dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Вторник, 07 Април 2020 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница

Пътепис
  Екстремен туризъм
  Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | E-магазин

  Турция, Сирия и Йордания на две колела Част 3
  Публикуван от Nemak на 15 Септември 2008 г.
  Този пътепис е прочетен 4012 пъти, рейтинг: 5.17

  

    ДЕН 15 03.05.2008
    Друго си е в чаршафи. На сутринта се събудихме в чудесно настроение –това да си в по-прилични условия си е друга работа (не че на останалите места на които сме спали e било зле – с изключение вчерашната история – ама тук имат малко по особено отношение към размера на стаите, тоалетните и най-вече кърпите и горния чаршаф). Искам да отбележа, че и закуската си я биваше – освен, че имаше задължителния хомос и салати, имаше и кроасанчета, палачинки (не най-добрите, ама …) и други екстри. За това пък там където се закусваше не се пушеше (явно EU се намесва и тук ?????) и се наложи да си изнесем кафето и чая във фоайето, за което пък трябваше да си ги платим. Платихме си и за 3 часа интернет ама не можаха да го пуснат – е всяко нещо си има и недостатъци. Най-накрая спретнахме багажа и към 10.30 се понесохме към Петра. 10.30 е малко условно щото около половин час си търсихме пътя ама хайде. В общи линии пътя до Петра мина без проблеми (с изключение, че изкачихме денивелация над 1000 метра според мен). Петра в същност се нарича стария град (открития, разкопания и т.н.) там никой не живее (както аз си мислех между впрочем), града до руините се нарича Вади Муса и всички хотели и ресторанти са там. Та още на влизане се сблъскахме с хотела препоръчан ни от холандките на предния ден – КлеопЕтра (колко оригинално а). След кратък, пазарлък със собственика (млад арабин, с хитър поглед, които веднага почна да флиртува с Миш) се настанихме в прилична стая (имаше и горни и долни чаршафи, прозорец, е нямаше кърпи ама … да не издребняваме). Бърз душ и сме готови да превземаме Петра. Първото нещо, което установихме, е че нашият хотел е на края на града (не стига, че е максимално далече от всичко –което не е голям проблем, нали сме мобилни – ами е на върха на и до руините има ужасно спускане). Тук понеже не вали сняг (през 2004 обаче ги е изненадало малко) тези си правят улиците и пътищата с егати наклоните – от време на време се чудя дали няма да почнем просто да падаме (в България, такива наклонени улици и пътища няма със сигурност). Та пускаме се по големия наклон (яваш, яваш) и се опитваме да намерим турист офиса за билети, инфо и т.н. Фрашкано е с туристи – ама всякакви – пъплят навсякъде и повечето са организирани в огромни групи приличащи на стада. Опитваме се да си паркираме мотора пред сградата на полицията (и тук има „Турист полис”), ама нещо не ми харесва наклона (споменах ли, че навсякъде са ужасни наклони), с 300 зора намираме място и паркираме. Отправяме се към информацията, където ни одират кожите – по 21 JD на калпак – за билети и се сдобиваме с 2 в едно брошура и карта. Засилваме се към входната врата и се натъкваме на няколко освирепели групи, чакащи да влязат, пререждаме се лекичко (все пак сме само двама) докато тече тяхното преброяване и се намъкваме. Първоначално се върви по голяма прашна алея (в същност алеите са две, ама по втората препускат местните (кой на каквото има – камили, коне, магарета, каручки …) и с дивашки викове приканват туристите да се качат да бъдат возени, носени или каквото там им се иска. Слънцето припича ужасно, часа е 2, и доста от туристите се изкушават, ние обаче сме твърдо решени да стигнем до края на собствен ход (края е на около 6-8 километра по нататък по сведения на местното населени – един от аргументите им защо трябва да се качиш именно на тяхното магаре, наричано мило „ферари такси”). Около алеята има малки скални монументчета – тук таме гробничка, тук там монументче, ама нищо особено. След това алеята излиза на малка площадка осеяна със сергии. Тук повикванията на местните са още по ожесточени. Пътя кривва и навлиза в така познатия ни от филма „Индиана Джоунс” каньон. Каньона започва с останки от арка правена по времето на император Траян, после се простира в продължение на поне километър и половина и е пълен с всякакви чудеса – остатъци от скулптори, малки олтари, водни канали и какво ли не. Тези хора набатейците (дет се предполага, че са построили това чудо) яко са работили по камъните, такива чудеса са направили, че ти е трудно да повярваш. След като си извървял целия каньон се изправяш пред Al – Khazneh (така са нарекли онази най-известна сграда дето е емблема на Петра), „изправянето” е толкова неочаквано (щото през целия каньон си си викал ето след този ъгъл ще е, ето зад онзи завой ще е, че накрая си се отказал) и толкова впечатляващо, че е трудно да се опише. Сградата е потресаваща със своите размери, величие и красота. Невероятно е. Стояхме като зашеметени няколко секунди, преди да се хванем за камерата и фотоапарата (Миш се пробва да пресъздаде момента на „виждането” дано се е получил). Поседяхме доста време отпред и се опитвахме да игнорираме туристическата глъч и да си представим как ли е било всичко на времето (един художник е направил невероятни литографии как е изглеждало събрани в книжка, ама Миш не даде да си ги взема – ще да си връща за нещо, ама не знам за какво). После след известна доза спор, по кой път трябва да продължим, тръгваме по единствения възможен (питахме едни полицаи и те потвърдиха тезата на Миш!!!!). Целта ни е да стигнем до така наречения Манастир, отстоящ на споменатите по – горе километри. Цялото място е невероятно Петра не е само всеизвестния Al – Khazneh (да е жив и здрав Спилбърг, че го направи толкова популярен), целия град (който е огромен) се състои от подобни (повече или по-малко красиви) сгради вкопани (вградени???) в скалите. Има редица гробници, коя от коя по красиви издълбани по сходен начин, има храмове, амфитеатър и много, много други невероятни неща. С всички тях се запознахме, пъплейки по пътя за така прехваления Манастир. Не стига, че е на майната си, ами и трябва да се изкачат около има няма 900 стъпала (пак по информация на местните, които вече, пробутваха само магаренцата си, явно без конкуренция по стъпалата). В същност пътя не е нито скучен, нито еднообразен – осеян е с всякакви чудеса (само да не бяха пълчищата хора). Освен това тук - таме из бедната почва растяха невероятни разцъфнали храсти, които правеха гледката още по - приказна. След многочасова, неравностойна борба със стъпалата, най-накрая явно взехме да доближаваме Манастира. Явно също така сме изглеждали ужасно изморени, защото хората които слизаха без да ги питаме ни казваха „Още 15 минути”, „Още 10 минути” още …… Не стига друго ами си забравихме шапките и след няколко часовото мотаене напред - назад по скалите, бяхме приятно зачервени (ала пиле на грил???, особено аз, носът ми най-вече е рядка гледка). Най-накрая стигахме – след