dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Неделя, 16 Юни 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:113
  Новини:823
  Снимки:2037
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3786
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
  Фото туризъм
  Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | E-магазин

  С две жени и три деца из Дивия Запад - Част ІV (последна)
  Публикуван от Arcadia на 31 Август 2008 г.
  Този пътепис е прочетен 4369 пъти, рейтинг: 4.65

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Лятно настроение"

    Разочарованието Hollywood. Може би с това трябва да започна моя разказ, когато става въпрос за Града на ангелите – Los Angeles. Крачим уморени по Алеята на славата, която се оказва нищо повече от една мръсна улица, претъпкана от туристи и от още повече несретници, стараещи се да си изкарват хляба на гърба на същите тези туристи.
    Но все пак е редно да карам по хронологичния ред. В такъв случай трябва да спомена, че предишния ден, на път за Los Angeles преминахме през пустинята Мохаве. Честно казано, планирайки пътуването винаги изпитвах някаква специфична тръпка, когато достигах до тази част от пътуването – пустинята Мохаве... Представях си големи пустинни участъци, през които само вятърът вее кълба от тръни (дошли незнайно откъде) и ние, с нашия автомобил, пъплим, пълзим или нещо подобно из тези камънаци... Нищо подобно! Движейки се по Interstate 15, буквално „прелетяхме” през Мохаве за два часа. Не бях изненадан от хубавия път през пустинята – това не би трябвало да изненадва никого, който е пътувал поне малко из Съединените щати. Не ме изненада и сериозният пътникопоток, все пак Interstate 15 е една от основните входно-изходни артерии на Los Angeles. Истинска изненада за мен бяха високите надморски височини, които преминавахме. Близо петнадесет километра непрекъснато изкачване, за да преминем през прохода Mountain Pass, а той не беше единственият по пътя ни. И така, изкачвайки се и спускайки се, преминахме през пустинята. Може да се каже, че единствено забележително нещо в нея е липсата на забележителности. Нищо специално. Или по-точно много специални неща, но такива, които не са за всякакви очи и уши. Тук в този район са съсредоточени сериозно количество военни бази. Тук е комуникационният център за управление на спътници в далечния космос (Goldstone Deep Space Communications Center), оръжейният център на ВМС и ВВС на САЩ (China Lake Naval Air Weapons Center), тренировъчният център на морската пехота (Twenty-nine Palms Marine Corps Air Ground Combat Center), както сигурно и още много други, които въобще не са ми известни. Понеже вече имах опит от влизане в една военна база (септември 2005 г. в Key West, Florida) без да съм поканен, твърдо държах осевата линия на Interstate 15 и нямах намерение да се отклонявам от „правия път”.
    Така достигнахме до нашето разочарование. Това, с което започнах настоящата част. Разочарованието, наречено Hollywood... Сутринта, приготвяйки се за разходка из тази най-лъскава и тузарска част на L.A. (така си мислехме тогава), то не бяха тоалети, не бяха подготовки от страна на женската част на групата (нали не сте забравили първата час от заглавието на пътеписа – „С две жени и три деца...”, в случая момичета на 9, 10 и 15 години), все едно щяхме да ходим на кастинг... Нейсе, преживях го. Аз също позагладих алаброса, не се знае, ще мине я Анджелина Джоли, я Скарлет Йохансон, току-виж съм променил адресната регистрация от софийска на холивудска... Бях сигурен обаче, че на Виктория Бекъм ще откажа. Не ми харесва! По-точно, мисля, че не е добра по душа... Такива мисли вълнуваха душата ми, а сигурен съм и на останалите членове на групата, пътувайки през плетеницата от магистрали с по пет-шест платна в едната посока, от хотела ни към Hollywood. Решихме, че ще преминем първо през Beverly Hills, за да бъдем подготвени, или по-точно „подгряти” за Hollywood.
    Beverly Hills може да бъде описан най-добре с фразата на култовия Алеков герой, Бай ви Ганя – „какво да му гледаш – хора, къщи, салтанати”, или казано директно – хубави къщи, палмички, но нищо специално, нищо „извънземно”. „По-нататък, няма да е така”, успокоявахме се ние. И действително не беше така. Стана по-лошо. Чистите и спретнати улички на Beverly Hills бяха заменени с мръсните и нелицеприятни фасади на Hollywood. Тук, в Меката на киното, нарицателното за изискан вкус и блясък (Боже Господи, колко далеч от всичко това е Холивуд), виждаш по-често надписи на испански, рекламиращи всякакви видове евтини tacos и burritos (и дори на руски, рекламиращи килими и домакинска техника), отколкото сграда с прилична архитектурна стойност, или киноафиш на някой blockbuster. Това беше истински шок! Именно поради това и не разбрахме как един „чист ариец”, говорещ на нещо средно между испански и английски, ни измъкна десет долара за паркинг, който приличаше едно-към едно с някой от своите софийски побратими – голямо празно пространство, свряно между четири сгради, покрито с чакъл и заградено с телена мрежа. Е, такъв паркинг в САЩ още не бях виждал. Да, ама явно в Hollywood има. И то в сърцето на Hollywood. Защото излизайки от въпросното място се озовахме точно срещу фамозния Kodak Theater, Меката на киното, където всяка година се раздават наградите на филмовата академия, повече известни като Oscar.
