dolu
05_01
05_03
  Начало  |  Новини  |  Тур оферти  |  Самолетни билети  |  Каталог  |  Книга за гости  |  Реклама  |  За сайта
      Четвъртък, 22 Август 2019 г.
06
Континенти
Европа
Австралия и Океания
Азия
Антарктида
Африка
Северна Америка
Южна Америка
Държави
В сайта
  Форум:422
  Статии:518
  Оферти:136
  Новини:825
  Снимки:2038
  Каталог:231
  Пътеписи:949
  Конкурси:6
  Книжарница:10
  Потребители:3787
Анкета
Доволни ли сте от състоянието на плажовете у нас?

По-скоро да
По-скоро не
Не мога да преценя
   

Виж резултатите
Онлайн околосветско пътешествие
Online книжарница
RSS Feeds
RSS Feeds
  Новини
  Оферти

Пътепис
  Културен / фолклорен
  Пътеписи | Статии | Оферти | Форум | E-магазин

  Моето велико географско откритие: БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ
  Публикуван от peter_marchev на 09 Септември 2007 г.
  Този пътепис е прочетен 5051 пъти, рейтинг: 4.70

  
Конкурс Пътепис, участвал в Конкурса "Моето незабравимо лято"

    Беше пролетта на 1991 година, когато моите пътища на “писател на свободна практика” /кой не е искал на младини да бъде Джек Лондон :)/ ме доведоха в приказния родопски градец Широка лъка. Честно казано, стъпвах тук за пръв път и се чувствах малко неловко. Може би затова в кръчмата седнах на масата на една по-скромна компания – десетина мъже и жени, които си говореха тихо на някакъв особен, старинен български говор. И то с отчетлив руски акцент. След една-две наздравици се запознахме – това беше трупата на българския театър “Смешен петък” от град Тараклия, Молдова. И това беше часът на
   
    моето лично Велико географско откритие –
    СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ!
   
    Естествено, разменихме си адресите с Иван Боримечков, ръководителя на любителския тогава театър. По-късно продължиха срещите ми с неговия брат Димитър Боримечков – журналист и издател на втория български вестник в Молдова – “Български глас”. Именно от този вестник, поради липса на каквато и да било информация в официалните медии на България, аз научавах за историята и днешните болежки и радости на нашите братя от Бесарабията: извоюването на автономията на гагаузите през 1991-92-ра година, българските протести по повод включването на Тараклийския район в областта Кахул през 1998-ма и последвалото след време обособяване на българите в самостоятелна териториална единица, въвеждането на визовия режим между България и Молдова през 1999-а...
    Но какво означава “визов режим” изпитвам върху гърба си, когато решавам, че искам да науча повече за живота на бесарабските българи. На живо. Всъщност, препъни-камъкът се оказва поканата, срещу която трябва да получа виза... В края на краищата, в един слънчев летен ден натоварвам в автобуса двете си чанти,
   
    в които по примера на бай Ганьо
    ДРЪНКАТ ШИШЕТА С ГЮЛОВА РАКИЯ
    И МУСКАЛЧЕТА С РОЗОВА ЕСЕНЦИЯ.
   
