така че решаваме да изчакаме още малко преди да почнем сериозно да се тревожим. Закуската е в ресторанта и каква изненада – франзелки с конфитюр, ама този път се опитват да ни пробутат франзелки в старческа възраст, можеш за бухалка да ги ползваш. Миш и без това е бясна (че не видя слънцето) та спретва един мини скандал в следствие на което получаваме една чиния с топли питки (явно закуската на сервитьорите). Хапваме без угризения, никой не им е виновен, че франзелите бяха дървени, а и явно питките се правят бързо. Мехмед се излюпва измежду палатките – явно все пак се е успал, прави се че нищо не се е случило – все едно не сме се разбирали да гледаме изгрева. В 8.00 трябва да сме по камилите. Забравих да спомена, че имаме организирам двучасов тур с камили, до някакъв близък форт. Близък, близък един час с камили. Отиваме на паркинга за камилите (тук си имат специална стоянка за тях) и установяваме, че е почнал да излиза вятър и пясъка се носи навсякъде. Ние обаче сме ербапи и под вещото ръководство на Мехмед (подозирам, че взима процент от всяко място което минем) се сдобиваме с три кърпи (шалове, парцали???) точно като на местните (за цени подозирам в пъти по високи от тези за тях) и си ги монтираме (с указания на продавача) на главите. Връщаме се на стоянката и почваме да се монтираме по камилите – първата е на водача (киселяк е), после е Станка, следвам аз, Ленчо и Миш. На Миш пак май се падна куцата (разбирай най малката и непослушана камила), точно като миналата година във Вади Рум. Естествено точно както и миналата година от нейната посока се разнасят писъци (не съвсем ужасени) още в момента в който камилата се изправя на крака. За изправянето и клякането на камилите съм писал миналият път, така че няма да се спирам подробно, но ще отбележа, че и тук е същото както и на тези в Йордания. Обаче тук седлата (ако може да се нарече седло този самар върху който ни натаманяват) са доста по скапани от тези в Йордания. Потегляме, Ленчо май не се чувства много комфортно, Станка е ок, а Миш почва да се осъферва. Аз съм добре, този път не се изчепих което ме прави щастлив. Ленчо и Миш се опитват да установят духовна връзка със своите камили – той и говори и я съжалява, че и се налага да го носи, а тя (Миш де, не камилата) кръсти своят Пенка и нещо я увещава. Станка се кефи, аз пуша и се влачим бавно, бавно към целта – малък пясъчен форт. Както споменах водача ни е як киселяк (дори се чудя как Мехмед ни повери на него), но подозирам, че му е писнало от тюфлеци като нас. Ние се кефим и не ни пука. Навсякъде до където ни стига поглед са само пясък и дюни, даже и вятъра поотслабна и вече не ни брули така (това с вятъра си е гадновато, щото върви с една торба пясък и щави кофти). На мен ми се сцепиха (само малко) експлорерските гащи –онези червените и това ме вкисна малко, ама к’во да се прави. Стигаме до форта – той е готин, но под въздействието на „ездата” (ако може да се нарече езда) не му обръщаме подобаващо внимание. Иначе е готино изглежда като едно от онези места от филмите, които си представяш да видиш в пустинята. Накатерваме се по камилите и обратно. Ленчо вече му е хванал цаката, Миш и Пенка са приятелки и си знаят мющуриите, т.е. всичко е мирно и кротко. След около час сме на изворите и пием поредното еспресо – ако си станал към 5.30 що кафета може да мушнеш до към 11 … Вятъра се е усилил и пясъка се носи яко, ама ние сме на завет. Наоколо препускат млади арабчета на коне (ама много са им красиви конете) и се перчат пред чужденките издокарани в автентични дрехи. Определено е впечатляващо. Този оазис си се явява някакво сборище, мотаят се страшно много хора и местни и чужденци. Появи се и нашият познат словенеца, ама не ни позна – явно си има причина да пътува сам. По едно време към нас се присламчи един от вчерашната дружинка с ергенското парти. След доста дълго обяснение стана ясно, че е говорил с Мехмед да го вземем с нас до Дуз, но Мехмед го е отрязал. Ние естествено, понеже сме добри души решаваме да го вземем. Малко трудно, но относително бързо сломяваме съпротивата на Мехмед и го натоварваме (човека де не Мехмед) на третия ред седалки. Между временно Мехмед почва да мрънка, че има пясъчна буря и не е добре да се прибираме през пустинята (каквато е програмата), а е по добре да се върнем по пътя. Ние сме против. Получаваме кратко показно тръскане из дюните свързано с едно лекинко окопаване, при което Станка и Ленчо сгъват и почват да искат да се връщаме по пътя. Тук точно Миш изиграва големия си коз, вика на Мехмед, че той е шефа и той да прецени дали е безопасно да минем през пустинята, че ние сме минали има няма 3000 км. за тая пустиня ама ако той прецени … (сиреч, ако е толко добър да ни преведе, да ни преведе, ако не може да караме по пътя). Това естествено дава нужният резултат (в стил кой аз ли ….) и Мехмет се засилва директно към пустинята. Определено е много, ама много добър шофер, какви неща прави с колата не са за описване. Ама и този джип си е на мястото – просто спор по въпроса няма. Беше едно препускане из дюните, едно яздене, едно мятане дума не ти остава. Ние се забавлявахме много, обаче на спътника (натрапника според Мехмед) ни му се взе здравето. Истината е, че видяхме в действие приказката „Не се е…вай със старото”. На първия половин час от мятането по дюните, на натрапника му стана лошо (Мехмед естествено не пропусна да види това и почна още повече да юрка), на първият час беше първото повръщане (специално спряхме) и от там се почна … Мехмед го следеше в огледалото и в момента в който