    Да, ама аз помня от телевизионните предавания – лукс, червен килим, красиви жени и още по-уверени мъже да вървят по улицата и да влизат в Kodak Theater. А тук виждах мръсна улица с още по-мръсни тротоари, по които правят „тегели” актьори-несретници, преоблекли се като римски войници или карибски пирати и надяващи се да отмъкнат някои долар за снимка с тях от хилядите туристи, дошли да посетят това място.
    А туристите може да са и няколко десетки хиляди, като всеки един се стреми да намери изписано името на „своята” звезда. След което се прави задължителната снимка, гарнирана с глуповата туристическа усмивка от типа „Мамо, мамо, виж ме!” и се продължава напред, към следващата звезда. Говорейки за „звезди”, сигурен съм, че сте се досетили – става въпрос за „Алеята на славата”. Същите мръсни тротоари, за които разказвам по-горе, са част от „световноизвестната” Walk of Fame, изиграла съществена роля в превръщането на Холивуд в нарицателно за лукс и изисканост.
    Разбира се, и ние търсихме „нашите” звезди, и ние се снимахме с глуповати усмивки, клекнали пред „звездите” на тротоара.
    Да кажа, че не сме го направили, означава да преинача истината, а и да се показвам такъв, какъвто не съм... Но през цялото време имах неприятното усещане, че съм част от един огромен „театър на абсурда” в който съм принуден да участвам. Не „насила”, разбира се, но почти „доброзорно”... Върха на кича и недоразумението беше, когато видях „звездата” на някакъв неизвестен (поне за мен) актьор, на който така и не запомних името му. Та „звездата” му беше на входа на едно заведенийце за дюнер и пица на парче (или казано по нашенски, пред една закусвалня). Цялата му „звезда”беше оцапана от кетпуп и други блажнотийки. Е, помислих си аз, ако на мен ми предложат (не че има такава опасност, разбира се) да ми направят „звезда” на такова място – ще откажа категорично... По-добре без звезда, отколкото на такова местенце!
    Kodak Theater. Трябваше да влезем, просто нямаше друг начин. С трима тинейджъри от женски пол в компанията ни, които са и идеален пример за холивудско зомбиране, пропускането на такъв landmark би било непростим пропуск. Лили А. отказа да влезе – дали защото не понасяше новоизлюпения холивудски продукт Hannah Montana, или защото разбра, че няма да може да снима с камерата си (което означаваше и че не можеше да шепти нежни думи зад кадър, предназначени за бъдните поколения), но решението й беше непреклонно. Лили, моята съпруга, обича всичко, свързано с киното, поради което подобна дилема не беше на дневен ред за нея, както и за мен – запаленият фотограф-любител, който вече виждаше как прави „кадрите на живота си” от сцената на Kodak Theater. Да, ама не! Управата на театъра явно не беше на такова мнение – никакви снимки! На нищо и на никого, по никакъв повод вътре в сградата на театъра! Край! Точка! Удивителна, или каквото искате! На плахия ми въпрос, „А защо така?”, ми отвърнаха умилително: „От Хоумленд секюрити (създаденото преди няколко години мегаминистерство по въпросите на вътрешната сигурност) ни казаха, че на един „вери бед плейс” са намерили снимки на нашия театър отвътре... Слава на Бога, момчетата от Хоумленд секюрити са иззели снимките и са предотвратили лошото, но ние, истински загрижени за вашата сигурност, решихме да забраним всякакви снимки”. Дрън, дрън та пляс! Хоумленд незнам какво си, гууд гайс, бед плейс и т.н. Страх ги е да не се покрием с вечна слава, снимайки Kodak Theater отвътре, ама хайде... Правилата са за това – да се спазват!
    Сега няколко изречения за Kodak Theater и прославилата го церемония по връчване на наградите Oscar. На който му е скучно, може да прескочи три абзаца по-надолу – там ще разказвам за Santa Monica – едно далеч по-симпатично и приятно място от Hollywood.