    В 10,00 спретнатият “Мерцедес” поема към Кишинев. Очевидно двамата шофьори са руснаци, защото още при излизането от София радио “Енджой” замлъква, заглушено от громки руски песни - добър спомен от привидното безметежие на соц-епохата... За около 10 часа прекосяваме България по диагонала... Вече по тъмно стигаме граничния контролно-пропусквателен пункт Дуранкулак. Докато минаваме паспортния контрол с един от спътниците в автобуса се чудим как досега такъв турски топоним като Дуранкулак е останал непреименуван. Във всеки случай, за чуждите туристи не става ясно от това име дали влизат в Република България или в Османската империя.
    Автобусът се носи през сънената Добруджа под звуците на радио “Ваканца”: Ричард Маркс, Назарет... В 3 часа ни събуждат стройните служителки от паспортния контрол на румънско-молдовската граница при ГКПП Кахул. И ето – в четири часа призори съзирам край пътя табелата “Taraklia”. А до нея – огромно Разпятие! Минути по-късно автобусът ни стоварва на някаква автоспирка и продължава към Кишинев. Пристигнали сме с цял час по-рано, затова нарамвам двата сака и тръгвам. Комбинацията от книги и бутилки е направо размазваща. Когато прекрачвам прага на братята Боримечкови, едва се държа на краката си...
    След един час раздумка и кроене на план за действие, домакинът ме оставя да подремна. А той заминава на работа. Освен директор на вече професионалния театър, Иван Боримечков е създател и председател на читалище “Олимпий Панов” – първото българско читалище зад граница. Основано е през 1992-ра, докато “Смешен петък” през октомври закръгля 25 години. Затова и Иван е под пара – стяга за юбилея “Криворазбраната цивилизация”... В около девет часа съм на крак. Развивам крана на мивката, но... Няма никой. Все пак, Иван предвидливо е напълнил кофа с вода. В 10 захлопвам зад гърба си дървената портичка и излизам на улицата. “Улица имени Гоголя”. От двете страни са подредени ниски, едноетажни къщи с характерни сиви покриви от гофриран етернит и с по две триъгълни прозорчета в двата края. Безспорен хит на улицата, обаче, е синьото. В синьо са боядисани дограмите, оградите, дори и стените на постройките.
    Разминаваме се с магарешки каручки, трактори с ремаркета, стари москвичи и лади и тук-там някой опел или италианска машина. И хора. Поздравявам ги на български. Добър ден! По-старите ми отвръщат: “Дал Бог добро”. Тези на средна възраст: “Здравствуйте”. Ориентирам се къде е центърът на градчето и свивам надолу по улица имени Олимпия Панова. Сърцето ми трепва – тук, в Тараклия е родната къща на тази знакова фигура в българската история. Олимпий е връстник на дядо Вазов; като опълченец воюва за свободата на България. По-късно, вече като офицер от младата българска армия, има решаващ принос за победата в Сръбско-българската война през 1885-а. Разстрелян е в Русе при бунта на офицерите-русофили срещу Стамболовото правителство... Спускам се надолу по стръмното. Тук вече няма и следа от асфалта на ул. “Гогол”. Посрещат ме ята белопери гъски.
    Ето го и центърът на 15-хилядното градче. Голям асфалтиран площад. От изток – представителна сграда, над която се вее молдовският трикольор. Това е Районният комитет. На запад се извисява добре поддържан паметник на Ленин; зад него е не толкова излъсканата фасада на Дома на културата. Другото, което впечатлява в центъра, са лъскавите офиси на десетина банки. А, ето и нещо друго, което си струва да се види –
   
    в южна посока се извисява
    КАМБАНАРИЯТА НА ВЕЛИЧЕСТВЕН ПРАВОСЛАВЕН ХРАМ.
   
    Тръгвам нататък, с надеждата да открия нещо интересно в черковната кондика. В двора ме посрещат две огромни Разпятия. Но храмът е заключен. От някаква пристройка долитат звуци на пиано. Влизам вътре – един млад свещеник очевидно разучава някакво песнопение. Това е отец Александър Дериволков. 22-годишен тукашен българин, завършил е Софийската духовна семинария. Когато го питам за кондиката, клати отрицателно глава. “О, не! От старата черква нищо не се пази. – казва той. – През 1949-а комунистите са я затворили, после я използвали за шофьорско училище. Но през 1968-ма, под предлог, че в купола имало пукнатина, я разрушават. Този храм “Св. великомученик Георги” е нов, осветен е през 1993 година...”
    В първата банка сменям 20 евро и с 330 леи в джоба влизам в съседния “Маркет” да купя нещо за ядене. Думата “лютеница” е непозната на двете продавачки, които ми говорят на руски, няма и мармалад. Сирене също няма. Затова купувам щафета салам от 10 лв. килото, бурканче смокиново сладко, маргарин “Рама”. Оглеждам се и из другите магазини, като деля мислено всичко на 8. Общо взето, цените са като в България. С тази разлика, че тук 100 долара минават за хубава заплата. А има и такива тараклийци, които от години получават заплатите си от бившите колхози в натура! Затова и икономическата емиграция е голяма – хората търсят препитание по строежите в Москва, където вземат по 800-900 долара на месец. Други предпочитат Одеса, България, Турция, Италия...
    Тези подробности ги научавам в читалището от Иван Боримечков. От репетиционната заличка се дочува диалогът на Анка и господин Маргариди, когато във фойаето влиза един чичо с мустаци. Иван ни запознава и двамата сядаме в театралния салон да поговорим.
    “Казвам се Васил Йосипович Воински. Работил съм бондар. Бъчвар по български. Нашите българи са много предани на Русията. Но Русията има една ошибка. Направиха Октомврийската революция – трябваше да изравнят бедните с богатите, пък те направиха богатите бедни. Моят баща 8 години в Колымата беше. Знаете ли какво е Колыма? Проклета да бъде! И тя е проклета. Защо го пратиха – син на кулак. Нашето богатство бяха 50 хектара земя в Тараклия и 15-20 в едно друго село. По-жестоко было даже от турецкото иго. Особено голяма пакост правиха комсомольците. През четирийсе и шестата, четирийсе и седмата година... Разкулачиваа. Имаше организация УПОЛМИНЗАГ, вий не я знайте – значит бяха уполномочены да загатавливат хляб за съветската армия. Ну и нас на разкулачиа, моя дядо. Зеха ни сичкото зърно, каквото имахме. Дядо умря от глад в сорок седмата. Беше очен тежко, мноого тежко! То беше издевательство. Над честния народ, който работеше. Унижение личността на чюляка. Колко измряха?
   