целия зор единственото, което мога да кажа е че си струваше – и то много – ако дойда друг път, пак бих се изкачил. Гледката е невероятна, на върха на планината има огромна равна площадка, от едната страна на площадката е надвиснала ОГРОМНА скала която изцяло е изкопана, оформена, изградена като величествен храм. За мен това е най-хубавото нещо в Петра. Нямам никаква идея защо тук му казват Манастира (четейки по табелите имам чувството, че доста от нещата дет ги пишат са си ги изсмукали от пръстите), но сградата е невероятно величествена, не че другите по долу не са хубави, не, но тази тук е направо фантастична. Цялата ни умора се изпари в миг (е не, че в единия ъгъл на площадката нямаше невероятно кафененце вградено в скалите). След като се наснимахме и нас и сградата се запътихме към кафето. То е разположено в отсрещния край на площадката, точно срещу сградата и ти дава идеална възможност да отмориш след изкачването, наблюдавайки сградата. Като наближихме, видяхме, група младежи (от местното население) удобно разположили (разбирай излегнали се) се върху възглавници около едно наргиле и малък чайник, да слушат местна музика и да отмарят. Групичката беше невероятно колоритна, всички бяха с кърпи около главите (завити или завързани по различни начини използвани от местните), гримирани и част от тях с роби. Единия от групата се оказа отговорника за кафето, та се наложи да го пораздигнем малко та да ни даде за пиене. Групата прояви голям интерес, от къде сме, кои сме и т.н. което доведе до запознаване (няма начин да почна да им помня имената) и до покана да се присъединим към тях (разбирай излегнем на новодомъкнати възглавници). Всички бяха на възраст между 20 – 25 години и всички имаха неизброимо количество братя и сестри. Двама от тях бяха братя, но от различни майки – баща им имал 4 жени. Като цяло бяха малко ала хипарите от 60 години – правете любов, а не война и други лозунги от този тип – но беше интересно и забавно. Нашето замотаване, ни даде възможност да се отзовем на върха пред храма точно на залез слънце, гледката е невероятна – да гледаш как лъчите на слънцето за последно проблясват и огряват величествената сграда под музиката на някакъв странен местен инструмент. Малко преди да залезе слънцето, се разходихме с Миш малко по нататък от където имаше гледка към цялата околност, като се върнахме към групата се бяха присъединили още две двойки – едно момчета и момичета от Бразилия и Франция, заедно с един по възрастен арабин с нещо като цитра. Изведнъж стана много забавно – цитрата свиреше и свиреше, а местните момчета пееха песни на родния си език и пляскаха в такт – абе купон. Стъмни се съвсем. Женския състав беше почнал да се поизнервя – все пак ни чакаха 6-7 километра по тъмно, част от които в едни 900 стъпала (интересно е да се отбележи, че въпреки, че не се познават и въпреки, че са от 3 различни националности и 3 – те, почнаха да нервничат по едно и също време и за едни и същи неща). Послушахме още малко песните на домакините ни и вече съвсем по тъмно се застягахме да слизаме на долу. Пича от Бразилия извади фенер, което значително подобри шансовете ни да се донесем здрави до долу. Да е жив и здрав – умник. Двойката от Франция, взе интересно решение – решиха да слизат с магаренцата и местните надолу. Не знам, аз лично не бих се доверил на факта, че магарето си знаело пътя или че виждало добре по тъмно (а на места и имаше бая урви), но франсетата явно имат по-здрави нерви. Тръгнахме надолу след бразилците, те осветяваха и нашия път, а след нас двамата французи (върху магаретата) и две от местните момчета, да ни показват пътя или да си съберат магаренцата, така и не разбрах … Дори и с фенер си беше яко приключение, на няколко пъти да хванем грешните стъпала (там цялата планина е в стъпала, стълбички, ниши и др. такива, абе цял град си е било и то голям). Като изключим леката нервност (основно докато бяхме на стълбите) изживяването беше невероятно, само ние (без пълчища хаотично търчащи туристи), звездите и Петра. Е, от време на време франсетата пропищяваха като им се поспънеха магаренцата, ама това си беше част от изживяването. Като стигнахме на равното магаренцата, местните момчета и двойката от франция отпрашиха и ние с бразилците останахме сами. Беше страхотно, беше невероятно, беше неописуемо … По едно време се появи един арабин с джип и предложи да ни закара, но ние единодушно отказахме, изпуска ли се такова преживяване … Преди да влезем в каньона срещнахме един от местните, който ни предупреди да не излизаме през централната порта, защото ще имаме проблеми с Турист полис, а да заобиколим, през един страничен път, по който минавали местните. Каньона беше невероятен и страхотно тъмен, само късчето небе просветляваше отгоре. На края към 22.00 се изнизахме по страничните пътеки и излязохме от Петра. Бяхме прекарали вътре повече от 8 часа и това беше едно от най-невероятните изживявания които сме имали. Сбогувахме се с бразилчетата (те се оказаха на около 26) и отидохме да си прибираме мотора (единственото превозно средство останало неприбрано на входа). Тъй като излизахме изодзадзе (от към града, а не от към руините) никой не прояви интерес към нас. В хотела бърз душ и хукнахме да търсим нещо за хапване, че бяхме измрели от глад. След като се справихме и с тази задача, доволни и каталясали от изнурителния ден се засилихме към хотела да поспим, че часа вече минаваше 1, а утре ни чакаше дълъг път (още не бяхме решили на къде точно).
    ДЕН 16 04.05.2008
    Едвам се излюпихме след снощните преживявания, така ни се спеше, че даже се прокрадна еретичната мисъл да си доспим и да останем още един ден в Петра. Въпреки всичко се напънахме и едвам, едвам станахме. До болка познатата ни закуска и обсъждане от тук на къде. Идеята беше да караме към Карак, да минем покрай мъртво море и да спим в Джераш. Ама местните, нещо твърдят, че тая няма да стане за един ден, та се налага да попреосмислим плана си. Въртяхме всякакви варианти – да караме направо към Сирия, да пропуснем Карак, да спим ….. неясно къде – но накрая се достигна до идеята днес в Карак, утре в Джераш. И тъй като имахме цял ден да изминем относително малко километри, решихме да тръгнем по King road, който за разлика от H………………… не минаваше през пустинята, а по билото на планината и според местните бил невероятно красив. След кратки напътствия потегляме бавно и спокойно, въоръжени с име на хотел в Карак дето било хубаво и цените били ниски. Преди да стигнем Карак, трябва да разгледаме крепостта ………………………, и Дана (това последното не е ясно какво е ама било хубаво – дървета, животни по информация от собственика на хотела). До крепостта, стигнахме относително лесно и безболезнено – хубава крепост, ама я гледахме от вън само – щото не е още направена за посетители и се налагаше да изкачим огромен хълм за да се заврем в нея. Погледахме я от чисто новичкия Турист офис, където пихме по един чай и си побъбрихме с пазача.