    Kodak Theater е относително нова сграда. Открита е през м. ноември 2001 г. и почти веднага става известна на милиарди хора по целия свят като домът на Американската филмова академия (Academy of Motion Picture Arts and Sciences). Построяването й е струвало 94 млн. долара, а капацитетът й е 3400 места. Наречена е Kodak Theater, в чест на дългогодишното сътрудничество между Филмовата академия и компанията Eastman Kodak Co., както и поради факта, че в продължение на 78 години без прекъсване, всички филми, спечелили приза „Най-добър филм” са били заснети на лента Kodak.
    Лобито на Kodak Theater е на пет нива, като основен акцент е спираловидното стълбище, направено така, че да дава възможност изкачващите се по него да могат да бъдат безпроблемно наблюдавани от околните, един вид „тур за овации”. По стените са окачени 26 фотографии в естествен ръст на някои от най-видните носители на Oscar като Grace Kelly, Jack Nicholson, Marlon Brando, Halle Berry и други. Самите фотоси са направени по специална технология, при която образите са „отпечатани” със сребърни микрочастици, „полепени” върху плексигласова основа. Със сигурност съм допуснал грешка при описване на горната технология, но не забравяйте, че съм просто един любител на пътешествията, който обича да си пъха носа на разни места, а не съм инженер-химик-технолог или нещо подобно, който да може да разясни, каква аджеба е тази технология... Така че, sorry, ако има допуснати технически грешки при описанието. Единствено мога да ви уверя, че ефектът е много готин и сполучлив. Гидът ни разказа, че един от гвоздеите на вечерта е официалната вечеря след връчването на наградите. На нея са поканени далеч не всички 3400 души, присъстващи в залата, а само 1000 човека. Номинираните, наградените и такива, които са със статут на „олимпийски богове” - Jack Nicholson, Robert De Niro и куп други – вие ги знаете кои са. Всяка година интериорът на залата за вечеря е уникален, като идейния проект се изготвя още през м. септември (а наградите се връчват чак в края на февруари следващата година), след което минава одобрение на няколко „художествени съвета”. Според гида ни, далеч по-престижно е да получиш покана за вечерята, отколкото покана за самата церемония по награждаването. Друга малко известна, но според мен интересна, подробност от връчването на наградите Oscar, е наличието на простосмъртни „доброволци”, които облечени в tuxedo за мъжете и вечерни рокли за дамите, чакат в специална стаичка, за да подпълнят, при евентуална нужда, празни места в залата. Целта е ясна – никакви празнини. За телевизионните зрители трябва да е видно, че залата се пръска по шевовете.
    Разбира се, изкараха ни и на самата сцена на Kodak Theater, там където връчват статуетките. Признавам си, беше готино изживяване. А момичетата, за тях няма да ви разказвам – те със сигурност се виждаха като холивудски звезди... Лошо няма, нека децата да имат за какво да мечтаят! Само че на родителското тяло вече беше започнало да му омръзва от тази холивудска дандания. Изпитвахме все по-остра нужда от откъсване от заобикалящата ни туристическа вакханалия, търсейки спокойствието на тихоокеанските градчета, слели се с мегаполиса. Такова местенце беше Santa Monica. Или поне наши приятели, били по тези места преди нас, ни го бяха представили за такова...
    И не ни бяха излъгали. Разбира се, днес Santa Monica де-факто е станал част, квартал, от Los Angeles. Някои казват, че Los Angeles е 150 мили дълъг и 75 мили широк. Не знам дали е така, но не го изключвам. Действително е нещо огромно. Въпреки тези мащаби, Santa Monica е успяла да запази своето спокойствие и очарование. Ниско строителство с красиви къщи, приятна пешеходна (търговска) улица (както казваше един приятел: „...като главната на Пловдив”, и беше прав, имаше нещо сходно) и не на последно място красив крайбрежен парк с още по-хубава плажна ивица. След гмежта в Hollywood, Santa Monica ни се видя едно целунато от Бога райско местенце.