    ПЕТ ХИЛЯДИ ИЗМРЯХА В ТАРАКЛИЯ В ГЛАДА.
   
    Минаваше една каруца и ги тургат, даже гроб не копаят. Ги тургат под снега и кучетата ги ядат. Аз хич не ма й страх да го кажа. Ядаа и кучета, имаше ядаа си и децата. Имаше такива случаи – и в Тараклия, и в Купчак, и в Казаклия. Ганибализм... Тука от Трандабулите беше жената, си изяде детето. На Джонгов Начо жената също... Аз ги знам тука в Тараклия комсомольците, ги помня убаво. Измряа сичките млади...
    Четирийсет и деветата депортираа ора в Алтая. В нашия дом беше Селсовет, сетнека школа, сетне на изгониа... Ну как да кажа по български – интернираха. Беше такова време - да излеза на пътя, даже наште комшии сичкото време кулак ми викат! Бях толкова озлобльон, че ма болеше сичката душа...
    Сега трябва реституция. Но в Молдавията още комунистически режим. Да съм бил член КПСС – нее, никагда. Никагда! Аз... аз съм националсоциалист. Даа, от пет години. Бях в Кишиньов, там народ много имаше, чакат за визи за България. И аз казвам на една жена: тъй и тъй, извикайте пасола, посланика! И той излезе, и аз му викам: аз съм националсоциалист – зиг хайль! Изкрещях, и той ми вика: как ви й фамилията? Три минути почаках и ма извикаха и даже без очеред влязох. И зех визата в течение на един час. Нее, в Тараклия отдавно ма знаят, даже много ма приветстват тъй – “Хайль Гитлер!”
   
    НЕТ, ГИТЛЕР БЕШЕ ОЧЕН УБАВ ЧЮЛЯК,
    но чифутити му направиа голяма подлость.
   
    И той го набра яд и начена да ги хака в Маутхаузен, Бухенвалд, Майданек, Лидице...”
    Вече е събота. Цялата улица имяни Гоголя и съседната – имяни Чапаева - тръпнат в очакване на сватбата у семейството на Димитър Некит. И аз съм поканен, но направо за гощавката, която ще започне чак довечера в 20 часа. За да не губя време, си уреждам няколко срещи.
    Разговаряме с кмета в неговия кабинет, под строгия поглед на мустакатия молдовски княз Щефан Челмаре /Велики/, изваян от гипс. Така научавам, че в 15-хилядния град има пет детски градини, четири лицея, една гимназия, един държавен университет и колеж към него. Има комбинат за теракот, два винкомбината, предприятие за дървена дограма, голяма автотранспортна база за международни превози. Земята е върната на собствениците, които обаче предпочитат да я дават под аренда на трите ООД-та и единия кооператив. 3000 са заетите в предприятията, но реално близо 4000 тараклийци изкарват прехраната на семействата си в близката и по-далечна чужбина.
   
    НО НАЙ-СТРАШНИЯТ ПРОБЛЕМ Е БЕЗВОДИЕТО.
   