човечеца се осафереше малко от малко той почваше да рипа из дюните докато стигнехме до „спирай, ще повръщам”. Ние се радвахме на пътуването – нали именно за това бяхме дошли. Определено пустинята е красива, а вятъра и летящият пясък и придаваха известна суровост.. В тази и част ни се видя малко пренаселена – туку срещахме я други джипове, я АТВ-та, я кросарки – но явно тази и част (най-северната) е доста посещавана, дори намерихме и две кафета насред нищото. Практически спирахме на всеки половин час до четиридесет минути за да може спътника ни да си поповръща. Мехмед определено му изкарваше през носа, че се е качил с нас без неговата благословия. По едно време дори се чудехме дали ще оцелее. Но нашият шофер, нямаше милост, всеки път с усмивка слизаше да му отвори вратата, за да може онзи да се строполи в пясъците, даже един път спряхме на едното от кафетата където го полекуваха малко, но това никак не му помогна. Четири часа по късно когато се отзовахме в Дуз, Махмет слезе отвори вратата и с най милата си и невинна усмивка изпрати човека (който се свлече на тротоара) и му пожела лек ден. Определено беше невероятно изживяване. Вече не ме е яд на Станка, ако се бяхме лашкали два цели дни из пустинята щеше да ни доде много, а ако бяхме изблъскали целия път през Матмата до Татуин с мотори щяхме да сме съсипани. Между временно бяхме решили да остане още една нощ в Дуз, да отрежем Татуин и да пердашим направо за о-в Джерба. Мехмед ни остави пред хотела където ние изразихме задоволството си от преживяното посредством мъничка парична благодарност. След което се настанихме отново (Махмед беше уредил резервациите) и се проснахме да поспим преди вечеря, че се бяхме поуморили (то залези не бяха, то изгреви, то звезди). Трябва да се отбележи, че пясъка в Сахара е много ситен и ако духа и малко вятър ти се навира навсякъде, ама съвсем навсякъде, колко пясък падна в банята ми е трудно дори да опиша … След кротък сън има няма 3-4 часа, последва скромна вечеря, чай, шиша (наргиле) и нашето пустинно приключение отиде към своя край. Следващият ден се насочвахме към морските курорти на страната.
   
    ДЕН 14 28.04.2009
    Ставаме късно (късно, късно къде 9.00 часа ) – трябва да си починем от предишните дни. Програмата е променена – вместо да ходим към Матмата и Татуин (където бяхме предишните дни) ще върнем 30 –тина километра назад и ще тръгнем към крайбрежието по пътя зад планината. Така ще избегнем пустинния вятър и пясъка, за който не сме много убедени, че е полезен за машините. Абе като цяло доста консервативен подход, ама дори и аз не съм убеден, че трябва да следваме първоначалният план. Закусваме и потегляме, пътищата тук са невероятни – прави и равни. Поддържаме добра скорост и на първата почивка вече сме минали около 100-120 км. Настроението е добро – останалата част от групата се радва, че сме си спестили пустинята. На мен ми е малко чоглаво – приемам го като отстъпление, ама ще го преглътна. До Джерба нищо интересно. До острова от нашата страна се стига с едно набедено фери (нещо като плоскодънка) което струва има няма равностойността на 20 - 40 стотинки за всичките. Острова изглежда добре от далече. Ние с Миш имаме планирани два дни тук, Станка и Ленчо трябва да тръгнат утре (тия с по ранното фери са така). За половин час стигаме до набеденият за столица град (това град е едно много гордо наименование, което не пасва на това село). След около два часа обикаляне установяваме, че тез от селото се имат за истински курорт и нощувките са от два до три пъти по дебели от на всякъде другаде (което сме срещали де). Настаняваме се в малък хотел в централната част и излизаме да разгледаме. Малко сме вбесени, а и ни изклатиха за три кафета и четири сока с доста крупна сума. Освен това мястото е гадно. Не баш гадно, ама все едно си в Созопол новия град само дето ти говорят на друг език. Магазините взеха да затварят рано, рано и ние се изправихме пред реалната опасност да останем гладни (щото и ресторантите и другите места за хапване последваха магазините). Накрая се спираме пред малко ресторантче разположено досами хотела ни. На вратата има меню – но изцяло на арабски. От вътре изскача любезен сервитьор, който много иска да ни услужи и да ни нахрани, само дето е забравил да научи какъвто и да било друг език освен арабски, ние както е известно арабски не знаем. С много ръкомахане успяваме да обясним, че се вълнуваме от това какво има за ядене. Човекът очевидно е затруднен – избълва купища арабски думи, които ние не разбираме. Напъване и изведнъж от устата му излита „МАКАРОН”. Това ни шокира и заинтригува, досега „макарон” не бяхме яли в Тунис. Влизаме наперено и ни се връчват няколко менюта на френски, ама в тях заветният „МАКАРОН” не е отразен. След още малко борба с любезният сервитьор, в която установяваме, че макарон няма или поне не може да разберем какво е, освен това няма и други известни нам (и приемливи) неща за ядене, ние ставаме и напускаме гладни. Имам известно подозрение, че сервитьора също въздъхна от облекчение след нас, ама айде. След още малко мерене на вече пустите улици успяваме да се сдобием с четири прилични дюнера (или както там му е тук названието) и засищаме глада. Положихме още малко старание да открием нещо интересно и след като не успяхме си се прибрахме по стаите. Между временно ние с Миш си променихме плана и решихме да си тръгнем с останалите още на другия ден като вечерта нощуваме в Керуан – град за който се твърди, че е бил първият приел исляма (не разбрахме дали в Тунис или в Цяла северна Африка).