    На следващия ден, движейки се на север, към царството на гигантските секвои, имахме възможността да се убедим, че не само Santa Monica, а и Malibu и Santa Barbara са също много приятни и красиви градчета. Движейки се от Santa Monica на север, пътувахме по т.нар. Pacific Coast Highway, наричан от местните за по-кратко Route 1. Този крайбрежен панорамен път, свързващ Los Angeles със San Francisco е известен с изключителната си природна красота. Задължително е да го преминете през деня, защото тогава движейки се от юг на север, отляво се наслаждавате на сините води и дългите вълни на Тихия океан, а отдясно ви подпират в ребрата хребетите на планинските масиви Santa Monica и Santa Lucia. Планината слиза във водата. Целият район от Santa Monica до Santa Barbara е наречен „американската Ривиера”, поради мекия, почти средиземноморски, климат. Другото положително нещо на този район е, че американците са успели да го опазят, заедно с прилежащата крайбрежна ивица, от прекомерно застрояване. Можете ли да си представите, че в продължение на около 50 мили (80 км.) не видяхме нито един, повтарям нито един, хотел построен на брега, както и нито един „гъзарски” ресторант на плажната ивица. Само тук-таме някое сковано от дъски капанче, но построено не за да избива направената инвестиция с еднодневния си оборот, а просто, за да утолява [безалкохолно] жаждата на многобройните сърфисти. Нещо повече – на около 15 мили северозападно от Los Angeles е Santa Monica Mountains Recreation Area – природен парк с площ от 623 кв.км., която автоматично го превръща в най-големия крайградски природен парк в САЩ. И нали не си мислите, че е застроен с голф-игрища или ваканционни „еко” селища?
    За съжаление, трябваше да напуснем красотата на Route 1, защото нашата цел бяха гигантските секвои. А те бяха на около 250 мили на североизток. Поради тази важна и основателна причина, при градчето Oxnard поехме в необходимата посока, навлизайки в „салатената купа” наречена Калифорния...
    По принцип America’s Salad Bowl („салатената купа на Америка”) наричат района между Monterey и Salinas, намиращи се на около 200 км. по-на север. Но знаейки за това сравнение, се изкуших да го използвам още при Oxnard, защото бяхме изумени от гледката, която се разкри пред нас – от край до край, до където ти стига погледът, полета, засадени със зеленчуци – марули, броколи, спанак, домати, ягоди – да не ги изброявам, защото със сигурност ще пропусна нещо. Всичко подредено в уникално прави и изключително зелени редици, които носят неизчерпаема радост за окото ти. Поливни системи, пръскащи и поливащи непрекъснато и тук-таме по някой работник, който направлява процеса... За мен Калифорния е градината на Америка. Не знам дали някой друг щат претендира за това наименование (мисля, че New Jersey се кичеше с това наименование), пътувал съм доста из Източното крайбрежие и Средния Запад, но такова изобилие, такова разнообразие и такова плодородие не съм виждал! Може би причина за толкова силното ни впечатление от заобикалящата ни зеленина се коренеше и във факта, че в продължение на почти десетина дни бяхме заобиколени непрекъснато от камънаци, планини и пущинак. При влизането ни в Калифорния минахме пак през пустиня – Mohave Desert, по-късно се наслаждавахме на Пасифика и хребетите на Santa Monica и изведнъж при Oxnard – зелен удар! С 80 мили в час! Не знам къде точно се корени причината, но тези плодородни полета няма да ги забравя докато съм жив.
    Преспахме в градчето Visalia, само на двадесетина мили преди Sequoia National Park, тръпнещи от нетърпение за идващия ден... И как няма да тръпнем, след като си давахме ясна сметка, че ни предстои да се разхождаме из гора, в която има дървета, които при създаването на българската държава вече са били на по петстотин-шестотин години!!! Уникално! Какво ли е?!?
    Подстъпите към „Гората на гигантите” с нищо не подсказват, че са част от нещо необикновено. Гъсти широколистни, а по-късно и иглолистни дървета, красиви полянки, игриви поточета – нищо гигантско, нищо чрезмерно... Няма гигантски секвои, няма нищо... А на всичко отгоре и е много ниско. Висотомерът ми показваше само някакви си 460 м. А моят добър приятел Хр. Г., който по принцип знае всичко (казвам го напълно сериозно), изрично ми е казвал, че гигантските секвои са на около 1800 м. надморска височина! Как ще стане? Да не би да се изкачваме с лифт, или ще се катапултираме? Не е възможно – ето го входа. Рейнджърът потвърждава думите на Хр. Г. – да, секвоите са на 1800 м. надморска височина, но след 12 км. нагоре по пътя. И все пак - 1300 м. денивелация по път с дължина 12 км.! Възможно ли е, та това прави по стотина метра изкачване на километър?
    Оказа се, че ДА. Възможно е! Защото след информационния център, намиращ се почти в началото на парка, пътят стана ето такъв.