    Тук (в Йордания) тече невероятно сериозна кампания по разработване на нови туристически обекти и привличането на нови туристи. На всякъде, буквално и в най – мизерния хотел разполагат с брошури на всички разработени туристически обекти в страната. При всеки обект има Турист офис където получаваш безплатна информация, карта или брошура в зависимост какво ти е нужно, Има създадена Турист полис, която се грижи за всичките обекти и има поделения до всеки от тях. Практически на всякъде можеш да се сдобиеш с информация какви са интересните и популярни места, как да стигнеш до тях, препоръчват се места за хранене и за спане (и то не 5 звездни). Очевидно има защо ръста на туристите да е все по голям и по голям всяка година.
    След като приключихме с крепостта и чая. Се засилихме да видим що е туй Дана. Този път ни разгони фамилията от изкачвания и слизания (и то толкова стръмни, че се скъсахме да се шубелисваме), а и дето вика Миш повечето завой бяха с обратен вираж, едвам се добрахме до Дана. Оказа се, че Дана е природен, биосферен, архитектурен и какъв ли не друг резерват. Мястото е много красиво и явно финансирано по някаква програма (заедно с още 6 резервата из цялата страна), цените са убийствени – чая е 3 пъти по скъп от на всякъде другаде, и май е държавно. Имаше доста чужди туристи, дошли да се запознават с природата (явно мястото беше от новоразвиващите се). Е имаше и загубили се чужденци дет не бяха наясно къде са и защо са попаднали там. Помотахме се из селцето (общо взето нещо като нашия селски туризъм), погледахме каньона и след като се оказа, че в местната кръчма е свършила храната си тръгнахме. Към Карак пътя продължаваше да е такава веселба – 500 метра денивелация спускане, 800 метра изкачване и т.н. Никога не съм мислил, че тая страна има толко планина. За мен арабския полуостров си е бил пустиня до пустиня и сега бях, доста изненадан. Иначе планината беше много красива, гледките бяха невероятни (в моментите когато можеш да отделя очи от пътя и поредното спускане или изкачване. Спряхме в едно селце да хапнем – сервираха ни без прибори, това оправда подозренията ни, че тук основно хапват с пръсти (мани, че по големите градове се правят). Беше вкусно. Хапнали (тези в Дана малко ни изнервиха) и доволни продължихме с влакчето на ужасите – нагооре, надооолу. Споменах ли за склонността на местните да бодат по пътя с и без причина така наречените (у нас) спящи полицаи. Е та от как сме влезли в Йордания ме гложди едно такова съмнение дали пък няма да се изплескаме на някой такъв. То по магистралата беше добре – имаше знаци от поне километър по рано, ама този King road нещо са го позабравили (или местните ги е изкефило и са нашляпали още (спящи полицай) дет им е кеф) и знаци няма. Та караме си ние из поредното градче, след поредното изкачване и точно преди поредното спускане и не щеш ли колата дет се движи пред нас (полицейски джип) без видима причина набива спирачки, после подскача рязко на горе на долу и продължава. Аз обаче, вече съм свикнал и предугаждам, че това е поредната бабуна и понеже тези са по високи явно съм натиснал малко по рязко предна спирачка, колелото блокира и ние в миг се отзовахме на земята. Добре, че се движихме едва, едва щото иначе щеше да е гадно. По претърколихме се веднъж два, ама дори блузата не си скъсах. Като се разтърчаха местните, да помагат, да носят вода (и да зяпат естествено), направо се притесних. Миш пък ревна. Което направо взе акъла на местните. Взеха да ни преглеждат проверяват. Полицаите с върнаха помогнаха да вдигнем и преместим мотора и след като се убедиха, че ни няма нищо си продължиха по тяхната си работа. Останалата тълпа дет ни беше обградила обаче, продължи да се опитва да ни обгрижва. От всякъде валяха предложения за чай, за кафе. Един човек доста активно се опитваше да ни закара някъде (предполагам до болница), ама го убедихме, че сме ок (на мен не повярва, та Миш трябваше сама да си каже). Донесоха ни вода, абе голямо внимание падна. Тези хора тук и тези от Петра, определни значително ни подобриха мнението за Йорданците, явно и сред тях има готини. Мотора беше добре, само дето загубихме дясното огледало (счупи се, ама по- добре без дясно от колкото без ляво)) и поожулихме и куфара на Миш, ама не е болка.След цигара релакс се метнахме на мотора и продължихме. След по малко от 40 минути бяхме в Керак. И той като всички Йордански градове (освен Акаба) е построен на хълм и по склоновете на хълма. Почти веднага намерихме препоръчания ни хотел и харесахме предложената ни стая. След като се настанихме и изпихме задължителния „Добре дошли” чай, тръгнахме да разгледаме града, тъй като крепостта, за която бяхме дошли, вече беше затворена. Градчето е приятно и красиво, има 3 или 4 християнски църкви (ама различни – католическа, ортодоксална, незнам каква си и т.н.) и около 200 – 300 християни в околността (на нас малко множко ни се видяха църквите за толко християни ама хайде). Влязохме в католическата (т.е. срещнахме попа които ни отвори, по настояване на Миш), иконите са с надписи на арабски – голям майтап. Попа (или както там му се вика при католиците) беше готин и добронамерен. Поразходихме се още малко пък седнахме да хапнем. Ядохме местни манджи – ориз по някакъв начин (залива се с нещо като кисело мляко и ориз по друг начин) - ама не ни хареса.След което се засилихме към хотела, собственикът (египтянин, работи тук от 12 години, а семейството му е в Египет), ни черпи по чай, след което се засилихме да поспим. Утре сме на Мъртво море.