   
    ДЕН 15 29.04.2009
    Рано, рано сме на моторите и се изнасяме от о-в Джерба. В 9.20 часа вече сме на континента и потегляме към Ел Джем което е първата ни цел за деня. Пътищата както казах вече са добри, но този (покрай брега) е малко натоварен. Караме по нервно от обикновено което дразни Миш и радва Ленчо. Преди първа почивка успяваме да минем над 100 –тина километра което е добре, този ден имаме да минаваме към то 400 общо и ако много, много се мотаме няма да се класираме овреме. След първата почивка обаче почваме да спираме по на често – първо ядохме дуди (черници така да се каже) дето ги продаваха на пътя, след това спирахме да обядваме – прясно агънце. Агънцето този път беше гадновато, но затова пък човека реши да ни одере кожите и поиска да му платим има няма колкото за три нощувки и нещо (и то от тези в Джерба). Това разлюти яко Миш и тя вдигна грандиозен скандал, вика полиция (или поне заплашваше), кара се, крещя и накрая пича се съвзе (или тотално се ошашави въпрос на гледна точка) и прие по скромната сума, която бяхме готови да платим.
    Като се изключи горното премеждие се домъкнахме до Ел Джем без ядове. Ел Джем е яката работа. Последният по рода си построен от римляните колизеум, запазен почти (ако не и повече) като този в Рим и втория по големина (след този в Рим). Тук е сниман и филма „Гладиатор”. Абе с две думи много готино. Ние с Миш погледахме, поснимахме и после пак погледахме, пък се изнесохме да пием кафе от пред. Станка и Ленчо като се затриха та час, час и половина ги нема, какво са правили, къде са се врели само те си знаят. Аз пък зарязах Миш на кафето и се разходих да обърна малко парички, че бяхме попривършили тукашните. Кафето на което бяхме седнали, се държеше от един пич, който срещу обещанието да пием кафе при него, ни прибра оборудването (каски, якета и раници) та да си разгледаме на спокойствие колизеума, а не да се чувстваме като шерпи. Като изключим това добро дело, пича си беше пълен мазник и като цяло доста противен. Явно не само ние сме си мислили така, щото докато съм бил да обръщам пари, са се появили двама типа (Миш разправя после) и са го поошамарили, веднъж, та втори път, после са се посмели заедно (и той барабар) и са си заминали. Цялата случка малко поизнервила Миш, ама когато фиксирала на отсрещната страна на улицата как две хлапета крадат (не какво да е а столове) от срещуположното кафе и дошло малко в повече. Дошло и в повече, ама не се посвенила да извади камерата да ги снима, не стига че ги снимала, ами и те я видели та си и помахали взаимно. И всичкото това в комбинация, че тя е единственият останал пазач, на цялото ни имущество я беше поразтресло (предполагаме всички, че и скандала с агнетата си има своето отражение). Както и да е след известна доза мотаене (никак не малко) се появиха и Станка и Ленчо, и увеличаването в пъти на наличната жива сила успокои тотално Миш и тя даже се съгласи и те да пият по кафе.
    Потегляме към Керуан. За да спестим път минаваме по един второстепенен, от опита които имаме той едва ли ще е по лош от главния. Оказваме се прави, пътя е разкошен, обаче по селата през които минаваме има безкрайно много училища, които именно в този момент са пуснали питомците си на улицата. И настана едно викане махане, хвърляне пред моторите ум ни се зайде, обаче не утрепахме нито едно дете, което аз считам за геройство имайки предвид техните (породени от радост естествено) малоумни действия. Почти стигнахме Керуан и както отбелязах пред Мишето ако не се случи нещо необичайно след 10 минути сме там. Да ама не. 17 километра преди града пътя свърши, ама свърши буквално, изчезна асфалт, изчезна път и се появиха едни хендеци като от бомбардировка. Тези 17 км. ни костваха още има няма 1 час. Влизаме в града псувайки късмета си и гадния път. На един от светофарите един човечец ни поема и ни повежда към хотел. Аз съм скептичен, но в последствие се оказва, че хотела е добър, дава ни добра цена и е съвсем почти в центъра. Разтоварваме и се освежаваме и правим малка почетна обиколка, на квартала около хотела – оглеждаме се за интернет, ама няма. Насочваме се към медината. Този град е някак по-различен от останалите, трудно доловимо но все пак по различен. Хората са други оживлението е друго и някак си