    Истинска змия, колкото и протрито и клиширано да е това сравнение. С всеки завой си десетина метра по-нависоко... А завоите бяха стотици. Двадесет, тридесет, четиредесет минути – пълзим нагоре, все по-високо и по-високо. Някои започнаха да си припомнят какво са закусвали. А тези позиви бяха сигурен знак, че е време да спрем за почивка. Да дадем възможност за стабилизиране на вестибуларните ни апарати, успокояване на стомасите ни и за охлаждане на автомобилния двигател. И Слава Богу! Защото каква гледка щяхме да изпуснем...
    Направих много кадри. По-късно, разглеждайки ги се затвърди отдавнашното ми мнение, че няма кадър, който да претвори на 100 % усещането, което изпитва човек, гледайки дадена природна красота. Убеден съм, че видяното със собствените очи е преживяно със сърцето. Всичко останало е просто една обикновена естетическа наслада, предизвикана от добра композиция, цветова техника и (евентуално) точно уловен момент. Но това, което го вижда окото – то остава в сърцето...
    Продължавайки напред, решихме да спазим една препоръка, която ни даде рейнджърът от информационния център, а именно – преди да стигнем до секвоите да се отбием и да посетим (или по-скоро, от нашата гледна точка, да покорим) т.нар. Moro Rock – гранитна скала, извисяваща се над околния ландшафт.
    Спирайки на паркинга, бяхме направо втрещени от табелата, предупреждаваща ни да не доближаваме мечките и да си пазим добре храната. Припомних си, че гореспоменатият Хр. Г. ми беше разказвал, как мецаните са доста разглезени и ако надушат храна, разбиват дори автомобили, в буквалния смисъл! Поради тази причина най-добре било храната да се съхранява в плътно затворени кутии, които не дават възможност да се разнасят „издайнически” аромати. В потвърждение на факта, че мечките са доста активни в търсене на лесна плячка са кофите, в които туристите изхвърлят отпадъците си – пригодени със специална заключалка, която не дава възможност на притежателите на четирите лапи да отварят контейнерите. Явно бяхме попаднали в „гнездото на осите”... пардон, на мечките...
    Тръгнахме към Moro Rock (2050 м.) на майтап, въпреки че ни посрещна табела, предупреждаваща ни, че навлизаме в особено опасна зона. Колко му е, мислехме си ние – ще се качим до горе, ето има и стъпала, ще погледаме и ще слезем. Така и стана. Само че до върха достигнахме доста трудно, при това само някои от нас, но абсолютно всички бяхме с изплезени езици до глезените. Moro Rock е уникална гранитна скала, в която през 30-те години на миналия век Инженерният корпус издълбава стъпала в гранита, за да направи достъпно за посетители това чудо на природата. Не мога да кажа каква е денивелацията между паркинга, на който бяхме спряли и върха на скалата, но когато се качихме горе всичко беше обвито в облаци. А денят беше топъл и слънчев. Когато слязохме обратно на паркинга, денят продължаваше да си бъде топъл и слънчев... Явно Moro Rock беше много високо!
    Почти веднага след Moro Rock влизаш в царството на гигантите. „Боже, колко са високи!” шепти Лили А. на камерата си. Всъщност, батерията отдавна й е паднала и тя не снима, но гласът зад кадър вече се е превърнал в нейна втора природа. А секвоите наистина бяха високи, с огромни червено-кафяви стъбла. Които „думкат” по много странен начин, когато ги удариш.
    На едно място пътят минава буквално между три секвои. Не се сдържах, отбих на банкета и зачаках с фотоапарат в ръка да дойде следващият автомобил. Резултатът от не много дългото ми чакане е ето този. Мисля, че е интересно...
    Sequoia National Park е вторият национален парк на Америка – създаден е през 1890 г., седемнадесет години след Yellowstone. Разположен е в южната част на планината Sierra Nevada върху площ от 1635 кв. км. Денивелацията на парка е внушителните 3962 м., като най-високата точка е вр. Mount Whitney (4421 м.) – вторият по височина връх в САЩ. Безспорните „звезди” на парка са гигантските секвои и най-вече двете „генералски” дървета – General Sherman и General Grant. Но в парка има и много други интересни обекти – например пещерите (около 240 известни и изследвани и един Господ знае, още колко други неизвестни), най-дългата от която е 32 км. (Lilburn Cave); или скалните рисунки, оставени ни за спомен от индианците Monachee, живели по тези места преди няколкостотин години; или туристическата пътека High Sierra Trail, дълга 79 км. и пресичаща парка от изток на запад, преминавайки през долината, известна с окултното име Valhalla.