    ДЕН 17 05.05.2008
    Напоследък ставането е все по - трудно, явно все пак някаква умора се натрупва. Днес трябва да разгледаме крепостта в Карак, да се спуснем до Мъртво море и да излазим до Джераш. На пръв поглед изпълнението на програмата не е проблем, но нямаме никаква идея какво може да ни поднесе пътя. След обичайните закуска и кафе се засилваме с бодра крачка към крепостта. Карак е древен град – споменаван е на няколко пъти в Библията (поне така твърдят в музея на замъка), бил е известно време владян от някакъв фараон, после известно време седалище на Саладин, крепостта е строена от кръстоносците, после идват Мамелюците (които и да са те), после Отоманците и там някъде се меша и Византия (не е задължително реда да е такъв, от толкова много история почвам да се обърквам). Та като цяло доста древен град. Крепостта е готина и много запазена (в момента продължават разкопки и възстановка), около час и полвина – два се вряхе из различни подземия, тунели, кули и други подобни древни съоръжения – определено ни хареса. Разгледахме и археологическия музей – от там научихме онези неща, за кой кога е владял града (основно кой, щото кога явно ми се е загубило) иначе музея е бедничък ама има доста интересно представяне на историята – карти със светещи стрелки и други такива. Най – накрая доволни потеглихме да стягаме багажа. Бяхме преборили египтянина да ни изпере дрехите – та сега бяхме чисто нови … Стегнахме багажа, сбогувахме се с египтянина и хайде на мотора. Очаква ни да се смъкнем до Мъртво море (смъкнем щото то е с денивелация – 400 метра, т.е. 400 метра под морското равнище на световния океан). Естествено това не е нещо ново за нас както споменах тук в Йордания, денивелацията на пътя я нямат за нищо. Оказах се прав спускането от карак към Мъртво море не можеше да се сравнява с онова към Вади Рум – спуснахме го относително безболезнено (за мен де, Миш дет си е прецакала краката на по-млади години доста порева – на нея тези денивелации и взимат акъла). Та Мъртво море – готино е като голямо езеро – почти няма вълни (на Охридското езеро преди години имаше повече), по скалите има кристали (сол сиреч). Това всичко е на пръв поглед, докато се носим покрай него и се оглеждаме къде да се цамбурнем та да видим какво е. Това с цамбуркането е малко тегава работа, щот доста на често има вишки с въоражени войници и чек постове, та ако решим да се цамбуркаме неоторизирано (сиреч на нераглементирано място) могат да решат, че имаме нещо ош - беш с Израел и да ни тупнат. След като ни проверяват на няколко пункта – От къде сте?, На къде сте? Welcome in Jordan!!! – стигаме до зоната с хотелите. Жегата е невероятна. Тези момчета са спретнали тук само 5 и нагоре звездни хотели, за простосмъртните няма. Ние имахме инфо от египтянчето от Карак за някакво готино безплатно място за къпане, ама така и не го намерихме. Накрая убити от жегата се прежалихме и платихме (майка си и баща си) за плажа на един от хотелите. Сърцето ме заболя, ама си струваше – сдобихме се с достъп до гардероб, шкафче за багажа (допълнително заплатено), 3 басейна (в тая жега беше като в рая) и плаж на мъртво море с правото да те оклепат в някаква гадна мазна кал (сега - мега лечебна), а и за малко да забравя към входа ни се полага и по сандвич с безалкохолно. След като хвърлихме дрехите, първата ни работа беше да се занесем на брега и да се изкъпем в морето (нали това беше основната цел на операцията). Това море е голям майтап, вярно е че не можеш да потънеш – лежиш си, седиш си във водата все едно че си на шезлонг. Лошата част е, че де що имаш драскотина и раничка почва едно щипане – мани, мани – а ако се разсееш и си намокриш лицето ти се разгонва фамилията. Миш даже пробва да го близне – много и беше гадно – скъса се да плюе. Та се позабавлявахме, поснимахме се (за доказателства) и след като решихме, че тая с калта не е нашата си взехме по душ (та да спре да ни щипе) и отидохме на басейните да се почустваме като бели хора. Беше гот (като изключим сандвичите които бяха гадни). Радвахме се на басейните, радвахме се на шезлонгите, ама дет се вика всичко хубаво свършва рано или късно (в нашия случай рано). Имахме още път и около два часа след като бяхме спрели отново бяхме на мотора. Следваше изкачване – да нормализираме надморската височина – на Миш съвсем и се разгони фамилията. За да стигнем до Джараш трябваше да минем през Аман – този път през съвсем друга част – малко от малко го реабилитирахме, от тази страна изглеждаше по добре. След още някое и друго време, и доста нагоре – надолу, се докопахме до Джараш. Още на влизане се сблъскахме с руините (отново бяхме закъснели да ги разгледаме) и там ни упътиха към един близък хотел. Хотела беше добър, ама цената беше неприлично висока, та решихме да търсим друг. След известна доза обикаляне, един от местните ни светна, че това е единствения хотел, е има и един 5 звезден, ама ако този ни е скъп въобще да не се хабим с другия. С подвити опашки се върнахме и направихме всичко възможно да спазарим цената, на финала така и не стана ясно дали сме успели, ама се настанихме. Стаята си заслужаваше парите – беше широка, с всички полагащи се чаршафи и имаше даже кърпи, освен всичко беше много чиста (по тукашните стандарти). След кратък душ, отидохме за Wellcome чая, който изпихме на терасата с изглед към руините. След това тръгнахме да се запознаем с града. Малии колко мръсен град, за цялото пътуване до тук по-мръсен не бяхме виждали. Таман си харесахме и си поръчахме два дюнера и установихме, че сме си забравили портфейла в хотела. Спретнахме си едно мини скандалче (в търсене на истината кой е виновен) и беж да го вземем. После втори опит с града. Тъй като бяхме позанемарили Йорданската валута, решихме да потърсим чейндж та да обърнем (щот ми беше писнало да се разправям с разни хотелиери аджеба какъв е точно курса). И понеже съм много хитър, викам (тъй като не намерихме чейндж) дай да дръпна от дебитната карта (и без туй ни трябват малко), хем ще си обърнем, хем курса ще е приличен. Изправям се пред банкомата и след кратка борба го подкарвам на английски, след още 5 минути борба той (банкомата) изписва гордо „Грешен пин” и хоп - глътва ми картата, аз пък си глътнах езика от изненада (Миш също). Повъртяхме се, посукахме се около машинката, ама пущината не ми връща картата. Появи се един местен, дето реши да ни помогне (явно доста безпомощни сме изглеждали) и завъртя, на някакъв телефон дето го пишеше на банкомата (то и ние въртяхме на него, ама като не знаем кода – телефона беше локален за Аман), и ни обясни утре рано, рано да се паркираме пред банката и да си решаваме проблемите.
    При това развитие на нещата, ние погледнахме философски на въпроса и се засилихме да си търсим за хапване. Около 45 минути по късно, хапнали по дюнер и въоръжени с една тарелка с баклавички и сладки, пътувахме към хотела с идеята да пием чай на терасата и да се наслаждаваме на гледката. Пихме чай и гледахме руините на светлината на прожекторите. След което се насочихме към чаршафосаните легла да се понаспим, че нещо напоследък не ни се отдаваше много.