напомня за Сирийските градове – по живо, по цветно, по ….. от всичко което сме срещали до тук в Тунис. В Медината затварят, все пак се спираме в едно магазинче и почваме един пазарлък, мани та се остави. Миш си хареса джелаба, тук материите са им значително по качествени, и след бърз пазарлък я взехме, но Станка ги разби – понеже избираше за майка си и за свекървата изпонапремери целия магазин, свали всичките дрехи и на финала пак не знаеше какво иска. Това естествено затрудни Ленчо, щото е доста трудно да се пазариш за нещо и тамън си докарал до към цена и да се окаже, че не го пазаруваш баш него, а е т’ва другото, дето е почти същото ама …. На нас ни писна и ги оставихме да си се пазарят и да си избират. Медината е малко тъжна когато е затворено, но има едно особено очарование – малко, като че да те връща във времето. Мотаем се и се чудим какво ли е било през столетията. Най-накрая се появяват и другите, доволни и напазарували (избрали) и таман да се измъкнем от Медината и да търсим нещо за хапване и изниква един такъв мършав, гърчав пич дет ни обяснява, че има „фестивал на берберската музика” и че е готино и трябва да го видим, а той ще ни заведе. Ние клъвваме (да ни се чуди човек на акъла), след 10 дни мотаене тук да се вържем по тоя смешен начин. Тръгваме след него. Той ни води уверено и ние го следваме. След около 3 километра обикаляне из тесните улички, се отзоваваме пред Голямата Джамия най-старата в страната. Ленчо вече е бесен, щото препускаме неясно защо, но и той се възхищава на джамията. Осветена изглежда впечатляващо. Продължаваме да препускаме, добре че водачът ни не разбира какво му готви Ленчо, ако не ни заведе на интересно място, дето да оправдае препускането. Продължаваме с обиколката (в същност добре че я направихме, че иначе едва ли щяхме да разгледаме така Медината), Ленчо е бесен. Изведнъж из зад един ъгъл се натрисаме на малък магазин. Нашият водач го сочи и вика това е фестивала, след което бързо, бързо се извинява, че трябва да ходи на молитва и преди Ленчо и Станка да са стигнали до нас се омита (явно все пак е усетил настроенията в групата). От магазина (оказва се за килими) изскача надъхан пич (извикан от нашия вече спасил се водач) и ни захапва – те това тук са най-истинските килими изработени в берберския кооператив (т’ва с кооператива е импровизация, ама така ни прозвуча). Ние с Миш приемаме да бъдем облъчвани малко, гледаме килими, черги и всякакви други дивотии с ясното съзнание, че няма как да ги вземем дори и да искаме (е това са плюсовете на мотора). Станка и Ленчо пушат ядосано на стълбите. Килимите и другите неща са яки между другото, но на нас ни писва и се изнасяме. След малко установяваме, че се намираме на по малко от 100 метра от мястото на което срещнахме водача си за пръв път, това докарва Ленчо до кротък бяс, ама ние го успокояваме. Поемаме на някъде и без това не сме много наясно къде сме. Скоро се сблъскваме с будка (ресторант, павильон) в който правят най-невероятните сандвичи дето сме яли от както сме в Тунис (имам известни подозрения, че може да не са били най-невероятните, ама препускането ги е направило такива). Малко по надолу се натъкваме и на салон за чай с WiFi интернет. Сблъскваме се с реалността, при опита да направим резервация за хотел в Генуа установяваме, че няма цена под 70 евро за стая дори в най-мизерният хотел. Шок на цивилизацията! До вчера сме плащали между 10 и 15 евро за стая, сега за 70 едва се намира нещо което да има покрив. Отказваме се от резервациите – ще се търси на място, макар че подозираме, че тоягата ще е още по голяма. Към 12.00 ни писва и се накатерваме на такси за към хотела. Това е последната ни вечер заедно, утре закусваме и те (Станка и Ленчо) поемат към Тунис и ферито, а ние към Сус.
   
    ДЕН 16 30.04.2009
    Към девет се излюпваме и почваме със сутрешните процедури. Широко ни е около врата, защото днес имаме едни 50-60 км. до Сус и хич не ни е до юркане. Събуждаме и Станка и Ленчо за да си направим прощална закуска с вече доста поомръзналите ни франзелки с конфитюрче. Настроението е леко минорно, за толкова дни сме попривикнали заедно и ни е криво. Пушим по цигара, допиваме си кафето и си казваме „чао”. Ние се засилваме да огледаме Медината по светло, те към Тунис да гонят фери.