    Както казах и по-горе, безспорните звезди обаче са двете „генералски” дървета – General Sherman и General Grant Trees. Двубоят между двете дървета е бил разрешен през 1931 г., когато е прието, че „големината” им ще се измерва на базата на обема на ствола. Към момента General Sherman Tree е убедителен победител – високо е 84,8 м., и при все че не е най-високото дърво (най-високото дърво е Hyperion от вида Red wood и се намира в Redwood NP), се счита за най-големият единичен жив организъм на Земята с обем от 1487 куб. метра (срещу „само” 502 куб.м. за Hyperion) и обиколка на повърхността от 32 м.!!! Според различни изчисления възрастта на General Sherman Tree е между 2300 и 2700 г.
    Много често в националните паркове се провеждат контролирани пожари – дейност с която се сблъскахме още в Grand Canyon NP. Чак тук обаче разбрахме, че тези пожари се предизвикват с цел, пресъздаване (но в контролирани условия) на обикновени, на необходими, природни закони, които поради превантивната човешка дейност, не могат да се случват. Като например горските пожари. А те са жизнено необходими за гигантските секвои – най-малкото, защото пожарите разкриват земята до нейния повърхностен слой, което дава възможност на семената на секвоите (учудващо малки, на фона на размерите на тези дървета) да достигат до почвата, респ. да се самонасаждат. Много секвои са пострадали от тези пожари (снимка на овъглено дърво), но рейнджърите са твърдо убедени, че дървото има сили да се саморегенерира и да възстанови тези, на пръв поглед, болезнени рани.
    Посещението ни в Sequoia National Park определено беше едно изключително приятно изживяване. Силно препоръчвам на всеки, който е в този район, да не се двоуми нито за секунда и да го посети. Намалете с един ден престоя си в Los Angeles или San Francisco, но посетете секвоите. За един цял ден, за да можете да посетите всички основни забележителности.
    Краят на нашето пътуване вече се появи на хоризонта. Появи се под формата на San Francisco, град превърнал се във фикс-идея на Лили заради прочутия Golden Gate Bridge, а на Лили А. в същата идея, но „по принцип”, без ясна причина.
    San Francisco е град, в който и двадесет години да живееш, пак ще има неща, с които да те учудва, или които не си видял. Ние, за съжаление разполагахме с два дни – или казано с други думи Mission Impossible… Все пак решихме да се съсредоточим около основните забележителности – Union Square, Chinatown, Golden Gate Bridge, Fisherman’s Wharf и неговият прочут кей № 39 (Pier 39), на който преди няколко години са се самонастанили стотина sea lions и които не подлежат на гонене, защото вече са се превърнали в атракция... Та това бяха нашите скромни амбиции за този толкова хубав град. А, забравих още нещо – разбира се, да се повозим на трамвай (cable car), но за това като му дойде времето, защото сега просто влизаме в San Francisco по Bay Bridge, мост-красавец, не толкова известен като своя по-млад със шест месеца побратим Golden Gate Bridge, но все пак придобил статут на регионална знаменитост, най-малкото защото по него преминават около 270 хиляди автомобила всеки ден.
    Още с влизането в града веднага прави впечатление еклектичната смесица от викторианска и модернистична архитектура, като безспорно запазена марка са – дву и три-етажните кокетни къщички-красавици, накацали по стръмните улички на града.
    Приятели ни бяха посъветвали, че обиколката на града трябва да започне от Union Square – място с площ не по-голяма от десетина декара, но превърнало се в истински притегателен център за туристи от всякаква националност. Излишно е да ви казвам, че тези с дръпнатите очи бяха в най-големи количества, щъкащи нагоре-надолу като хлебарки и преследващи високо вдигнатите знаменца на своите водачи. Може би именно поради туристите, но тук са отворили магазини почти всички световни марки – Louis Vuitton, Gucci, Dior, Chanel, Prada, Polo Ralph Lauren и т.н. и т.н. Нашата цел, разбира се, не бяха магазините, а една друга запазена марка на San Francisco – трамвайчето, което тук всички наричат cable car. Необходимо е веднага да направя едно уточнение. San Francisco си има своите трамваи – модерни, бързи, удобни. Тук не става въпрос за тях, а за едно малко бижу, останало от края на ХІХ в. (1873 г.), което за малко не е било унищожено с навлизането на цивилизацията и новите технологии. Слава Богу, благодарение на умни и предвидливи люде, е запазено и до днес, за наша и на децата ни радост. Интересното при него е, че се управлява по абсолютно същия начин, както и преди сто-тридесет и пет години – посредством гигантски лост, контролиращ съответния реостат, вграден в трамвайчето, което се обръща ръчно на крайните спирки. Слизане и качване по желание на пътника, оповестявано чрез дърпане на едно въженце – всичко, всичко си е както преди век и половина.