    ДЕН 18 06.05.2008
    Събуждаме се от звъна на часовника. Този път нямаме закуска (такъв е пазарлъка), а само кафе и чай, но пък си имаме останали от снощните сладки – така че закуската е подсигурена. Примижаваме, към слънцето и се припичаме. В 9.00 сме строени пред банката – ще си търсим глътнатата карта. Вътре е пълно с местни, някои даже са си дошли със семействата, явно. Нашето появяване изненадва всички дружно, но най – шокиран е шефа (предположихме, че е той) след като разбра какъв ни е проблема. Настъпи смут, почна едно суетене – тоз, онзи служител (аз съм подготвен и си подавам чинно паспорта), накрая се появи един и отвори банкомата, от където изскочи целичка моята карта. Посуетиха се около нея позяпаха ту картата ту паспорта, снимаха ми паспорта – подписах му се (на копието де) и ни връчиха картата да си ходим. Аз пробвах да питам може ли да пробвам пак, ама това явно нещо ги възмути, та ми отказаха. Щастливи, че сме решили проблема се понасяме към руините на Джараш. Определено са много впечетлителни. Това е бил град от римско време (или византийски май) и то от големите – имал си е хиподрум, амфитеатър, няколко храма и редица екстри от този вид. Като цяло всичките са много запазени или доста добре реконструирани (в началото на руините имаше един дядо с едно длето бореше някакви камъни – предполагам, че съдейства за реконструкцията). Имаше безкрайно количество колони доста запазени (явно в този град много са си падали по колоните) до сега не бяхме срещали град с толкова много чак. В чест на император Адриян, има издигната огромна впечатляваща порта. Интересно беше, че целия старинен град беше ограден (въпреки огромната си площ) с висока ограда с бодлива тел от горе – предполагам, че като гаранция, че всички искащи да го видят ще си платят нескромната такса. Града си заслужаваше, но беше впечатляващ и подхода – в Палмира (Сирия) например, руините си бяха на абсолютно свободен достъп, тук явно насочеността на държавата към туризма включваше и това. След дълга и изморителна обиколка бяхме готови за потегляне. Плана беше да разгледаме Босра (Сирия), и да спим евентуално в манастир в Сидная или да се напънем до Хомс. Пътя до границата беше както и до тук – планински с огромни денивелации – малко преди границата обаче като излязохме на магистралата ни подпря такъв страничен вятър, че ни взе акъла (Миш съвсем се беше препарирала), в един момент (на подрива) даже успя да ни премести от крайно ляво в крайно дясно платно. Голяма борба беше, едвам се укрепихме и като стигнахме до границата бяхме благодарни.
    Тези пичове, йорданците ни прибраха две – три такси за това, че излизаме от страната. Бяхме бая шокирани, ама няма оправия, чуждите езици не са им силата. На края след като пооставихме малко пари насам натам по гишетата, благополучно се изнесохме от страната. На безмитния си изпонакупихме цигари (нашите бяха свършили) и пихме по един чай с надеждата вятъра от Сирийска страна да поспадне. На Сирийската граница ни изненадаха приятно – застраховката ни още важеше та спестихме 40 долара. Обаче имат някаква много интересна далавера – явно трябва да се плати някаква пътна такса (8 долара) обаче не можеш да гио платиш в долари (до тук ясно), но не можеш да си ги платиш и в сирийски лири (ако случайно имаш такива??????), трябва да извадиш 8 долара, да си ги обмениш на едно специално гише в сирийски лири и след това именно с тези лири да платиш таксата. Малко се пошугавихме докато схванем каква е точно далаверата, и малко ги възмутихме като се опитахме да си платим с наши си лири (имахме си от преди), ама на края минахме по каналния ред. Даже на митница ни накараха да си отворим куфарите (не, че ги погледнаха, ама …). Както и да е минахме.
    Отново на сирийска земя. На първата бензиностанция спряхме да заредим и пушим по цигара. И като започна едно канене, едно напъване, съкън да не продължим преди да са ни черпили кафе, накрая не можахме да устискаме та пихме и по кафе. Хората бяха любезни, дружелюбни и не обелваха дума от никакъв друг език освен арабски. Поговорихме си :-), и на края в 4.30 потеглихме. Ама тук хората са си други все пак, не са като йорданците. Тъй като се бяхме доста позабавили, решихме да орежем Босра, орязахме и Маалюля (последното място на света дет говорели Арамейски –езика на Христос – ние и без това едва ли щяхме да го различим) и запрашихме към Хомс има няма 280 километра. Обаче вятъра не беше се съвсем отказал (не беше както в Йордания, ама …) и подухваше неприятно – а на ляво, а на дясно. Миш се вкисна взеха да я болят здраво краката и въобще взе да става тегаво. В същност се попрецакахме заради Дамаск – пътя не заобикаля града, а минава през него (макар и по края) в тази битка загубихме 1 час за да минем 25 километра. От другата страна на Дамаск ни чакаше изненада – планина. Не, че сирийските пътища имат нещо общо (дори намек, и асфалта им асфалт и виражите им правилни и лентите им повече) с йорданските – нямат – ама като се изкачихме в планината и слънцето се скри, температурата за по малко от 10 километра падна на 13 градуса. Аз се окучих (нали съм само по блуза) та спрях да си облека нещо (освен дъждобрана нямаше какво друго). Като спрях се оказа, че Миш (въпреки екипа – нейния си е цял) се е превърнала в ледено блокче – не можеше заглавието да си каже. Пооблякохме кой каквото може и студ не студ напред. Слънцето съвсем се скри и по пътя се виждаха само фучащите камиони (да е жива и здравичка Хондата, че има добри фарове). Както и да е – накрая се докопахме до Хомс. Тези 280 километра ни поозориха (ейле пък Миш дет не спря да мърмори, когато можеше да си каже думата от студа). Хомс е много красив град. Има доста европейско излъчване (което не е чак толкова добре), много чистичък и подреден. Повъртяхме се докато си намерихме хотел, ама накрая попаднахме на един доста приличен и за доста добри пари. Настанихме се и след един бърз душ хукнахме да търсим нещо за хапване, че цял ден само на баклавичките от вчера карахме. Градът определено ни изненада приятно, но толкова се бяхме изтощили, че една снимка не направихме. Ядохме най-яките сандичи които сме яли от както сме тръгнали. Заведенията не приличат на тези които сме виждали до сега – приличат на нашите. И колите спират на пешеходните пътеки. Много приятен град. След като се помотахме малко се прибрахме в хотела да пием по чай и се понесохме към леглата.