    От 2003 година кметството работи по един кувейтски проект, осигурил коло два милиона евро. Така са били изчистени 5 от съществуващите артезиански кладенци, докарани са и нови по-икономични помпи. На втория етап до края на 2007-ма се предвижда подмяна на остарелия тръбопровод, за да се прекрати режимът на водата... Не искам да пропусна и въпроса с изучаването на българския език. Началото било сложено преди повече от десетина години, когато е открит колежът “Св. св. Кирил и Методий”. Български се учи сега и в училищата, както и в двете от детските градини. В Университета и в лицея “Иван Вазов” - също... Разделяме се с кмета с пожеланието майка България да помага повече на тукашните българи. Културните контакти са задължителни, но още по-хубава работа би свършило и създаването тук на няколко смесени предприятия...
    После става тъй, че продължаваме темата за новото българско възраждане в Молдова и с моя домакин Иван Боримечков. “По идеята на бай Петър Кайряка в 1977 година решихме да съберем всичките тараклийци, които живеят в Кишинев. – си спомня той. - Речено – сторено. И са събрахме на Скаково поле, откъдето тръгнало българското опълчение. От тука потеглихме един рейс родолюбци; и в Кишинев са сбраха над сто и нещо човека пред монумента, на улицата. Ученият историк Поглубко изнесе голяма реч. Това беше първото събитие, което повдигна духа на нашите българи... Вече след това имаше един указ на президента през 93-тата година, който даде много права на българите. Тогава започна факултативно да се изучава българския език тука в нашите села. Откри се и едно дружество “Възраждане” с намесата на един голям родолюбец Иван Забунов. Много фолклорни конкурси и фестивали сме правили в читалището с финансовата поддръжка на това дружество. Вече в 1996 година под председателството на Симеон Желяпов
   
    ОТКРИХМЕ БЪЛГАРСКА ОБЩИНА В РЕПУБЛИКА МОЛДОВА .
   
    Преди пет години започва изграждането на местни организации на Българската община и по селата в Тараклийския район. Стефан Танов е заместник-председател на районната организация на Българската община. “Тука е бил Онгъла на Аспарух. – разказва Стефан. - В цялата област Бесарабия сме около половин милион българи. Според много изследователи, като Кольо Гургуров от с. Кортен, нашите гагаузи са същите българи. Самосъзнанието у тях е славянско, черквата, обрядите, носиите, кухнята – всичко е българско. Сега поизмряха старите, позабравиха българския и младите гъльчат само гагаузки.”
    Питам Стефан как бесарабските българи виждат бъдещето си – тука или в прародината България?
    “За обратен път... Българите от Молдова няма да се върнат. Ще се връщат в България само младите. Ето за пример моето семейство: двете големите ми дъщери завършиха висшето си образование в Пловдив и Шумен, омъжиха се и моите внуци сега са в България. Моето поколение няма смисъл да заминава; ще дойде в турските села, където няма да имаме нищо общо... Имам какво да кажа на България. Спомням си думите на моя татко: “Стефчо, щастлив си човек!” Защо татко? “Защото ний, старите българи ще умрем, няма да видим квой това България, къде са Балканите...” Аз съм идвал над 50 пъти, имам много приятели и те ми казват: “Абе Стефчо, нима има още българи дето милеят за България?!” Има, казвам аз, и много милеят, ама България малко студена към нас. Имаме пример и да сравним с гагаузите. Щото Турция пряко навлизане и влияние има в гагаузкия район. Милиони долари влизат. Няма джамии засега. Но ще има! Вкъщи един там гагаузин уже има са моли, турчин станал. И джамии ще има, защото България не отделя внимание на българщината докрая! 350 евро струва официално българското гражданство, в посолството. Неофициално – 500 евро. И 2-3 години чакане...”
   
    НАЙ-ПОСЛЕ – ЕТО Я И СВАТБАТА.
   