    Изкачвайки се и слизайки по улиците на Сан Франциско, преминахме с трамвайчето през Chinatown, стигайки до Fisherman’s Wharf – място на което преди много години са се изкарвали пари за бял хляб с черен труд, а днес, покрай многобройните туристи, основно е останал белия хляб – за всички, които са успели по един или друг начин да се установят и отворят дюкян на това място. А те са стотици и дори хиляди – магазинчета за сувенири, офиси на туристически фирми предлагащи „круизи” из залива, велосипеди под наем, ресторантчета – за всеки вкус и всеки джоб. Десетки, а може би и стотици (не знам, не съм ги броил) ресторантчета. Безспорно, най-силно впечатление правят тези, около кей № 37, които са „изнесени” буквално на улицата – всеки реже, сече, дърпа и какво ли не още всякакъв вид морски продукти. Истински рай за почитателите на морската кухня.
    Малко по-надолу се намира и прочутият (от няколко години насам) кей № 39 (Pier 39), на който целогодишно се излежават стотина-двеста тюлена. Преди обаче да отидем до него, се отбихме в една фирма за „круизчета” из залива. Исках на всяка цена да посетя затвора „Alcatraz”, този в който е лежал Al Capone и от който съм гледал как изчезва Clint Eastwood във филма „Бягство от Алкатраз”. Запътих се целеустремено към гишето за билети, пресмятайки кой курс ще ми е по-удобен – този в 13:30 или този в 15:00 ч. Когато изведнъж бях попарен! Защото чух „Нямаме билети за днес, сър”... Какво, свършили са билетите за влизане в затвора?!? Не мога да повярвам... Точно тогава чух и гласеца на нашата мила Лили А., която ми каза: „Ами, да, то трябва предварително да се купят билетите, най-добре по Интернет... Аз не ти ли казах?!?” (тя отговаряше за всички проучвания и планирания на пребиваването ни в Сан Франциско). Гръм и мълнии!!! Не, Лили, не си ми казала!!! Убивам я!!! Ще я удуша и ще я хвърля в San Francisco Bay!!! В студените му води!!! След което ще я излежа в Alcatraz. Нищо че е затворен от около 40 години...Една от основните „забележителности” на San Francisco, която исках на всяка цена да посетя, ми се изплъзна като пясък измежду пръстите... „Ами да, аз не ти ли казах.... Най-добре по Интернет... билетите... таковата...” Врява и безумство, но не по Фокнър, а по Иван Анчев насред Fisherman’s Wharf... Ще я убия тази Лили А. Два пъти повече ме ядоса жена ми, която съвсем добронамерено каза: „Е, айде, голяма работа, един затвор...” Оставаше й само да каже, „Затвор, като затвор, не си ли виждал...”, но се сети, че не съм виждал (и слава Богу), та си замълча...
    И така, някои от нас откровено разочаровани, други с добре изразено на лицето им чувство на вина, а трети въобще не докоснати от тази „трагедия”, достигнахме до този прословут Pier 39. Верно, готино е, интересно е да видиш 100-200-300 тюлена, издаващи своите причудливи звуци, приличащи на нещо средно между грухтене и кучешки лай, налягали на грамадни платформи и чат-пат потапящи се във водата, по-скоро за разхлаждане и раздвижване, отколкото за да намерят храна. Като прибавиш обаче огромното стълпотворение от туристи, всички щракащи с фотоапарати, доста неприятната миризма около тези животинки и скучноватото им поведение, всичко това превръща тази част от обиколката на San Francisco в нещо, което трябва да се види, но за не повече от 5 минутки. Може и за шест, но не си струва минутата в повече. Тези животинки са намерили „на баницата мекото”, защото управата на пристанището е поела ангажимент за изхранването им – факт, който е превърнал въпросните sea lions в еталон и единица за мързеливост. На следващия ден, в Santa Cruz видяхме „истински” тюлени, разчитащи сами на себе си за намиране на храна – бяха съвсем друга картинка...