    ДЕН 19 07.05.2008
    Ставаме с малък скандал кой да е пръв. Аз печеля този път (за разлика от всички други пъти …) и Миш е първа в банята. Аз си доспивам безценните 3 минути повече. Закуската е както обикновено – яйца, квасена сметана, сладко от портокали и някакво подобие на сирене. Хапваме. Стягаме багажа. Тръгваме към Крак дьо Шевалие – известна крепост на кръстоносците (май е била седалище на някое от царствата им). След крепостта - Тартус и евентуално Латакия (където трябва да изкараме 2 дни). Общо маршрута до Тартус е 90-100 км. До Латакия още толкова. Крепостта е някъде на около 50 километра. Целия път магистрала (т.е. не би трябвало да имаме никакви ядове) Цялата тази статистика е за да подсили това което реално си причинихме. Потегляме за Тартус и дебнем за табела, отбиваща за Крепостта. Излизайки от града фиксирам табела Крак дьо Шевалие и се надявам и отбивката да е с подобна табела. 40 минути по-късно и 60 километра по-нататък все още отбивка няма. Почвам да се притеснявам, малко преди това сме подминали табелки отбиващи за крепост с друго име, ама знае ли човек. Спираме на едно отклонение от магистралата и питаме един човечец за пътя. Той не обелва грам друг език освен арабски, но успяваме да установим (евентуално) къде точно на магистралата сме – очевидно сме подминали отбивката, но за наше „щастие” има възможност да хванем един страничен път и пак да стигнем (поне така си мислехме тогава). Е около 15 минути по късно и 10 – тина километра по нататък установихме, че не само нямаме идея къде сме, ами и местните не знаят къде сме (такова въртене на картата му хвърляха, а и езиковата бариера нарастна неимоверно), а и не бяха чували за крепостта (Миш извади картинки да им я показва белким схванат къде отиваме). След още известно мотаене насам-натам (не ни и хрумна да се върнем), намерихме една девойка дето поназнайваше английски, но пък така се изненада от картинката на крепостта (показана и услужливо от Миш), че стана ясно, че сме го закъсали. В този момент се яви нашият избавител (намерител???) възрастен мъж, който и грам английски не обелваше, обаче имаше ясна (поне така изглеждаше отстрани като гледахме жестовете) представа какво търсим (и най вероятно къде е) – тук картинката на Миш изигра решаваща роля. И тъй като не можехме да се разберем, а на девойката английския и не беше толкова напреднал, той хвана и ни начерта простичка карта със стрелкички, наляво, надясно, една –две преки, села и т.н. И така въоръжени, със самоделната карта, ние потеглихме уверени, че имаме (поне някаква) идея как да стигнем. Около час и полвина по късно, 50 километра навъртяни, 3-4 хълма по-нататък, проведени 10-тина допълнителни разговора и размахване на самоделната карта, ние съзряхме крепостта на отсрещния връх. Искам да отбележа, че наближавайки крепостта, се сблъскахме с множество християнски села, дет всяко си беше спретнало църква (поне една) като прогимназия. С Миш стигнахме до заключението (може и погрешно) че сигурно това ще да са потомците на онея кръстоносци дет не са си тръгнали за Европата. Може и да бъркаме, ама много силно прави впечатление, че в околността на крепостта има много, много християни (съдейки по броя на църквите) и даже един манастир – Свети Георги. Та за крепостта – като я зърнахме на отсрещния връх и още половин час по-късно, след нескончаемо лъкатушене по завоите, спряхме пред нея – точно в 13.20, т.е. 2 часа и половина след като слязохме от магистралата (да се бяхме върнали щяхме три пъти да я разгледаме за това време). Разтоварихме се и поехме по стълбите нагоре. Крепостта е невероятно запазена. Прибраха ни смешен вход, особено в сравнение с йорданските такива – има няма 10-тина пъти по - малък (а крепостта си я биваше). След скромен пазарлък си наехме екскурзовод, да пробваме как е. Крепостта първоначално е строена от кюрдски араби, след което идват кръстоносците и я доизграждат в продължение на 75 години, около 90 години по късно Саладин ги разкарва от там (морил ги е с глад в продължение на 5 години), после идват Мамелюците и накрая Отоманците, като се разкарват и отоманците крепостта е изоставена. Представлява две крепости една вътрешна и една външна (в част от външната е вградена първата крепост на кюрдите). Двете крепости са били разделени от ров с вода и единствената връзка между тях да били два дървени моста. Като цяло и двете крепости са събирали много голям брой войници. За първи път видяхме в крепост помещение предвидено специално за конете на войниците. Видяхме и парламента (кръстоносците да са се опитвали да имат някаква форма на парламентарно управление) и покоите на краля, и на дъщеря му и още доста други неща. Беше много интересно – това е най-запазената крепост която съм виждал. Имаше и опити за украса по помещенията на краля, парламента и някой други сгради, не бяха лоши, но сравнение на украсите на римляните (в Джераш) и на набатейците (в Петра) си бяха като детско упражнение. След като екскурзовода ни показа църквата, станала в последствие джамия, и ни обърна внимание на пъстрата замазана украса (за разлика от църквите, джамиите не могат да имат украса), се замислихме дали пък християнството не е довело до това сградите (строени от християните) с изключение на църквите да са толкова постни и скучни, за разлика от мюсюлманските и тези на старите цивилизации. Така и няма да намерим отговор на този въпрос. Беседата приключи, снимките бяха нащракани и беше време да си ходим. Обясниха ни къде е пътя и се оказа, че крепостта е на 5 минути път от магистралата (а ние си бяхме затрили 2 и половина часа, но пък опознахме околностите). Потеглихме към Тартус. Отново беше излязъл вятър (ама не толкова силен). Миш се вкисна съвсем (много я болят коленете) и искаше да спираме на около 30 минути. Решихме да останем в Тартус тази вечер. Влязохме в града около 4 часа. Градчето е много приятно морско градче. Намерихме си много добър хотел на много добра цена с изглед към морето. Собственика говори руски и си допаднахме (макар, че имаме леко усещане, че е малко а ла мафиозо). Бил е 16 години извън страната основно в Русия и САЩ. Излязохме да се поразходим. Града е много приятен и чистичък. Имат невероятно красив парк с огромни дървета от всякакви фикуси и много зеленина и вода. Много е красиво. Миш искаше да хапваме морска храна, за това пообиколихме 3-4 ресторанта и накрая си харесахме един. Хапнахме скариди, лобстер и риба и платихме най-високата сметка която сме плащали от както си тръгнахме, ама си струваше, беше много вкусно. После се пошляхме малко из града и се прибрахме към хотела. Там момчето от рецепцията ни накара да вкараме мотора вътре в хотела (в едно складово помещение), щото идвали много хора да го гледали и да не станело нещо, зор беше, ама влезе. След което се засилихме да спим, че беше вече 12.30 и ние пак бяхме каталясали.