    Младоженецът Иван е завършил компютърни технологии в Пловдив, а булката Марина – счетоводство в Свищов. Те са по-скоро изключение. Защото са си намерили тук, в Тараклия, работа по специалността и не са останали в България. Край дългите маси в стола на училището са се събрали над 200 сватбари. Свири жива музика – известен български оркестър от украинското село Чийшия. Масите са отрупани с чинии с всевъзможни лакомства, подредени на два ката. Просто няма място къде да си оставиш чашата. Зареждат се български копаници, грузински лезгинки, булчинска ламбада, “Горь-ко! Горь-ко!” и, разбира се – тостове на екс! С каквото ти хрумне. Като начало – с шампанско. После с водка или хубав молдовски коняк “Белый Лист” /за разлика от “Белый Аист”, който е запазена марка на някой друг производител/. И така – чак до четири часа призори... Масите не се раздигат, защото повече от половината ядене и пиене си стои непокътнато. Но сватбата продължава на другия ден. Викат и вече “похмелье”. Който поназнайва руски се сеща за какво става дума.
    Аз обаче имам среща с Фьодор Бакарджи – бивш шампион по борба, възстановител на тукашната черква. В 12 по обед литургията свършва. И бай Фьодор заговорнически ме забира – да ме води някъде. Крайна спирка се оказва близката кръчма. Половинка цуйка се разлива в 6 чаши; за мезе е приготвено по едно бонбонче. Ужасявам се от перспективата на гладно, след четиричасовото стоене на крак в църквата, да люсна стотина драма концентрат. При това – задължително на екс. Компанията неодобрително ме следи как отпивам на малки глътчици. Тръгваме от кръчмата към дома на бай Фьодор. Разполагаме се край масата и леля Тодорка ни гощава царски с пълнени чушки, вишновка и винце. После вадя диктофона и го включвам на запис.
    “Роден съм в 1932-та година. – започва разказа си Фьодор Бакарджи. – В сорок шестата година камсамольците ни обраа синкото зърно. Моя татко беше инвалид първа група от Руско-японската война. На 16 февраля сорок седмата година беше голосование у нас, избори. Мама и мойте були отидоха да гласуват. Тати лежи в той ъгъл и взе да немей; и до 12 часа издъхна. От глад! Изкопахме гроб и го заровихме. На другия ден отиваме на гробището и в неговия гроб заровени още двама. Щото то беше замръзнало. Сетне още седем души заровиа връз него. Ката ден със колата караха умрели. Тогава беше зла зима и гладна година. Ядаха синкото, и плъхове, и котки, и кучета. И които ядоа котки – измряха.
   
    ИМАШЕ И ЧЕТИРИ СЛУЧАЯ ДА ЯДАТ ХОРА.
   
    Ний одехме да хващаме лалугери. Пък пролетта ний отидахме с комшийското момче да гледаме готово ли й полето, може ли да са засей. Към страната на Купчак, гагаузкото село. И като погледнахме – едни от Купчака гушат са, идат. Уже приближили са метра пятсот. И ний – бяг; те подир нас. Накрай скочихме в урва една и са отървахме. Гагаузите изядоа четири души от Тараклията. Вардили накрая на града в снега и ги фанали, заклали ги и ги изяли. Имаме наши тараклийци, жувеят тоже в Купчак. И вот тия казаа. Щяха и нас да на изядат. Ама имаше и тука една жена от Петковите – мъжа си закла и го изеди. Сетне подире и тя умря... Ми тука, ей го я – рядом комшийката ни Иваница, те са руски. Тя си закла детето и го изяде. Ми как узнахме – ний отидохме у тях в гости и тя държи главата му, щяла да я вари да я яде. И взеха я в тюрмата и не са върна...
    Сетненка, гато да събарят черковата в 1968-та година, са сбрахме 6 мъжа и 12 жени и влязохме вътре. Два часа ни уговаряха да излезем партийните. И я събориха с танковете. После, после... през 1988-та година прочетох във в. “Известия”, че позволяват да са строят църкви. И предложих на този моя другарин Кольо Байрактар. Сбрахме са и избрахме двадцатка, настоятельство ли му викате? Земахме разрешение от Райкома, от Кишинев, от Москва. И вот, перваго августа – святой Серафим Саровский. Тоя ден вечерта аз зех и прочетох акатиста на св. Серафим. Наченахме с жена ми Тодора в седем часа. Подир това взех прочетох акатиста на Пресвета Богородица – Скоропомощница. И Дора както стоя на креватя, тъй и задрема, заспа. Уже беше 12 часа среднощ – Илинден. Станах от колене – гледам, що за свет са появи от туй прозорче на изток. Яркий, яркий свет! Прямо по-яркий от слънцето, но неослепляем... И сразу са появява Ангел Божий, с Кръста в ръката!
   