    Съвсем близо до Fisherman’s Wharf се намира Lombard Street – най-късата, най-стръмната и най-„накъдрена” (в смисъл с най-много завои) уличка в света. The crookedest street in the World! Поне като такава я представят всички пътеводители за San Francisco. И тя си е такава – малка, стръмна, „къдрава” с много завои... Много кокетна и много красива. Истинска звезда! Любимо занимание на повечето японски туристи е да се спускат по нея с едни странни автомобилчета-тротонетки, с максимална скорост, крещейки старият боен вик Banzai…
    Безспорно обаче, най-голямата звезда на града е мостът Golden Gate Bridge – едно истинско инженерно чудо, което привлича като магнит туристи, фотографи и самоубийци. Първите две категории ги разбирам напълно, третата – не толкова. Според мен единственият кеф да се самоубиеш, скачайки от Golden Gate Bridge е да си кажеш: „Е, поне го направих като пич”... Защото можеш да скочиш и от Орлов мост над Перловската река, ама първо, не е сигурно че ще се самоубиеш, второ – остава един такъв горчив привкус в устата, демек самоубих се, верно, ама като дришльо, така малко „по втория начин”... За това – по-сигурно си е да се метне човек от Golden Gate Bridge. На нас разбира се, такива помисли не ни минаваха. Докато се чудим откъде да направим снимката на живота ни, в далечния край на моста започна да се спуска така харатерния за San Francisco смог, който закриваше все по-бързо и по-бързо моста. Накрая, след половин час, го скри напълно, дори за нас, които бяхме досами него... Разбира се, успяхме да направим доста снимки, но повечето от тях са за семейния албум. Но ни остана безспорното удоволствие и очарование да видим този landmark на живо. Представям си какво удоволствие е за фотографа да го снима и пътешественика да го наблюдава рано сутрин, при ясно време...
    Ние бяхме надарени от тази Божия благодат – видяхме този красив град в неговия най-хубав вид – окъпан от слънце или разхладен от вечерен бриз. Видяхме и намръщения му поглед – смогът, спускащ се от североизток. Видяхме и красотата на отминалите години – трамвайчето, Chinatown и Golden Gate Bridge. Видяхме и бъдещето – хилядите ветрогенератори на влизане към Сан Франциско. Видяхме и днешния забързан ден – обикновения човек, возещ се на трамвай, метро или автобус, забързан към дома, работата, любимия...
    На следващия ден си направихме една великолепна екскурзия по споменатия вече Pacific Coast Highway (Route 1), само че този път обратно – от север на юг. По този маршрут направих едни от най-красивите ми кадри. Незабравимо пътуване – от San Francisco, през Santa Cruz до Monterey и Salinas. По стъпките на Джон Стайнбек. На Изток от Рая... Това беше и последният ден на нашето дванадесетдневно пътешествие.
    През всичките тези дванадесет дни ние бяхме в Рая – възхитени, свободни, пътуващи... Преминахме през шест щата, изминавайки 2500 мили (4000 километра). Посетихме три национални парка, изкачихме n- на брой проходи и височини, направихме 2812 кадъра (само аз, без sally_mally). Лили А. изснима със своята камера 4 GB видеоматериал, изразходвайки седем батерии и изричайки за бъдещите поколения 2 636 542 984 думи (бъзикам се, не съм ги броил)... Запознахме се с Диви Симпатяги, даващи коли под наем, Тъмни Робусти, лъжещи, че в околовръст на 200 мили няма друг хотел освен неговия, Безобидни Образи, твърдящи, че не са виждали други българи преди нас, както и Върлини, внимателно съветващи ни да не се впускаме в непредвидени приключения. Срещнахме индианци, недаващи да пием бира и уиски в резервата им. Срещнахме неизброимо число добронамерени американци, радващи се, че шестима души от Бългейрия обикалят по държавата им, за да я изучават и разглеждат. Срещахме диви животни и красиви природни гледки. Но за 2500 мили не срещнахме човешка злоба. Не срещнахме завист, не срещнахме корист. Може би защото бяхме в Рая, или на изток от него, така както твърди Стайнбек...
   
    Край!

Добави във Facebook   


Снимка 1Снимка 2
Снимка 3Снимка 4
Снимка 5Снимка 6
Снимка 7

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
wave
wave
2008-09-02 16:40:46
  Arcadia, благодаря ти за подробното описание на вашето пътешествие!
  Частите на пътеписа ти бяха много увлекателно и хумористично поднесени и четейки ги, наистина успявах мислено да се пренеса на места, които вероятно никога няма да видя на живо.

Arcadia
2008-09-02 18:54:41
  wave, благодаря много за хубавите думи! Написах го с много душа и желание. Радвам се, че ти е харесал и ти пожелавам да посетиш тези наистина прекрасни места.

Ицо
2009-07-09 15:09:34
  Много добре написано! Макар и малко късно, но с голямо удоволствие прочетох всичко, още повече, че по времето когато е писано и ние бяхме "там". А що се отнася за Алкатраз, може да разбереш как го видяхме ние на http://patepis.com/?p=7689

  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети
Избрахме за вас...
Фотогалерия
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | | Фото туризъм | С две жени и три деца из Дивия Запад - Част ІV (последна)
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com