    ДЕН 20 08.05.2008
    Днес сме решили да се поуспим (т.е. аз бях решил така), в следствие на което се събуждаме към 9.00 часа. Тъй като нямаме закуска се засилваме към града. Вчера възникна (от Миш) една идея – да хванем ферибот до Кипър и от там за Гърция – та решихме да потичаме да видим реално осъществимо ли е. На Миш идеята е да посъкрати возенето на мотора, моята да видим и Кипър и Южна Гърция. Намираме интернет кафе и търсим съпорт от България (в лицето на Яна). Тя доста се постарава, ама нещо май е тегава работата (сиреч може и да не стане). Оставяме Ян в България да работи по нашия въпрос (като да порови в нета и да пита Станка – нали има приятелка в Кипър) и се засилваме да пием кафе, че аз почвам да приритвам. До кафето има малка фурничка, в която пекат страхотно изглеждащи закуски от всякакъв вид. Естествено не можем да устоим и си напазаруваме сериозно (после ни е тежко, ама така е от как сме влезли в страната). Някой пият нес кафе, други пием чай. След половин час вече сме в кондиция и се засилваме към пристанището да проучим нашата част от нещата. Като се появихме пазача изпадна в потрес от желанието ни да влезем вътре (тук имат някакъв проблем с пристанищата – много си ги пазят – вчера щяха да ме арестуват докато снимах морето, корабите и залеза). Като цяло ни каза, че няма как да влезем. Относно фериботите, дори и не схвана какво го питаме (определено имаше проблем с комуникацията). Ние обаче сме твърдоглави и не се отказваме лесно (не, че сме превземали пристанището, да не сме луди, ще ни запрат, не може се оправим), засилваме се да търсим корабна агенция. Първата в която се опитахме да се набием работеше с товари, т.е. ние не представлявахме интерес за тях (не сме карго я). Пробвахме в още една (тя и тя работеше карго, ама Миш превзе двамата пича), там решиха да ни съдействат. Почнаха да звънят телефони (за наш късмет имаше сносно говорящ английски) и на финала греда - да имало фериботи, 2 броя тамън, ама от Латакия. Единия карал към турски Кипър, другия към Гръцкия. Ние, естествено, искаме към Гръцкия Кипър - да ама, тук почна една сложна далавера, ние трябвало да вземем самолет до Рим (за какво ми е тогава техният ферибот) и след това …. аз загубих интерес. Дай, викам, да видим каква е хавата с този до Турския Кипър – след кратка проверка – опа до миналата седмица си е пътувал, ама точно сега са обявили 3 седмична ваканция. Дааам, няма как да стане явно, ще търсим вариант от Турция. Точно тогава обаче, се обади Станка, да ни обясни, че в Кипър фериботите са още по дървена далавера – можело да си качим мотора, ама ние трябвало да сме със самолет, т.е. не ферибот, ами чисто карго. След като сме си загубили 2 и половина часа, твърдо се отказваме и се връщаме към първоначалния план – през Коня (Турция) и нататък ще видим. Натоварваме багажа и към 12.30 вече сме на път – следваща цел Латакия. Пътя е без проблеми – магистрала, малко вятър и само 90 километра. Влизаме в Латакия – определено града е по-голям от Тартус, но не по-малко красив. Целим се в центъра – там обикновено има доста хотели от всякакъв ранг. След като попадаме на голям озеленен площад със статуя на вожда (по късно установяваме, че е стария) спираме да питаме дали пък това не е центъра на града. Момчето което питаме, ни обяснява, че да в центъра сме, ама дали пък не искаме да ни черпи по кафе в неговия магазин (магазинът е лъскав, за продажба на автомобили и очевидно момчето работи там). След кратък размисъл приемаме. Отново се насъбира тълпа, която ни бърбори жизнерадостно, един от хората обяснява, че преди няколко дни 5 мотора са спали в ейййй онзи там хотел. Влизаме в магазина с част от тълпата – 3 - 4 ма – и се настаняваме в скъпи фотьойли, където ни сервират кафе (шварц за наша изненада). Един от хората позаговаря английски. Много са любознателни и любопитни. Питат за страната, за времето там и каквото се сетят (поне до колкото се разбираме) По едно време извикаха една девойка, която очевидно нещо се скумросваше, ама беше набедена дружно от компанията, че говори английски. Е, може и да говореше, ама така се притесняваше, че разговора си вървеше без нея. Показваме снимки на децата – всички много им се радват - разменяме мейли и телефони, разбираме се един от тях да ни разведе из града, като се настаним и ние се понасяме.
    Ще пробваме хотела, в които са спали колегите. За първи път на рецепцията е жена (определено не изглеждаше като да постигнем нещо с пазарлък). Първо ни показва стаите – определено са добри. После ни сервира цената - определено висока. Пробваме да се борим (разбирай пазарим за цената), обаче тя е почти толкова неотстъпчива, колкото и част от йорданците (и не се усмихва грам, също като тях, дали пък не е от там). На отсрещната страна на улицата има друг хотел. Запътваме се на там. Не изглежда толкова добре като първия, но пък човек никога не знае. Още на рецепцията, ни обявяват цена за която ни е срам да се пазарим (толкова е ниска, а може би трябваше, просто за принципа). Качваме се да видим стаята – определено не е толкова добра като на първия – чистичка, банята също, малко се люпи мазилката, ама нали сме за една нощ няма да връзваме кусур я. Наемаме я. Докато разтоварваме багажа, от съседното магазинче изскача един човек и почва да говори на български (вярно, че толкова развален, че първоначално не го разбрахме). Живял в България 7 години (интересно как е научил толкова малко български), имал обменно бюро на централна гара, живял насам, натам …, абе споделя си човекът. Много топли чувства към България, усмивки. Душ и сме готови за града. До сега не сме стигали толкова рано някъде (освен в Палмира) – часа е 3.00. Отиваме да вземем човека дето ще ни развежда – оказва се, че магазина е затворен. Човек от съседно магазинче ни обяснява, че са отишли да обядват и след това да поспят – явно това е обичайно тук. Тръгваме сами. Градът е красив и приятен. Магазинчетата и сергиите са многобройни и цветни. Всеки си хвали стоката. Приятно и спокойно е. След известна доза мотаене из пазара (сук по тукашно) - под пазар разбирай много улици (цял квартал) с всякакви магазинчета, сергийки, стоки и кафенца – решаваме да отидем до морето, да потърсим крайбрежната улица. Тръгваме в посока, в която между сградите се провижда (морето де) и караме бавничко и полека – деня е пред нас. Походихме бая преди да стигнем до морето и се оказа, че сме излезли в пристанищната зона. Тръгнахме покрай нея и така поне половин – един час. По едно време се сблъскахме с нещо като музей на открито – вече се бяхме попреситили от камъни – обаче каква невероятна градина имаше този музей – страшна. Беше пълна с огромни, ама наистина огромни, дървета – фикуси. Беше невероятно, имаше и много различни и цветни растения. Подминахме нататък и след още 3-4 километра ни писна, така и не открихме крайбрежна улица така както си я представяме – с кафенецата и ресторантчетата. Хванахме си едно такси, на което с доста зор му обяснихме да ни закара до сука. Е, закара ни, ама не там дето очаквахме - в центъра, ами някъде другаде, ама беше интересно. Малко се позагубихме, но докато се помотавахме попитахме тук там та ни упътиха. Отново се докарахме до центъра, там си харесахме едно кафе на „стъргалото”, настанихме се до витрината, викнахме си по един чай и едно наргиле и се размазахме блажено, зяпайки хората. След известно време ни писна, помотахме се още малко и стана време да се прибираме – утре ни чакаше много път и турската граница.