    На вън е топло, слънцето припича и ни е добре. Градът и на светло е приятен – хората са усмихнати, пазарите и кафетата пъстри и шумни. По улиците се носи гълчава. На нас ни е малко самотно. След около два часа ни писва от разходката, а и видяхме Голямата джамия по светло и вече ни стигаше. Инсталирахме се на едно кафе барабар с местните и дръпнахме два бързи чая (напоследък съм добил страшна скорост за тази операция, смуквам ги един след друг и не ги усещам). Скоро се отегчаваме съвсем и поемаме към Сус (е първо стягаме и катерим багажа и навличаме екипировката, ама така сме се изпедепцали в това упражнение, че не го усещаме). Пътят не се усеща, малко повече движение има, ама си е първокласен. Един от сервитьорите от предишния ден ни посъветва да се пробваме в Ел Кантауи, каза че можело да намерим апартаментче на добра цена, така че се засилваме на там. Естествено първо се навираме в Сус. Градът е голям и шумен, по пътищата е малко екстремно, но се свиква. В цял Тунис вместо кръстовища имат кръгови движения, което предполагам е добре за безопасността и за движението. Единственото място дето попаднахме на задръстване бяха забравили да сложат кръгово. Сус изглежда мърляво, а Туристик зоната му е направо под всякаква критика. Плажната ивица е кошмарно тясна и туку до самия крайбрежен път, абе направо се чудя на тези дето се отзовават тук да почиват. Караме по крайбрежната, разглеждаме хотелите и бавно и полека се изнасяме на север към Ел Кантауи. Ел Кантауи е на 15-тина км. северно и моите очаквания не са големи за него, но все пак решаваме да пробваме първо там. Скоро стигаме. Изглежда като лъскав курорт. Малко е изкуствено като централната сграда на София Ленд (от далече изглежда добре, от близо лъсва истинската бутафория). Настаняваме се да пием кафе и да разпитаме този онзи. Явно тук нещата са известни защото още първия сервитьор откликва на питането ни и се емва да вика един приятел, дето имал апартамент, или пък познавал някой дето давал, или нещо такова. Все едно накрая не става ясно кой, какво и за какво, но се появява един пич, дето твърди, че може да ни свърши работа. Отивам да видя апартамента – приличен – малко боксче, дневна и спалня наедно и тераска, дето гледа към увеселителния парк (това последното не е много готино, ама пък и ние не сме много претенциозни. Почваме кротък пазарлък и стигаме до 90 динара за три дни – цена която ни устройва нас и явно устройва и пича. Имаме силното усещане, че получаваме апартамента нелегално, през главата на администрацията, но ни е все едно-това е НДП (сиреч Нечий Друг Проблем). Докарваме си багажа. Апартаментът се намира насред пешеходна зона с пеещ фонтан по средата, и събираме очите на почиващи и персонал. Единственото кофти е, че трябва да си качим багажа до 3 етаж пеша, а той доста сериозно е натежал след 10 дневно бродене и Тунизийските пазари. Не си спомням да сме купували нещо кой знае какво, но до третия етаж ми се отели вола. Или съм заслабнал, или някой тайно тъпче нещо по нашия багаж (е по-късно се сетих за торбата с камъни дето я напазарувахме НАПАЗАРУВАХМЕ!!! в поредния оазис). Настаняваме се, аз взимам един душ и слизаме на кафето – туку под нашият апартамент – да се разплатим. И тук идва голямата изненада, сервитьорът (същият този дето вика приятеля си и т.н.) ни съобщава, че ние добре сме се разбрали за 90, ама и за него трябва да има 10 отгоре иначе не ставало. Това ми взима акъла (и ме вбесява крайно разбира се). Общо взето моят опит с арабските страни показва, че може и да е тежък пазарлъкът, но стиснете ли си ръце отмятане няма. Тук в Тунис са изработили някаква безумна схема с посредници, при която ти тамън си достигнал цена и се явява посредникът (или пичът дето те е довел или просто някой желаещ, дето се мотае наоколо) и най-сериозно заявява, че това дето си се пазарил до сега е добре, ама трябва да има и за него едиколко си. В повечето случаи, простото отсвирване върши работа и съответният желаещ да получи допълнителна част от твоите пари си заминава, но в конкретния случаи посредникът (сервитьорът) върна 90 динара, които му бях дал (след като ги поразходи малко) и рече не става. Направо изумях, и после побеснях, и после се ядосах и добре, че беше Миш, че не знам какви простотии щях да сътворя. Почваме бавно и демонстративно да изнасяме багажа (от трети етаж пeша!!!), всъщност Миш го изнася (куфар по куфар) аз чакам да ни се размине. По едно време се явява някакъв друг тип и вика искате ли апартамент за 90 за три дни. Аз съм предпазлив, още не мога да усетя каква е далаверата тук, ама викам искам. Отиваме да го видим. На мен ми изглежда по-добър даже, а и тераската гледа към малко пристанище с яхти – романтика. Пет пъти питаме за цената, тя не се променя и ние решаваме да се преместим. Добрата новина е, че е само на първия етаж, лошата, че не можем да докараме мотора наблизо, но пича мъжки заявява – да имате багаж, да имате, колко да имате, аз ще нося два куфара. Мен това ме устройва естествено, местим мотора на другия паркинг и му връчвам два от куфарите. Аз не можах да му видя лицето като ги вдигна, но Миш твърди, че е опънал муцката. Както и да е, пича се държа мъжки и както го рече така ги и занесе до апартамента (е вярно с две три почивки, ама айде, да не връзваме кусур). Даваме парите, той ги взима и не изглежда като да иска да ни ги връща – т.е. всичко е наред, може да се приеме, че сме се настанили. Докато траят тези танци вече е притъмняло, а и ние сме се поуморили, така че единодушно решаваме тази вечер да си останем тук. Час и половина по-късно сме обходили всичко и вече ни е скучно – Ел Кантауи има малко (ама като казвам малко, наистина малко) пристанище с доста паркирани (приводнени???) яхти, един площад (с фонтана) дето мяза на представата ни за италианско площадче, увеселителен (луна) парк и зоологическа градина, в която срещу 5 динара на калпак може да гледаш Камила, Кокошки и морски свинчета (ние не дадохме 10-те динара, и по тази причина пропуснахме това забавление). Освен описаното по-горе има десетина, двадесет ресторантчета, чийто менюта като че ли са правени от един човек и нямат нищо общо с Тунизийската кухня. След като „ударихме” по една „пица” установихме, че нямат общо въобще с каквато и да било кухня (тук не успяхме да пропуснем дървото), обаче си купихме две бутилки розе (от специализирания магазин) и си ги подкарахме с удоволствие на терската, гледайки пристанището на лунна светлина. Абе романтика к’во да разправям.