    СРАЗУ ЖЕ ПОДИР АНГЕЛА БОЖИЙ ВЛЯВА
    СВЕТА БОГОРОДИЦА СКОРОПОМОЩНИЦА!
   
    Подир нея влява втория Ангел. И ми казва, Света Богородица приказва: “Каквото надума, вършете го! Аз ще ви помагам. И като ша освещават черковата, да осветят и тая стая. Дотогава никому недей казва!” А Богородица като каза тия слова и – медленна, медленна са двига. И има огърлица като седеф, от нея изскачат искри както фойерверк – думаю, ша запали къщата. И красота, тая комната блести. Щом излязоха на запад, Дора са събуди. “Що за свет!” – изрече само.
    Събрахме 18 000 рубли и почнахме... Искам да ви кажа едно событие – карах камък от Кишиньов. В туй време са начена тая нашта шумиха, гато молдованите зеха да са бият с гагаузите. Лятото на 1991-та година беше. И вот ни запряа молдованите на барикадата и не ни припускат насам да додим. Аз им казвам, че карам 20 кубокамък за черковата. И пиени тия молдовани, и зеа да гърмят с автоматите гумите на машината. И пулите не могат да влезат, а изскачат рикошетом! Това голямо чудо, това Пресветая Богородица синкото го направи!! Отидох при началника, полковника и седнах на колени да му са моля. Тогаз ги накара и намериа таквиз същите гуми на друга машина. Я пуснете в тях! И кат стреляха – пшшш! – сразу ги пробили. Тогава са удивиха и дадоха два крана и ни откриха пътя да вървим... И на Цветница 1993-та година владиката Викентий освети новата ни черкова “Св. Великомученик Георгий”. И изпрати благочинния и още четири свещеника да осветят таз комната...”
    Още много срещи имах в Тараклия, както и в българските села Кайраклия и Кортен. Но... спирам дотук. До спирката на ранния автобус, който трябва да ме откара към Кишинев. Докато чакам, до мен спира един познат автомобил и отвътре се подава засмяното лице на Митко Некит, бащата на младоженеца. “Качвай се за Кишинев!” Потегляме през мержелеещия се здрач. На входа на всяко село ни посрещат и изпращат Разпятия. Минаваме през Комрат – столицата на Гагаузката автономия. На излизане Митко ми посочва мястото на барикадите от лятото на 1991-ва. Сега, с помощта на руските танкове,
   
    ГАГАУЗИЯ СИ ИМА СВОИ ХИМН И ЗНАМЕ
    и плаща на Кишинев такъв данък, какъвто гагаузите решат.
   
    До Кишинев има още доста километри и шофьорът ми разказва един виц:
    “Попитали един дядо – бесарабски българин – дали има СПИН.
    Старецът, естествено, не бил и чувал за такова нещо; затова доста се зачудил как да отговори. Ако каже, че има – ще го накарат да им даде. Ако каже, че няма – със сигурност ще го натупат, както през 1946-а година покрай държавните зърнодоставки в СССР. Затова дядото отговорил тъй: “Бе имам, как да нямам – ма колкот’ за мене си...”
    Сега, след като знам повече за трагичните събития от 1946-47 година вицът ми звучи тъжно. И само ме подсеща за един друг, още по-тъжен, който ми разказа една вечер Иван Боримечков:
    “Попитали един възрастен българин от Бесарабията: кога е било по-добре – в Румънско или в Руско? Той помислил, пък казал: “Най-добре ни беше, когато румънците си бяха отишли, пък руснаците още не бяха дошли!
   
    Ето го и Кишинев. За мой късмет, микробусът за Румъния тръгва след 15 минути. Разглеждам през прозореца зелената молдовската столица, докато някаква рускоезична станция бодро бълва рекламни слогани. Спомням си за българското радио “Албена” в Тараклия, което също може да се нарече рускоезично. С тази разлика, че през нощните часове на неговата честота върви програмата на “Дарик радио”. Руският е пълновластен господар и в ефира на българската телевизия, финансирана от управата на Тараклийския район. Майка България пък присъства в социокултурното пространство на градчето с един чалга-канал. Яко, бако!
    Ето я и румънската граница. Митничарите се стараят като за световно. Прекарват микробуса през канала, почукват пода, търсят тайници. После тарашат наред и чантите ни...
    - Оружие, наркотики? – пита митничарят молдованец.
    - Нет. – отговарям на руски.
    - Само 2 тъжни вица, 1 весела сватба и 2 истински приказки за човекоядци... – продължавам на български. И на ум...
   