    ДЕН 21 09.05.2008
    Ставаме неприлично рано – 7.00 вече сме на линия. Твърдо сме решени днес да не се излагаме и да докараме до там до където сме решили – Коня, Турция – има няма 550 – 600 километра. За съжаление изглежда, че времето ще е против нас – вън е мрачно и явно е валяло с тенденция да продължи (егати и страната с 320 слънчеви дни, уцелихме почти 10% от останалите). В По улиците е пусто, тук този час е неприлично ранен. Изнизваме се покрай рецепцията, нощната смяна си е постлал на земята зад рецепцията и кърти здраво – даже не ни усеща. 8.00 вече сме напълнили резервоара и потегляме. Времето е преобладаващо, т.е. не вали, ама ще валне всеки момент. От зор дори и кафе не сме пили. Позавъртяхме се из града пък се намериха и будни та да ни упътят. На пътя (вече извън града) намерихме двама под една „тента” да продават кафе и чай, съхранявани в железни чайници, та ударихме по един. Продължаваме, има няма след 2-3 километра ни заваля – първо по малко после взе да усилва. Пътя до границата е кошмарен – от най-кошмарните планински пътища – тесен, с лоша настилка и яко изкачване. Борим се сериозно и към 10 – 10.30 сме на браздата. Преди това наляхме с бензин – от евтиния – че в Турция, бензина им е майка си и баща си. Докато минавахме границата заваля сериозно. На Сирийската ги затруднихме сериозно – едва намериха човек да може да чете латиница, че да ни опишат паспортите. Определено им е голям проблем. Турската я минахме бързо, бързо – общо двете за около час. И после като се почна – един дъжд, температурите паднаха до към 8 градуса – направо ни се разгони фамилията. От Турска страна пътя беше по добре (ама не много), явно това КПП не е сред най-популярните. Обаче, природата беше невероятна, явно очите ни бяха зажадняли за зеленичко (ама от истинското), и тези тучни планински поляни ни пълнеха очите. До като се смъкнахме обаче бяхме умрели от студ. В първата паланка спряхме да се посгреем и да пийнем по чай. Попаднахме в цехче за кадаиф???, спагети ???? така и не разбрахме какво е, ама докато пихме чай ни сготвиха едно да го пробваме – беше невероятно, нещо като кадаиф с кашкавал запечено на котлон и залято със сладък сос (знам, че звучи гадно ама не е, питайте Миш). После щем не щем се накатерваме на мотора и студ не студ напред (поне дъжда беше спрял). След малко излизаме на магистралата. Това магистралите са гадно нещо – по едно време щях да заспя, Мишето каза, че и тя едва не е заспала. По едно време гледам пред мен магистралата се точи, точи и влиза под един огромен облак от който се изсипва потоп. Нали знаете как се вижда дъжда – е този беше страховит. И не стига това ами ние се носим към него има няма с 110 – 120 км. в час и го наближаваме неприятно бързо. Доста неприятно, ама гледам, че часа е станал подходящ за обяд около 14.00 и на първата бензиностанция спираме – хем да хапнем, хем се надяваме да размине дъжда. Действието се развива около Адана, както вече съм споменавал кебапите им са вълшебни и тук не се изложиха. Хапнахме, пихме по чай, после по още един и ни се стори, че се е поразминало. Хайде напред. Че беше разминало, беше, минахме на около 4-5 километра от бурята, ама периферията ни закачи и пак ни намокри (тамън бяхме позасъхнали от предишния дъжд). Покрай Адана се позатопли до към 20 докара и дъжда спря, абе поочовечихме се. Да ама на Миш взе да и идва повече пътуването, колената много я боляха. Качихме се на магистралата. Както и предишния път споменах пътя е невероятно красив – магистралата се изкачва в планината и се точи между върховете и малки скрити в склоновете селца, а в далечината се възправят огромно заснежени върхари. Естествено и температурите паднаха – 7 – 9 градуса. В каската чувах как на Миш и тракаха зъбките. Магистралата свърши – тя е късичка в тази част има няма 50-55 км. После се почна един кошмарен път с хиляди нервни камиони. Беше едно прескачане една борба, слънцето изчезна и заваля, и купища нервни шофьори се борят да издрапат напред - истински ад. Ние бутахме кротко – около 70 – 80 държахме и гледахме да не ни отнесе някой. Най-накрая се измъкнахме от гадната отсечка – движението се поразтовари и стана по приемливо, ама температурата пак си беше 8 градуса – кучи студ. Спряхме за по цигара. Миш едвам разгъна да слезе – беше се вкочанила. Студа и дъжда са кофти комбинация. Влязохме в близкото ресторантче да се посгреем, съжалиха Миш и я пуснаха пред пещта да се стопли – найстина изглеждаше потресаващо. Пихме по чай. Часа е 19.30 до Коня има още 200 километра. Малък пазарлък с Миш (лесно се оставих да ме убеди) и решихме да не докарваме до Коня, а до Ерегли което беше на едни 50 км. – нищо работа. Едвам се прежалихме да се качим пак на мотора, ама тук (настед нищото) най много до пещта да ни бяха постлали (тя Миш и на това беше готова). Е тези последните километри я довършиха (Миш де), аз бях поизтръпнал вече и ми беше все тая. Влизаме в Ерегли. Градчето е приятно. Малко и уютно. Все още кипи живот – 20.30. Намираме център и ни упътват към хотел. Добре дошли в цивилизацията – цената е убийствена има няма около 4 нощувки в Сирия. Ама така сме се окучили, че ни е все едно само топла вода да има. Плащаме с карта и се настаняваме. Поне за тази цена пиколото си строши краката да мъкне багажа. До като аз (и основно пиколото) се борехме с багажа и мотора (трябваше да се паркира на тротоара) Миш се беше навряла под врелия душ и се размразяваше – едвам я изкарах от там. Взех и аз един живителен душ и се понесохме из града. Малко бяха позатворили вече, ама тук таме имаше за хапване. На улицата се сблъскахме с един пич, който продаваше миди (направени, по един специфичен за Турция начин – поне аз в България не съм виждал – мидата пълнена с пикантен ориз и подправки) бяха невероятни след като опоскахме 10-тина (едвам се въздържахме да не пазарим тавата), продължихме нататък. След малко мотаене попаднахме на невероятен ресторант – храната беше невероятно вкусна и хляба го печаха в момента, а и извадиха невероятно вкусна люта салата. Преяли и доволни се опитахме да поразгледаме още от града, ама всичко беше позатворило. Направихме опит с моята дебитна карта (тая дето ни я прибра банкомата в Джераш) – този път не само, че не я глътна банкомата ами и пусна пари – вярно, че обиколихме 1-2 банкомата преди това. След това се прибрахме в хотела да отмаряме на топло.
   

Добави във Facebook   


Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
  Все още няма добавени коментари!
  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети
Избрахме за вас...
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | | Екстремен туризъм | Турция, Сирия и Йордания на две колела Част 3
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info | 
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2020. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com