   
    ДЕН 17 - 18 01 – 02 .05.2009
    За дните изкарани в Ел Кантауи няма какво много да се каже – наспиване, мързелуване и кротко „експлорване” на Сус и Монастир (самият Ел Кантауи се експлорва за има няма 45 минути). Първия ден отделихме на Сус. Като цяло Сус не е лош град, ама не става за почивка както писах по-горе. Ние първо обиколихме града с мотора (докато се убедим кое къде е), след това ошарихме Медината и суковете и после пак, за по сигурно, обиколихме с мотор. Медината е голяма и жива, но първия ден пазарите бяха позатворени. Освен това ни валя проливен дъжд, което тотално ми скапа настроението и зароди подозрението, че може би не баш Ленчо е виновен за дъждовното прекарване (основно в Сицилия – тази сушава земя – дет ни удави). Обаче, имайки предвид, че валя само час, все още смятам, че той беше каръка (с дъжда де). Миш се сдоби с пръстен (много му се радва). Малко не мога да разбера тукашните продавачи – като се спазариш нещо и те се вкисват, ами като не искат да не го продават на тази цена. Помотахме се много сериозно из Медината. Попаднахме в едно кафе (единственият сервитьор ни хвана от улицата) дето за да ни сервират чай отидоха от другата страна на улицата и го купиха от отсрещното кафе. Скриха ни шапката. Когато вали Медината изглежда мръсна и определено не е приятно. Явно отново ще се играе мач в града – местният тим ще играе срещу отбора на Триполи (Либия). Либийските запалянковци са залели улиците и вдигат страхотен джангър и никой не ги закача. Това да беше в България отдавна местните запалянковци да са ги сбили и наврели в миша дупка. Да, ама тук не е така. На втория ден от престоя ни тук ходихме до Монастир, ама първо сутринта направихме малка разходка с нещо, което много трудно може да се именова лодка, но за това пък носи звучното наименование подводница. Въпросният уред (закачиха ни преди да сме изпили първото си кафе, подозирам че ако бях поразсънен едва ли щях да се кача …) е нещо като тримаран (нямам идея дали има такова нещо, ама ако няма то тримаран трябва да значи нещо като катамаран, ама с три „неща” потопени под водата) от ламарина, на който средния корпус е със стъкло отдолу и зяпаш по дъното (ако има какво да се види естествено). Въпросното нещо е безкрайно нестабилно – непрестанно ме позиционираха насам натам по уреда, за да може да върви нормално (явно съм много тежък и успявам да му наруша равновесието). Всъщност беше интересно и се забавлявахме, не че видяхме нещо кой знае какво – много риби на едно място – но беше забавно и се смяхме (може би доброто ни настроение се дължеше и на това, че успяхме да смукнем по кафе преди да потеглим). После потеглихме към Монастир. Той се намира на около 20 –тина км. южно от Сус. Определено е по-добрият от двата курорта. Много хубави (даже прекалено) хотели, относително малко градче, в което все пак може да усетиш част от духа на страната, абе хареса ни. Монастир е родният град на Хабиб Бургиба (мисля, че така се пише). Това е за тунизийците нещо като Ататюрк за турците. Не разбрахме какви в детайли са му заслугите, ама подозираме, че е управлявал страната от освобождението и. За незнаещите (каквито бяхме и ние) Тунис до 1956 или 59, не помня точно, е влизал в пределите на Османската империя (тук имат актив от 300 години, за разлика от нашите 500). Та да се върнем на Бургиба. Тъй като е роден в Монастир, един вид от тук е израснал, та си е (или са му) спретнали една много яка гробница, не само за него, а и за рода му. Мястото е много приятно и ненатрапчиво (под ненатрапчиво не разбирай, че не е грандиозно, просто не ангажира) разположено насред гробищен парк (или пък гробището е организирано след построяване на гробницата не стана ясно) и разкошен входен площад. Интересното е, че местните идват да си го гледат (няма мумия), да се разхождат и да отдадат почит, абсолютно доброволно без да бъдат организирани. Срещнахме групи от по двама трима приятели, момчета и момичета и като цяло доста младежи, които се разхождаха, снимаха и четяха разказите за живота на „ЛИДЕРА БУРГИБА”. Явно този си го почитат. Докато към настоящия отношението е доста негативно (това което доловихме в разговорите с различни хора по време на пътуването).
    Като изключим гробницата, тук имат и доста хубав крайбрежен форт, които си струва да се види. Ние го видяхме когато беше пълен с пълчища немци на преклонна възраст, търчащи възбудено насам натам и щракащи с апаратите си, но искрено сме убедени, че всъщност мястото е хубаво и си заслужава да се види.
    Като цяло Монастир е яко и е хубаво да се види. След като му се нагледахме се помотахме и в Сус, където Миш се сдоби и с обици към пръстена (определено им се радва, май). Вечерта се прибрахме в Ел Кантауи и си застягахме багажа, май беше грешка да отделяме толкова време на курортите, ама всеки се учи …. Утре Тунис, Сиди Бу Сайд и евентуално Картаген, после фери и добре дошли в Европа ….
   
    ДЕН 19 03.05.2009
    Ставаме късно 9.30 - 10.00, не си даваме много зор до Тунис са 140 км. по магистрала и едва ли ще се затутаме много. Пием кафе и се припичаме. Към 10.30 -10.45 вече сме натоварили и се изнасяме към магистралата. Нищо особено и интересно по пътя. Малко на странен принцип ни прибраха пари за пътя – по едно време на средата на магистралата ни взеха 1.60 динара и малко преди Тунис (има няма 20-30 км.) ни прибраха още толкова. Нямам идея каква баш е системата, ама явно те си знаят.