    Петър МАРЧЕВ
   
    Инфо: Бесарабия се нарича географската област между реките Прут, Днестър и Черно море. Първите български колонии се заселват тук преди 200 години в резултат на поредицата руско-турски войни.

Добави във Facebook   


Снимка 1Снимка 2
"Аз съм национал-социалист!" - казва бай Васил Воински. Всички местни го приветстват с "Хайл Гитлер", но истината е, че той просто не обича комунистите.Младоженците Марина и Иван като всички млади тукашни българи са завършили висшето си образование в България. Но те са сред малцината, които се връщат обратно в Бесарабия.Младоженците Марина и Иван като всички млади тукашни българи са завършили висшето си образование в България. Но те са сред малцината, които се връщат обратно в Бесарабия.
Снимка 5Този страховит паметник посреща студентите от Държавния университет в Тараклия, където учат близо 300 етнически българи. Всъщност, това е паметникът на загиналите в Афганистан тараклийци.Този страховит паметник посреща студентите от Държавния университет в Тараклия, където учат близо 300 етнически българи. Всъщност, това е паметникът на загиналите в Афганистан тараклийци.

Дайте Вашата оценка за този пътепис


Коментари
malesh
malesh
2008-02-23 22:38:50
  Aвторът напълно е успял да се потопи в ежедневието на бесарабските българи. Статията е написана живо, увлекателно със свеж език. Но съм възмутена от непълната искреност на автора. Не може да бъде поне веднъж да не са го упоили нашите българи, та това се смята за чест - да си упоиш гостенина! Като знам че Степан Танов не пие, Иван Боримечката - хич, поне на сватбата да беше си сръбнал, колега. Иначе (освен лошите пътища и бедността в магазините) С КАКВО ЩЕ ЗАПОМНИТЕ Тараклия? Предлагам ви до отидете в Кортен, Твърдица, Валя-Пержей. Да видите там какво става когато видят българи. Иначе - успехи и по често ходете на гости (* но не прекалявайте) Анна.

tvarditsa
2008-03-18 11:40:09
  Интересно и увлекателно написан разказ.
  Съгласен съм с мнението на Анна. Посещението на Тараклия може да е началото на една среща с бесарабските българи, но логичното продължение е Кортен, Твърдица/Твардица, Валя Пержей. Като продължение на пътуването мога да предложа една виртуална разходка из Твърдица/Твардица. www.tvarditsa.com

  Всички полета са задължителни!
  Направете своят коментар:    
   Подател:*
 Код за оторизация:
*
Код за оторизация



Изпрати на приятел  Разпечатай   



[Назад] [Начало] [Горе]

Цитирането на материали от ОколоСвета.com е свободно
и става след посочване на източника им!


Раздели
Планински туризъм
Международни екскурзии
Екскурзии в България
Морски туризъм
Селски туризъм
Хоби туризъм
Археологически туризъм
Уикенд

Пешеходен туризъм
Ученически / Ваканционен
Почивен туризъм
Оздравителен / балнеоложки
Екстремен туризъм
Екотуризъм
Ботанически туризъм
Фото туризъм

Ловен туризъм
Винарен туризъм
Културен / фолклорен
Обучение
Недвижими имоти
Празнични пътувания
Конгресен туризъм
Пещерен туризъм


Изгодни резервации на самолетни билети
Избрахме за вас...
Нашето предложение...

www.OkoloSveta.com - Пътепис | | Културен / фолклорен | Моето велико географско откритие: БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ
  Приятели: Idi.bg | Хотели | Bultourism.com | ЗаХотелите | Силистра Online | Казанлък.com | Online Калкулатори | Списание за туризъм | MyHoliday.bg | Сандански.org | БГсервизи.info
Спаси, дари на... Гласувайте за този сайт в БГ чарт Оказион за бебешки и детски стоки КнигИко.com - онлайн книжарница за бизнес, туризъм, ресторантьорство All Traveling Sites
 "3 мекс" EООД, 2007 - 2019. Всички права запазени!
e-mail: info@okolosveta.com