    В Тунис пътят ни извежда директно на централния булевард, добре познат ни от предишното пребиваване. Бързо намираме чейндж и обръщаме малко парички, че съвсем не са ни останали от местните и потегляме към Сиди Бу Сайд. След малко лутане влизаме в синьото (синьо щото всички къщи са бели, а вратите и прозорците сини) градче. Още на входа фиксираме три ресторантчета, които ни подсещат, че не сме закусвали и е време да хапнем. Кратко проучване ни показва, че в първото ресторантче един сандвич (сиреч дюнер) струва 9 динара, във второто 2.50, а в третото 1.50. Това за третото го разбрахме след като хапнахме в това с по 2.50 ама не съжаляваме, според това което сме видели 2.50 – 3.00 динара е нормалната цена и за по-малко почваш да рискуваш с това дето получаваш.
    Потегляме на обиколка в градчето. Много е красиво и кипи от живот (предимно туристи и задължителните търговци). Има много специфичен дух и е разположено на невероятно място – на малък хълм в края на полуостров обърнат към голям залив. Наистина е красиво. Плащаме за да разгледаме запазена къща – много е впечатляващо. Като цяло аз много харесвам този тип арабска (мюсюлманска, средиземноморска???) архитектура, с вътрешните дворове, безкрайните преминавания от двор в стая, от стая в тераса и с разкошните покриви и градини. Много е впечатляващо и двамата с Миш сме доволни от похарчените пари. Продължаваме обиколката – градчето е наистина малко и не трябва много време за да го обходиш, но определено си заслужава идването. Търговците тук са особено настойчиви, а цените им са особено завишени. Ама ние вече имаме опит и ги отсвирваме без проблеми. Срещнахме едни баби от Австралия, които много ни се учудиха, че сме се донесли до тук от България, все едно на тях им е по близо. Времето напредва (в 5 трябва да се чекираме) така че се изнасяме да търсим Картаген. Не е трудно да се намери. Това очевидно е баровският квартал на Тунис (освен руините си има и цяло градче). Сградите (какви ти сгради цели резиденции) са доста лъскави. Тук се намира седалището (резиденцията, къщата???) на – както се изрази един тунизиец – капо ди тути on all of Tunisia. Определено грандиозна работа, и едни гвардейци бият крак отпред, мани, мани. Докато се тутаме из градчето в опит да намерим останките от древния Картаген, времето ни почва да изтича и когато най – накрая се добираме до Музея на Картаген (който обхваща и част от руините, останалите са разхвърляни из съвременния град) вече нямаме време да го разглеждаме. Хвърляме бърз поглед и се изнасяме към порта, че туку виж сме се наредили в колонката на онези наши приятели дето си изтървават транспорта. На чекина естествено опашка и тутане. Един пич зад преградата се опитва да работи едновременно на две гишета, в следствие на което не успява да свърши никаква работа. След прилична доза чакане се отзоваваме с почти готови документи. Отвън да търсим док 3, в последствие се оказва док 13, ама нали свършваме работа. Този път съм зарязал Миш да търчи с документите насам натам и тя се справя блестящо, а на мен ми е добре да си дремя кротко до мотора. Останали са ни малко местни пари и отиваме да си доналеем евтин бензин (в Италия е три пъти по скъп), опитваме се да похарчим местните донги, ама не ни се отдава и на финала ги обръщаме обратно в евра.
    На опашката за ферито се е сбрал клуб „Ферари” и има над 20 ферарита карани от достолепни (отегчени, кисели, неприятни) чичковци. Освен това има и доста мотори, над 10, и всичките италиански, с изключение на 3 –ма поляци, които гледат изгубено. Тези са пичове, носят си гуми за пясък и са ходили да се юркат по дюните. Това обаче не им помага с местната бюрокрация, та се налага да им съдействаме малко. Пичовете (поляците) са ги изръсили по 15 евро на калпак на влизане, за дето са им попълнили документите - ние платихме по динар и то със зор. Явно поляците нямат много опит с тези страни или бидейки по отдавна европейци са се поскапали (поочовечили???) . Бюрокрацията е яка, местните апапи (разбирай митничари и полицаи) са се яко наострили, щото италианската група ги дразни (ама яко са нахални тези) – само се бутат напред. В следствие на което ги върнаха най-отзад на опашката – два пъти. Миш се оправя много добре с документацията и ние се добираме първи до ферито, настаняваме се, душ и тръгваме да разглеждаме. Срещаме италианчетата (доста са надути), които чак сега са се добрали на борда – нахалството не винаги е добра политика.
    Корабът е голям и има няколко бара (отворен е само един), ресторант, кафе (не бачка), магазини (не бачкат), басейн (празен). Има обявени и други екстри ама ни омръзна да намираме затворени и неработещи неща. Тръгваме – ариведерчи Тунис – беше яко но свърши. Обявяват вечеря. Слизаме в ресторанта и оооо шок – първи сблъсък с цивилизацията – всичко струва по 7.40 евро, ама няма значение какво – паста, салата, пъпеш с прошуто или проста лазаня. След като плащаме 25 евра за да си останем гладни, почваме да преосмисляме гледната си точка за цивилизацията. Вярно, че кафето е супер ама струва 4 евро комплекта (разбирай едно от моите и едно от Мишините) което в чисти европейски план май даже не е много, ама ние туку що сме напуснали Тунис, където кафето си струваше 1 динар или 3 за комплекта, което е около евро и малко. Както и да е Тунис остава в далечината (както и добрите му цени, естествено) трябва да се примиряваме с европейското си настояще (бъдеще???).
    Малко преди да се качим на ферито се чухме със Станка и Ленчо, те имат егати подхода. Явно ги кефи да се возят на ферита, щото вместо по плана – Венеция, Загреб, София – са кривнали към Анкона, Игуменица, Тасос, София. Техният план има още две ферита, като път е същият има няма 1500 км. и все още за мен е загадка защо са го направили. Може би има нещо общо с факта, че в Генуа са ударили греда с хотелите и им се е наложило да спят на пристанището (и това е интересен подход, ама всеки си знае). Както и да е, махаме за сбогом на Тунис от задницата (май не се викаше задница това) на ферито и към 12 – 12.30 се понасяме да спим. С това фери имаме един неочакван бонус – утре ще разгледаме Валета (столицата на Малта), така че не е лошо да сме бодри.
   
    ДЕН 20 - 21 04 - 05.05.2009
    Още от ранни зори почват да ни будят с обявления, че който иска да закусва може вече да го направи (да-да на 7 евро за бройката, мерси) и че ей сега (сега, сега след час и половина) стигаме до Малта. Ние се изпокарваме кой да стане пръв (забелязал съм, че при тези пътувания това е една от основните теми за скандали) и след като вече сме се преборили по темата (познай кой печели) вкиснати се понасяме да пием кафе. Както отбелязах игнорираме закуската. Пием кафе и кисело се припичаме на слънцето. Миш изчезва на някъде (нали сме сърдити, та не казва къде) и естествено изпуска влизането в пристанището. Това пристанище е яката работа, огромно и много врязано в сушата с три разклонения от централния вход. На всеки ъгъл (разбирай издатина в пристанището) има мини крепост в доста добро състояние. Аз не съм запознат с историята на Малта, имам известни подозрения, че е възникнала благодарение на Малтийския орден по време на кръстоносните походи, но не съм съвсем убеден. Пристанището и градът изглеждат страхотно. Баровците с фераритата се размърдаха активно и си спретнаха гранде опашка на рецепцията, за да си получат транзитните пасове. Ние естествено не бързаме, а и да бързаме най-много да се скупчим при останалите. След около час опашката е изчезнала и ние победоносно (и най-вече без никой да ни се пречка, се изнасяме от кораба). Тук движението е обратно, което е малко объркващо. Градът, центърът на Валета е на около 15 тина минути пеша и ние с удоволствие разкарваме такситата готови да ни приберат „само” 10 евро за да ни закарат до там. Скоро стигаме до централната част. Градът наистина е красив, изцяло в готически сгради и паметници. Определено е приятно да се разхождаш тук. Има безкрайно количество туристи, което създава малък хаос, но като цяло е много хубаво. Май ще трябва да си преосмисля гледната точка за Малта (до сега никога не съм имал желание да идвам насам) и някой ден да се върнем да разгледаме по подробно. Отново се сблъскваме с европейската действителност – за два музея или нещо подобно се опитват да ни вземат по около 12 евро за двамата на музей. Ние отказваме да ги посетим, малко сме скъсили кеша, а още не знаем какво ни чака към вкъщи. Определено някой ден ще се върнем тук да разгледаме подробно – общото ни впечатление е, че много си заслужава.
    Естествено тръгването на кораба закъснява – има няма около два часа и половина. Ние обаче стоически чакаме да заснемем излизането от пристанището – смятаме че си заслужава. Най – накрая, след продължително, отегчително, ужасяващо чакане, при което едва не изкукуригахме от отегчение и скука, потегляме. Снимаме, струва си. После се помотаваме малко и се понасяме да поспим – определено на ферито няма много забавления. Три часа по късно отново сме на линия, срещу 10 евро се сдобиваме с карта за 2 часа интернет. В нас почва да се оформя идеята след пристигането вместо да търсим къде да спим да тръгнем направо към Венеция и там да се установяваме. Между временно се запознахме с двойка италианци – малко е тегаво, те си говорят само италиански, но се разбираме някак си. Всъщност Миш разбира малко италиански, а другата жена разбира френски, така че диалогът тече. Те са от Монца и ни обясняват за Италия – от къде да минем, какъв е пътя. Канят ни да спим у тях, но ние май ще откажем, вярно че отклонението е само 50 км., но сутринта ще трябва да се борим със сутрешния трафик, който според думите им е страшен. Вечерта напредва. Ние решаваме да си запазим хотел във Венеция (е не баш във Венеция, а в Местре - близко градче до потъващия град). Операцията се увенчава с успех. Имаме резервация срещу скромните 54 евро за стая (някаква промоция уцелихме) в 4 звезден хотел с евентуални 10 евра за паркинг (това ще го видим на място) Вече сме съвсем отегчени, така че се изнасяме да спим.
    На другия ден няма ранно събуждане и ние се излюпваме към 10 – 10.30 часа. Като цяло скука. Решавам да поопиша някой по-съществени неща за Тунис, които не съм описал или които могат да влязат в работа на някой друг, решил да пътува по тези места.

Добави във Facebook   


Снимка 1Снимка 2
Снимка 3Снимка 4
Снимка 5Снимка 6
Снимка 7Снимка 8
Снимка 9Снимка 10

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети до Тунис
Цени на билети до Тунис
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | Африка | Тунис | Екстремен туризъм | До Тунис и обратно на две колела II част
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com